Varadinov c. Bulgarie (Requête no 15347/08), 5 octobre 2017
Жалбата е по повод издаденото наказателно постановление на 27.09.2007 г., с което е наложена глоба на жалбоподателя на основание ЗДвП в размер на 50 лв и са му отнети 5 контролни точки за това, че е спрял на неразрешено място на улица в гр. Пловдив. Производството пред Районния съд в Пловдив, започнало въз основа на жалба срещу наказателното постановление, е прекратено, тъй като с изменение на ЗДвП от 26.06.2007 г. наказателните постановления за налагане на глоби до 50 лв са необжалваеми пред съд. Този текст е обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд от 1 март 2012 г.
Пред Европейския съд Правителството излага три самостоятелни основания за недопустимост на жалбата.
Първото е на основание чл. 35§3b – липсата на значителна вреда за жалбоподателя. Съдът обаче напомня, че ситуацията в конкретния случай не отговаря на едно от изискванията за приложение на тази норма, а то е делото да е било надлежно проучено от национален съд. Той се позавава на практиката си – Adrian Mihai Ionescu c. Roumanie (déc.), no 36659/04, 1erjuin 2010 и Giuran c. Roumanie, no 24360/04, § 24, CEDH 2011 (extraits) и констатира, че в случая на жалбоподателя изрично му е било отказано правото на достъп до съд и по никакъв друг повод националните съдилища не са се произнесли по повдигнатите от него оплаквания.
Второто възражение на Правителството е свързано с това, че с постановяване решението на Конституционния съд жалбоподателят е изгубил качеството си на „жертва“, тъй като постановените наказателни постановления на основание на обявената за неконституционосъобразна норма били загубили своята правна сила. Съдът констатира обаче, че правителството не е представило доказателства за наличието на процедура или утвърдена съдебна практика, по силата на която лица, засегнати от актове, обявени за неконституционосъобразни, да имат право да потърсят обезщетение за сторените от тях разходи. Няма данни и че с някакъв акт изрично е признато нарушаването на правата на жалбоподателя.
Третото възражение е, че не са били изчерпани вътрешните средства за защита, тъй като след решението на КС жалбоподателят е могъл да поиска на осн. чл. 70 от ЗАНН възобновяване на производството, след което, при един успешен завършек, да потърси и обезщетение. Според ЕСПЧ този въпрос стои в сърцевината на самото оплакване на жалбоподателя, поради което той го присъединява към анализа си по същество.
Съдът излага своите аргументи относно приложимостта на чл. 6§1 в настоящия случай, акцентирайки не толкова върху самата глоба, колкото върху отнемането на контролните точки. Той констатира, че заради тях едно лице може да бъде лишено от правото на управлява МПС, което безспорно е от голяма полза както за ежедневния, така и за професионалния живот на едно лице. Ето защо, макар и по българското право мярката по отнемането на контролни точки да е квалифицирана като административна с превантивен характер и да не принадлежи към наказателноправните, то при всички положения тя има санкционен и въздържащ ефект. (Malige c. France, 23 septembre 1998, §§ 35-40, Recueil des arrêts et décisions 1998-VII, § 39).
Съдът констатира на първо място, че жалбоподателят не е могъл да сезира независим и безпристрастен съд по повод наложената му с наказателното постановление санкция на осн. чл. 189 ЗДвП. На второ място, той отбелязва, че в националното законодателство (и по-специално в ЗАНН) не е предвидена възможност да се поиска възобновяване на производството след решението на КС. От една страна, решенията на КС действат занапред, което означава, че чл. 189 от ЗДвП не е бил приложим към момента на установяване на нарушението на жалбоподателя. Освен това в самия чл. 70 от ЗАНН липсва такава хипотеза за възобновяване на производството, но при всички положения, единствено окръжният прокурор е този, който може да го инициира.
Затова Европейският съд достига до извода, че жалбоподателят не е разполагал с никаква възможност неговият случай да бъде разгледан от съд както от процесуална, така и от материална гледна точка (§43). Той констатира, че Правителството не е представило нито един пример от съдебната практика, който да опровергава неговите изводи.
Съдът достига до извода, че правото на жалбоподателя неговият случай да бъде разгледан от независим и безприспрастен съд е било нарушено.
