Tsonyio Tsonev c. Bulgarie (Requête no 33726/03), 1 octobre 2009
Жалбоподателят се оплаква от систематичното отваряне и проверка на кореспонденцията му с властите, Съда, близките му, баща му – негов представител в наказателното производство, и адвоката му, докато е бил задържан под стража от 15 ноември 2001 г. до 19 ноември 2002 г. и след това от 24 март 2004 г. до 8 юли 2004 г., както и по време на изпълнението на наказанието лишаване от свобода, на което е бил осъден, от 19 ноември 2002 г. до 3 декември 2003 г. и след това от 8 юли 2004 г. до 25 февруари 2005 г. Съдът отбелязва, че жалбоподателят представя няколко писма, които е получил разпечатани от администрацията, че систематичният контрол върху писмата му е потвърден от компетентните власти по повод негово оплакване и че правителството не оспорва това обстоятелство. Що се отнася до периода, предхождащ приемането на чл. 132г от Закона за изпълнение на наказанията през юни 2002 г., Съдът не разполага с доказателства, че кореспонденцията на жалбоподателя е била проверявана. При тези обстоятелства той счита, че е налице намеса в правото му на неприкосновеност на кореспонденцията по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за периода от 28 юни 2002 г. до 3 декември 2003 г.
Относно изискването на чл. 8 намесата да е „предвидена от закона” Съдът отбелязва, че през съответния период систематичната проверка и отваряне на кореспонденцията е била изрично предвидена от чл. 33 и чл. 132г от Закона за изпълнение на наказанията. В същото време той изтъква видимото противоречие с разпоредбите на чл. 30, ал. 5 и чл. 34 от Конституцията и чл. 18, ал. 2 от Закона за адвокатурата от 1991 г. Все пак той не счита, че е необходимо да изследва повече този въпрос, предвид заключението, което прави по-нататък относно пропорционалността на намесата (Петров срещу България, № 15197/02, § 41, 22 май 2008 г.). Съдът приема, че контролът върху кореспонденцията е преследвал законната цел защита на реда и превенция на престъпленията, предвидена в чл. 8 § 2. Относно необходимостта от намесата Съдът припомня, че известен контрол върху кореспонденцията на лишените от свобода сам по себе си не е несъвместим с Конвенцията, предвид нормалните и разумни изисквания на лишаването от свобода, като се държи сметка, че възможността да пише и получава писма често е единствената връзка с външния свят за лишения от свобода. Кореспонденцията с адвокат, независимо с каква цел, се ползва с привилегирован статут съобразно чл. 8 от Конвенцията. В случая през съответния период българското законодателство е предвиждало контрол и отваряне на писма, изпратени или получени от лишени от свобода, с изключение на тези, адресирани до изрично изброени институции, и без разграничение между обикновената кореспонденция и тази с адвокат. Този контрол е бил осъществяван по систематичен начин от администрацията на затворите, без ограничение по отношение на сроковете, без изискване за мотивиране на необходимостта във всеки отделен случай и без контрол от независим орган (цитираното Петров, § 44). Предвид широкия обхват на контрола, осъществяван при отсъствието на адекватни гаранции срещу злоупотреба, Съдът не приема, че отварянето на цялата кореспонденция на жалбоподателя, в това число и тази с неговия адвокат, е бил от „належаща обществена нужда” по смисъла на неговата практика и че е бил пропорционален на преследваната законна цел. Освен това Съдът отбелязва, че властите не са посочили причини, способни да оправдаят контрол с подобен обхват, и стига до заключение, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.
Относно оплакването по чл. 13 от Конвенцията Съдът припомня, че тази разпоредба не изисква наличието на средство за защита, позволяващо да се оспорват пред националните власти закони, които противоречат на Конвенцията, а контролът върху кореспонденцията на жалбоподателя е бил систематичен и в резултат от изричните разпоредби на ЗИН, а не на индивидуално решение на дирекцията на затвора или на друг орган, касаещо конкретно жалбоподателя. Съответно Съдът не констатира нарушение на чл. 13.