Vachkovi c. Bulgarie (requête no 2747/02), 8 juillet 2010
Прекомерна употреба на сила при задържане на престъпник от страна на полицията, която причинява смъртта му; недостатъчна ефективност на проведеното разследване по този повод(не е запазено местопроизшествието, не са изследвани причините за допълнителните увреждания, не са разпитани всички свидетели, не е установено от кое оръжие е произведен изстрелът). Жалбоподателите са родители на Ганчо Въчков, срещу когото между 1995 и 1998 г са образувани две наказателни производства за кражби на коли, незаконно притежание на оръжие и грабеж. Той е обявен за национално издирване, поради определената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ през 1996 г.В неделния следобед на 6 юни 1999 г. Въчков и негови приятели играят футбол в училищен двор в централната част на София. В даден момент той разбира, че полицаи са установили местонахождението му и го наблюдават. Решава да избяга и напуска училищния двор в автомобил, в който се качва заедно със свой прител . При последвалото преследване по улиците на София един от двамата открива по полицаите огън с автоматично оръжие. Те отвръщат на огъня и след известно време успяват да прострелят гумите на колата на г-н Въчков. Двете лица изоставят колата и започват да бягат в различни посоки. Г-н Въчков се скрива в жилищна сграда на ул. „Мърфи“, където се качва на площадката до най-горния етаж. Полицията отцепва района и призовава живущите да останат по домовете си. Няколко маскирани полицаи влизат в сградата. Чува се стрелба. След това г-н Въчков е изнесен от сградата от полицаи, които все още са маскирани. Прострелян е в главата, но още е жив. Ръцете му са вързани зад гърба. Откаран е в болница, където по-късно същия ден почива. Същия ден по случая е образувано досъдебно производство. На 7 юни е извършена аутопсия от трима патоанатоми. Лекарите заключават, че фаталният изстрел е произведен от „непосредствена близост до упор“. Описват множество синини и следи от кръвоизливи по главата и крайниците на г-н Ганчо Въчков, които според тях нямат връзка с причината за смъртта и изглежда са причинени в кратък период от време. По искане на родителите на 11 юни е извършена аутопсия. Патоанатомите потвърждават наличие на многобройни синини и контузни рани по главата, лицето и крайниците на г-н Ганчо Въчков, причинени вероятно от тъпи предмети. На 24 юни 1999 г. друго вещо лице разглежда съответната част от кожата по дясното слепоочие на г-н Ганчо Въчков и заключава, че смъртоносната рана е била причинена от огнестрелно оръжие при стрелба от непосредствена близост., като е „възможно“ да е било пистолет ПСМ (за който се твърди, че е на убитото лице. В хода на разследването властите разпитват редица защитени свидетели, чиято самоличност е запазена в тайна на основание чл. 97а от НПК , в това число полицейски служители, участвали в преследването по улиците на София, но не и служители от СОБТ, които последни са били в контакт със сина на жалбоподателите в сградата на ул. „Мърфи“. С писмо до МВР от 10 юни 1999 г. наблюдаващият прокурор изисква имената им. Ангажира се самоличността им да бъде запазена в тайна съгласно чл. 97а от НПК. Отговорът от 15 юли 1999 г. е подписан от директора на Национална служба „Полиция“ и съдържа информация за полицейската акция от 6 юни 1999 г., но не посочва имената на въпросните служители. На 30 август 1999 г. водещият делото следовател възлага на вещо лице психиатър да изготви становище за психичното състояние на г-н Ганчо Въчков в последните часове от живота му. В експертизата вещото лице посочва, че в „изключително напрегнатата и психологически стресова ситуация“, когато е бил обкръжен от полицията, “е възможно да е опитал да се самоубие като импулсивна реакция в търсене на изход от ситуацията, без да обмисли възможни алтернативи”. Жалбоподателите оспорват заключението на психиатричната експертиза. На 21 септември 1999 г. прокурор от Военно-окръжна прокуратура София прекратява наказателното производство. Той приема за установено, че няма извършено престъпление във връзка със смъртта на г-н Ганчо Въчков и че непосредствената причина за смъртта му е самоубийство, извършено с намерения на мястото пистолет ПСМ. На 7 юли 2000 г. жалбоподателите подават жалба срещу прекратяването, като твърдят, че разследването е било опорочено. Посочват, че органите на дознанието не са разпитали полицейските служители, участвали непосредствено в ареста на сина им. Освен това нямало събрани доказателства, които да свързват сина им с пистолета ПСМ и не било дадено достоверно обяснение за останалите наранявания по тялото му. Жалбата е оставена без уважение. Жалбоподателите сезират неколкократно Главната прокуратура. С писмо от 28 март чл. 237 от НПК. На 29 юни 2001 г. прокурор от Главна прокуратура отхвърля искането. Според него постановлението на Военно-окръжната прокуратура от 21 септември 1999 г.е влязло в сила още на 28 септември 1999 г., след като жалбоподателите не са го обжалвали пред военно-апелативна прокуратура в седемдневен срок. Разпоредбите, изискващи препращане на делото на съответния първоинстанционен съд, са влезли в сила на 1 януари 2000 г., към която дата постановлението за прекратяване на наказателното производство вече е влязло в сила. Възраженията на Правителството за неспазване на 6-месечния срок са отхвърлени от Съда, който приема, че жалбите до всяка инстанция на прокуратурата срещу постановленията за прекратяване на производството са разглеждани по същество, а не са отхвърляни на процесуални основания. Съдът намира, че жалбоподателите са използвали по обичайния ред наличните средства за обжалване пред органите на прокуратурата, а когато през 2001 г. в българското законодателство е въведена възможността за съдебен контрол на прокурорските постановления, са потърсили възможност делото да бъде разгледано от съд. Това им е било отказано на 29 юни 2001 г. и жалбоподателите са сезирали Съда на 20 декември 2001 г. Жалбоподателите се оплакват, че държавата е отговорна за смъртта на сина им на 6 юни 1999 г., както и че разследването на събитията не е било ефикасно. Европейският съд припомня, че разпоредбата на член 2 не само защитава правото на живот, но и определя обстоятелствата, при които лишаването от живот може да бъде оправдано. Употребата на израза „абсолютно необходима“ в чл. 2 § 2 показва, че необходимостта трябва да се подлага на по-строг и убедителен тест от този, който се прилага обикновено,за да се определи дали дадено действие на държавата е „необходимо в едно демократично общество“ по смисъла на втората алинея на чл.чл. 8 – 11 от Конвенцията. Съдът анализира обстоятелствата по случая, за да отговори на въпроса била ли е употребената сила „абсолютно необходима“ и строго съразмерна спрямо целта да бъде задържан г-н Въчков. След като той е влязъл в сградата, целият район е бил отцепен от полицията и не изглежда да е имало някаква възможностза бягство, тъй като полицаите напълно са владеели ситуацията. При тези обстоятелства Съдът е изумен от факта, че полицията изглежда е нямала или не се е опитала да приложи някаква стратегия за свеждане на възможността за прибягване до смъртоносна сила до възможния минимум. Операцията е била предварително планирана, както е заявил защитен свидетел № 333, който е бил старши полицейски служител. Съдът изразява сериозни съмнения дали употребената в случая сила от полицията е била „абсолютно необходима“ и съразмерна на целта да бъде арестуванг-н Въчков, както се изисква съгласно член 2 § 2 от Конвенцията Съдът счита, че не се доказва акцията за задържането на г-н Въчков да е била правилно планирана или употребената въоръжена сила, довела по един или друг начин до смъртта му, а е била съразмерна и „абсолютно необходима“. Затова той установява нарушение на чл. 2 в неговите материални аспекти.
По повод ефективността на проведеното разследване Съдът отбелязва, че компетентните органи са предприели редица следствени действия, но той е изумен от факта, че те не са събрали решаващо доказателство – показанията на пряко участвалите в ареста на г-н Въчков служители от СОБТ. Първата, посочена от властите причина за това им решение – че тези полицаи работели за специална полицейска част и затова се ползвали от „специален статут“ – е съмнителна, тъй като властите не посочват съответна законова разпоредба. Освен това, дори да се приеме, че имплицитно се визира чл. 159, ал. 3 от ЗМВР(предвиждащ самоличността на служителите от СОБТпри изпълнение на техните задължения да се запазва в тайна), съмнително е дали тази разпоредба може да се тълкува като безусловно освобождаване на служителите от СОБТот задължението им да свидетелстват по наказателни производства. „(…) дори и това да е така подобно безусловно освобождаване само по себе си би противоречало на член 2 от Конвенцията, която налага на Βисокодоговарящите страни задължение за провеждане на пълно и ефективно разследване на случаи на съмнителна смърт.“(§83) Обстоятелството, че въпросните полицаи са били служители от „специална“ полицейска част, може да е основание за подходящи мерки като статут на защитени свидетели, но не може да оправдае пълен отказ от установяването на тяхната самоличност и провеждането на разпит. Българското законодателство през съответния период е предвиждало защита на свидетели и гаранции за тяхната анонимност. Редът за защита на свидетели всъщност е бил приложен в случая и следователите са разпитали множество анонимни свидетели, в това число високопоставен полицейски служител от друга служба. Затова Съдът е изумен, че не са приложили същата процедура и по отношение на служителите от СОБТ.
Съдът е обезпокоен и от втората посочена причина – че разкриването на самоличността и провеждането на разпити на полицаите от СОБТ било „ненужно“, тъй като били събрани достатъчно други доказателства. Съдът счита, че доказателствата, с които прокурорите са боравили, са били неубедителни, а самоубийството е само едно от възможните обяснения за смъртта на г-н Въчков. Той отбелязва и други съществени непълноти в проведеното разследване. Прокуратурата не е разследвала дали полицейската операция е била планирана и проведена така, че да се избегне ненужна загуба на живот и употреба на смъртоносна сила – въпрос, който Съдът счита за особено важен. Освен това въпреки извода , че г-н Въчков се е застрелял сам със собствения си пистолет ПСМ, следствените органи изобщо не са разследвали как е било намерено оръжието и не са установили връзка между него и г-н Въчков. Пистолетът ПСМ не е бил намерен от следствените органи на местопроизшествието, а им е бил предаден няколко часа по-късно от полицията. Не са били събрани доказателства за точното място и положение, в което е било намерено оръжието, нито дали е било манипулирано, преди да бъде предадено на следователите. От пистолета не са били снети пръстови отпечатъци. Не е било установено дали пистолетът е бил у г-н Въчков, преди да влезе в жилищната сграда.
„Съдът намира, че в разследването по случая липсват изискуемите пълнота, щателност и обективност и че органите на прокуратурата не са предприели всички необходими действия за установяване на обстоятелствата около смъртта на г-н Въчков.“ (§93)
Въз основа на направения анализ Съдът достига до извода, че е налице нарушение на задължението на ответната държава съгласно член 2 от Конвенцията за провеждане на ефективно разследване на смъртта на сина на жалбоподателите.
