Vanchev v. Bulgaria (no 60873/09), 19 october 2017
Жалбоподателят е бивш полицейски служител. През 1996 г. срещу него започва досъдебно производство, по което му е определена мярка за неотклонение „домашен арест“. Тя продължава от 6 март до 3 април 1996 г., когато е задържан под стража. Повторно мярката му за неотклонение е променена на домашен арест в периода 1 юли 1996 г.- 30 септември 1997 г., след което за 1,5 година е с мярка за неотклонение „задържане под стража“. С окончателна присъда на военния съд от януари 1998 г. жалбоподателят е признат за виновен и е осъден на 1 г. лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на осн. чл. 66 НК. В друго самостоятелно производство, приключило окончателно с решение на ВКС на 26 март 2003 г., жалбоподателят е признат за виновен за измама и е осъден да изтърпи наказание от 1 година. На 1 юли 2003 г. той е задържан за изтърпяване на наказанието, към което е добавено и наказанието по предишната присъда. На 18 септември с.г. е освободен по разпореждане на прокурор, тъй като е преценено, че е изтърпял наложеното му наказание предвид периодите на предходните му задържания.
През 2004 г. жалбоподателят предявява искове срещу прокуратурата на основание чл. 2, ал. 6 от ЗОДОВ, тъй като е бил лишен от свобода за по-дълъг период, отколкото е следвало, на основание наложените му санкции за двете престъпления. Претенцията му е за 20 хил. лв неимуществени вреди по повод задържането му в периода 1996-1997 и 40 хил.лв за задържането му в периода 1 юли-18 септември 2003 г. С решение от 2006 г. СГС уважава частично исковите претенции, приемайки, че задържането му през първия период е било „неоснователно“, а през втория период – „незаконно задържане без основание“. Съдът му присъжда сумата от 10 000 лв общо за неимуществени вреди, но наред с това го осъжда да заплати съдебни такси и разноски в размер на 2040 лв (върху отхвърлената част от исковите му претенци). Софийският апелативен съд оставя в сила решението, като допълва, че прокуратурата е длъжна да заплати върху присъденото обезщетение и лихва за забава, считано от 18 септември 2003 г. С окончателното си решение ВКС намалява присъденото обезщетение на 3 000 лв, обосновавайки се с характера на престъпленията, за които е осъден жалбоподателят и социално приемливите критерии за справедливост. Той не се произнася по въпроса за съдебните такси и не взема самостоятелно решение в това отношение.
Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 5§1, че е бил незаконно лишен от свобода, във връзка с което е имал право на обезщетение. Правителството възразява, че жалбоподателят е загубил качеството си на „жертва“, тъй като е получил обезщетение за незаконното си задържане.
При преценката на този въпрос Европейският съд посочва, че в подобни случаи се ръководи от два критерия. Първият е : дали властите са признали изрично допуснатото нарушение. Той установява, че в решенията на националните съдилища това е констатирано специално. Вторият критерий е свързан с размера на присъденото обезщетение и доколко той е сравним с този, определян на осн. чл. 41 от Конвенцията.. Правителството твърди, че доколкото през част от този период жалбоподателят е бил в дома си, то присъденото му обезщетение е напълно адекватно. Европейският съд не приема това възражение, отчитайки, че от една страна, от тези 9 месеца и 22 дни незаконно задържане по-малко от половината период жалбоподателят е бил под домашен арест – едва четири месеца, а освен това, въпреки че е бил в дома си, той е бил лишен от свобода.
Колкото до размера на присъденото обезщетение за твърдяното нарушение на чл. 5§1, Съдът подчертава, че не се ангажира да даде оценка на неговата приемливост във връзка с условията на задържането (тъй като не разглежда оплакване по чл. 3), а и жалбоподателят не е повдигал подобно оплакване на национално ниво. В това отношение той взема под внимание заключението на приетата експертиза от националните съдилища, в която вещото лице установява, че жалбоподателят е бил травматизиран от задържането му повече от определения срок и е страдал от безпокойство. Европейският съд отбелязва, че е склонен в някои ситуации да приеме определеното на национално равнище обезщетение като адекватно с оглед националните традиции и стандарти, стига то да е присъдено в рамките на един бърз и справедлив процес и да е изплатено своевременно.
В настоящия случай той констатира, че присъденото на жалбоподателя обезщетение е много по-ниско от сумите, присъждани от Съда в подобни случаи, включително срещу България (Svetoslav Dimitrov v. Bulgaria, no. 55861/00, 7 February 2008, където обезщетението е EUR 5,000 за около 9 месеца незаконно задържане; Nagiyev v. Azerbaijan, no. 16499/09, 23 April 2015, където са присъдени EUR 12,000 за около 6 месеца незаконно задържане; Levinţa v. Moldova (no. 2), no. 50717/09, 17 January 2012, където Съдът определя на всеки от жалбоподателите по EUR 8,000 за два месеца незаконно задържане).
Европейският съд взема под внимание и бързината на самото производство по присъждане на обезщетение и намира, че то е продължило цели 5 години и няма яснота дали жалбоподателят е получил присъдената сума заедно с дължимите лихви.
Вземайки предвид всички тези обстоятелства, Съдът намира, че това оплакване е допустимо.
С оглед неговата основателност Европейският съд напомня, че когато се преценява „законността“ на задържането, се взема предвид и въпросът относно спазването на „процедурата, предвидена в закона“. Конвенцията се позовава по същество на националното право и установява задължението за съответствие с материалноправните и процесуалните правила на националното право (Saadi v. the United Kingdom [GC], no. 13229/03, § 67, ECHR 2008, and Kolevi v. Bulgaria, no. 1108/02, § 173, 5 November 2009). Когато задържането се счита за незаконно съгласно вътрешното право, то също ще бъде незаконно съгласно Конвенцията (Van der Leer v. the Netherlands, 21 February 1990, § 23, Series A no. 170‑A). В конкретния случай самите национални съдилища са преценили задържането на жалбоподателя над определения срок като „необосновано“ и „незаконно“. Съдът не вижда причина да заключи друго. Ето защо той достига до извода, че задържането не е било „законно“ по смисъла на член 5 § 1 от Конвенцията и установява нарушение.
Съдът установява нарушение и на чл. 6§1
