Uzunova and Seid v. Bulgaria (Application no. 2866/13), 6 september 2018
/решение на Комитет/
Жалбоподателите са собственици на парцел от 15 276 кв.м. в близост до с. Капитан Андреево. На 30.11.2007 г. Министерският съвет постановява решение за отчуждаване на 6 218 кв.м. от този имот за строителство на магистрала, с което е допуснато и предварително изпълнение на същото. На собствениците е определено обезщетение от 13 023 лв. В решението като собственик е вписан първоначалният собственик на имота, от когото жалбоподателите са го закупили. В тази връзка то е обжалвано пред Върховния административен съд, който обявява решението за нищожно и връща преписката на Министерския съвет. Междувременно Агенцията за пътна инфраструктура /АПИ/ прави искане за отмяна на съдебното решение, тъй като тя не е била конституирана като страна. Молбата е уважена, решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от тричленен състав на ВАС. Със свое решение от 28.12.2010 г. ВАС констатира, че жалбоподателите са получили определеното им обезщетение, но той увеличава неговия размер на 59 817 лева въз основа на приетата съдебно-техническа експертиза. Присъдени са им и разноски. През януари 2011 г. жалбоподателите отправят искане до АПИ да им заплати допълнително присъденото им обезщетение. От Агенцията се получава отговор, че поради промяна в проекта се подготвя ново решение на МС. То е взето на 5 юли 2011 г. и с него на отчуждаване подлежат 5 125 кв.м., които са оценени на 1794 лв. Решението е обжалвано пред ВАС. Съдът обявява това второ решение за нищожно, тъй като предходното решение от 5 юли 2011 г. има обвързваща сила за страните и спорът е решен окончателно с него. Искането на Министерството на финансите за отмяна на решението е оставено без уважение. През 2012 г. жалбоподателите отправят неколкократно искания до АПИ и до МС за изплащане на дължимото им обезщетение. Те представят и изпълнителен лист за дължимата сума на областния управител през февруари 2014 г. В хода на процедурата по представяне на становищата по допустимост (когато жалбата е комуникирана от Европейския съд на правителството) Съдът е информиран, че жалбоподателите са получили дължимото им обезщетение през май 2014 г. Исканията да им бъде изплатена лихва за забава върху присъдената сума, отправени до различните административни органи, през 2014 и 2015 г., са оставени без уважение.
Междувременно през 2013 г. те сезират Административния съд на София-град повод липсата на изпълнение на окончателното съдебно решение от 28.12.2013 г. и твърдят, че са понесли имуществени вреди от липсата на изпълнение, но претендират и лихви за забавено изпълнение. Искът е отхвърлен, като недопустим, тъй като не бил посочен конкретният административен акт, от който са произтекли вредите, а наред с това жалбата им се отнасяла до липсата на изпълнение на окончателно съдебно решение, по което компетентният орган в тази връзка бил съдия-изпълнителят, а съответната процедура е по глава XVII от АПК.
Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 6§1, чл. 1 от Протокол 1 и чл. 13, поддържайки, че националните власти са отказали да се съобразят с влязлото в сила решение на съда и са забавили да заплатят дължимото им обезщетение заедно с лихвите, а те не са разполагали и с ефективно вътрешноправно средство за защита.
Съдът припомня, че съгласно утвърдената от него практика изпълнението на окончателно решение, постановено от който и да е съд, трябва да се разглежда като неразделна част от „процеса“ по смисъла на член 6 от Конвенцията и необосновано голямо забавяне в изпълнението на обвързващо решение може да доведе до нарушение на Конвенцията (вж. сред много други Burdov v. Russia, no 59498/00, § 34, ECHR 2002‑III; Mancheva v. Bulgaria, no. 39609/98, § 54, 30 September 2004; Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009). Съдът констатира, че междувременно окончателното решение е било изпълнено, но той вече е имал повод да отбележи, че решение или мярка, благоприятстваща жалбоподателя, по принцип не са достатъчни, за да го лишат от статута му на „жертва“ по смисъла на член 34 от Конвенцията, освен ако националните власти не са признали нарушението изрично или по същество, и след това са предоставили обезщетение за нарушението на Конвенцията (виж Kuzminskiy v. Russia, no. 40081/03, § 14, 11 November 2008, and Kurić and Others v. Slovenia [GC], no. 26828/06, § 259 с допълнителни препратки, ЕСПЧ 2012 (извадки)). В случая освен че са платили дължимата на жалбоподателите сума въз основа на окончателното решение, властите не признават нарушение на правата им, нито им предоставят обезщетение за забавяне на плащането от повече от три години. Съдът вече е установил, включително в контекста на висящите пред него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат плащане на сума пари, е в нарушение както на член 6 § 1, така и на член 1, от Протокол № 1 (вж. Mancheva, cited above, §§ 61–62 and §§ 66–68;Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33–34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 58–63, 5 February 2013). Поради това Съдът намира, че като не са изпълнили над три години изпълняемото решение в полза на жалбоподателите, националните власти са им попречили да получат сумата, която те биха могли основателно да се очаква, че ще получат, и са лишили разпоредбата на член 6 § 1 от всички полезни ефекти.
Съдът намира, че е допуснато нарушение едновременно на чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.
Във връзка с оплакването за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита Съдът отбелязва, че процедурата по общото изпълнение на окончателните съдебни решения не е приложима по отношение на искове срещу държавата и че няма специална процедура, която би могла да ускори или отстрани отрицателните последици от забавеното изпълнение в такива случаи. Макар държавите-членки да разполагат с широка свобода на преценка при предоставянето на такова средство за защита в съответствие със собствената си правна система и традиции, все пак е необходимо да съществува средство за защита на забавеното изпълнение на искове срещу държавата (see Scordino v. Italy (no. 1) [GC], no. 36813/97, §§ 186‑187, ECHR 2006‑V; Burdov v. Russia (no. 2), no. 33509/04, §§ 96‑100, ECHR 2009, and Chorbov v. Bulgaria, no. 39942/13, § 47, 25 January 2018
Съдът намира, че е налице нарушение и на член 13 във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията и член 1 от Протокол N 1
