Ugrinova and Sakazova v. Bulgaria(Application no. 50626/11), 11 June 2020
/решение на Комитет/
След приемането на ЗВСОНИ през 1992 г. на жалбоподателките е реституиран недвижим имот, представляващ парцел с малка къща в гр. Варна. През август 1993 г. кметът на града разпорежда на лицата, които по това време владеят имота, да го освободят и да съборят построената в него по-голяма къща, басейн и солидна ограда, които са незаконно построени. Едно от засегнатите лица оспорва заповедта на кмета, но съдебното производство приключва с отхвърляне на жалбата. Междувременно на 5 юни 2002 г. влиза в сила и решение по ревандикационен иск, предявен от жалбоподателките срещу лицето, което владее имота. В него, освен че ответникът е осъден да предаде владението, е разпоредено той да спре строителството и да се събори постройката. Въз основа на издадения изпълнителен лист от 12 септември 2002 г. е образувано изпълнително дело от държавен съдебен изпълнител. На 23.07.2003 г. той отказва да предаде имота на жалбоподателите, аргументирайки се, че сградата подлежала на узаконяване. Този отказ е отменен с окончателно решение на Варненския окръжен съд, който намира, че решението от 5 юни 2002 г. подлежи на изпълнение и разпорежда на съдебния изпълнител да предаде имота на жалбоподателките, както и да предприеме действия за събарянето на незаконните строежи. Съдебният изпълнител насрочва неколкократно дати за предаване на владението, но поради различни причини, не по вина на жалбоподателките, това не се случва. Те сезират с жалби различни държавни органи – Министерския съвет, Инспектората на Висшия съдебен съвет, но последните ги препращат към съдебния изпълнител по всички повдигнати въпроси, макар че потвърждават верността на изнесените факти. Междувременно лицето, намиращо се във владение на имота, започва производство за узаконяване на строителството в него, но то приключва с отхвърляне на искането. Жалбоподателките провеждат още едно производство – с искане за тълкуване от съда на решението от 2002 г. по въпроса кои точно сгради подлежат на събаряне. Окръжният съд постановява решение, в което посочва, че сградите са идентифицирани в експертиза, назначена през 1998 г., която е възпроизведена в решението от 2002 г. На 31.03.2010 г. ВКС не допуска до касация жалбата на лицата, които незаконно владеят имота, срещу това решение. Към октомври 2019 г. решението на съда за предаване владението на имота на жалбоподателките и за разрушаване на незаконно изградените постройки не е изпълнено.
Европейският съд припомня , че е установил принципите, на които се основава, при твърдения за нарушаване правото на собственост поради неспособността на държавата да осигури изпълнение на окончателно съдебно решение, постановено в полза на жалбоподателите срещу честни лица( Kotov v. Russia [GC], no. 54522/00, § 90 , 3 April 2012; Cebotari and Others v. Moldova, nos. 37763/04 and 4 others, § 50, 27 January 2009, and Fuklev v. Ukraine, no. 71186/01, §§ 90-91, 7 June 2005).
В конкретния случай той отбелязва, че изпълнителното производство е започнало в края на 2002 г. и липсата на принудително изпълнение до настоящия момент не е по вина на жалбоподателките. Тъкмо напротив, те са проявили достатъчна активност, като са оспорили бездействието на съдебния изпълнител в две самостоятелни съдебни производства. Той е останал пасивен и не е предприел никакви стъпки както да предаде владението на имота на жалбоподателките, така и да гарантира, че незаконните постройки ще бъдат съборени. Съдът отбелязва и факта, че макар законодателството да предоставя правомощие на съдебния изпълнител да глобява неизправния длъжник, ако последният не изпълнява неговите нареждания, той не е използвал това свое правомощия нито веднъж. Така ответната страна в продължение на 17 години игнорира съдебното решение в полза на жалбоподателките.
Европейският съд достига до извода, че начинът, по който е проведено изпълнителното производство, неговата обща продължителност и несигурността, в която жалбоподателките(които почиват по време на това производство) и техните наследници са били поставени, са довели до нарушаване на „справедливия баланс“, който трябва да бъде постигнат между обществения интерес и необходимостта от защита на правото на жалбоподателите на мирното ползване на собствеността.Поради това той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.
