Vasil Sashov Petrov c. Bulgarie (requêtе n° 63106/00), 10 juin 2010
Около 2 часа през нощта на 14 януари 1999 г. жалбоподателят твърди, че отишъл в празен двор в гр. Велинград, за да се дрогира чрез вдишване на течен бронз, както често правел по това време. Когато напуска двора малко по-късно, двама полицейски служители го виждат и му извикват да спре. Той започва да бяга, но изведнъж вижда фенерче пред себе си и завива наляво, за да не го хванат. След това чува изстрели, но продължава да тича, докато не усеща пареща болка в стомаха и пада на земята. Полицаите се приближават и като виждат, че има рана в стомаха, веднага го завеждат в болница. Там той е превързан и изпратен да се прибере вкъщи. Те не споменават, че са използвали огнестрелни оръжия срещу жалбоподателя. Лекарят, който го преглежда , не разбира, че раната му е причинена от огнестрелно оръжие. Скоро след това състоянието на жалбоподателя се влошава и няколко часа по-късно той се връща в болницата, където му е направена хирургическа операция, продължила пет часа. Лекарите установяват, че бъбрекът на жалбоподателя е разкъсан от куршум и се е пръснал на три парчета, че черният му дроб е увреден, и че кърви в абдоминалната кухина. Бъбрекът и част от черния дроб на жалбоподателя са отстранени.
На 22 февруари 1999 г. Пловдивската военно-окръжна прокуратура започва разследване срещу двамата полицейски служители, участвали в стрелбата. На 16 юли 1999 г. разследването е прекратено поради това, че „въпреки пълното разследване” не е възможно да се установи кой е произвел изстрела, ранил жалбоподателя. Куршумът не е бил намерен и двамата полицейски служители твърдели, че са стреляли във въздуха.
По жалба на жалбоподателя, на 27 август 1999 г. Военно-апелативната прокуратура отменя прекратяването. На 24 януари 2000 г. следователят предлага да се прекрати разследването. Той установява, на базата на показанията на А. В., че жалбоподателят се е опитал да открадне кокошки от кокошарника му. Според него сержант И. С. е действал в съответствие с чл. 80, ал.ал. 1 и 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г. и не носел наказателна отговорност. На 29 февруари 2000 г. Пловдивската военна прокуратура решава да прекрати разследването, повтаряйки мотивите на следователя почти дословно. На 23 март 2000 г. Военно-апелативната прокуратура потвърждава прекратяването. В окончателно решение от 4 април 2000 г. Военно-апелативният съд също потвърждава прекратяването. Същият напълно приема заключението на прокурорските органи, че действията на полицейските служители са били в съответствие с чл. 80, ал. 1 и ал. 4 от Закона от 1997 г. Съдът не споменава чл. 12а от НК .
По-късно през 2000 г. жалбоподателят завежда иск за непозволено увреждане срещу сержант И. С. и полицейското управление – гр. Пазарджик. Исковата му претенция е отхвърлена, а решението е оставено в сила и от ВКС. Съдът намира, че стрелбата е в резултат на собствените действия на жалбоподателя и несъобразяването му с правомерните указания и действия на полицията да го спре и да го задържи. Сержант И. С. бил действал в съответствие с чл. 80, ал. 1 и ал. 4 от ЗМВР от 1997 г., поради което жалбоподателят нямал право на обезщетение за причинени вреди в резултат на това. Съдът не споменава чл. 12а от НК.
Жалбоподателят се оплаква по чл. 14 от Конвенцията във връзка с член 2, че полицейските органи са използвали прекомерна сила срещу него предвид етническия му произход, както и че властите не са разследвали въпроса надлежно. Съдът счита, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията или недопустимо на друго основание. Той отбелязва, че от представените пред него доказателства не може да се установи, че при провеждането на полицейската операция и стрелбата, която е в тъмната част на денонощието, полицейските служители са знаели какъв е етническия произход на жалбоподателя. Употребата на огнестрелно оръжие при въпросните обстоятелства не е била забранена по приложимите вътрешни разпоредби (макар че те са подложени на критика от Съда като несъвместими с изискванията на Конвенцията) и според него е напълно допустимо полицейските служители да са се придържали към тях. Макар поведението им да заслужава сериозна критика, то само по себе си не е достатъчно основание да се заключи, че употребата на животозастрашаваща сила срещу жалбоподателя е мотивирана от расистки подбуди Още повече, че няма индикации и не се твърди от жалбоподателя, както пред националните органи, така и пред Съда, че служителите са изрекли расистки обиди в който и да е момент по време на въпросните събития. Ето защо Съдът не установява нарушение на чл. 14 във връзка с материалноправния аспект на чл. 2.(за сравнение Celniku v. Greece, no. 21449/04, § 80 in fine, 5 July 2007 , и в противния смисъл Nachova and Others, cited above, §§ 35 in fine and 153; with Osman v. Bulgaria, no. 43233/98, §§ 85 and 86, 16 February 2006; with Turan Cakir v. Belgium, no. 44256/06, § 80, 10 March 2009; and with Sashov and Others v. Bulgaria, no. 14383/03, § 80, 7 January 2010).
От гледна точка на процедурните аспекти на чл. 2 във вр. с чл. 14 Съдът отбелязва, че в настоящия случай, за разлика от установената ситуация по делото Nachova and Others v. Bulgaria ([GC], nos. 43577/98 and 43579/98, ECHR 2005‑VII §§ 163 и 165), властите не са разполагали с конкретна информация, от която може да се предположи, че прострелването на жалбоподателя е било в резултат на расистки мотиви. Вярно е, че по време на разпита му на 12 март 1999 г. сержант И. С. на два пъти нарича жалбоподателя „циганин”. Въпреки това Съдът не е убеден, че предвид контекста, в който са употребени тези забележки, същите показват расистко отношение и са били достатъчни да дадат основание на властите да разследват дали действията на служителите са били мотивирани от расистки предразсъдъци (за сравнение – Karagiannopoulos, v. Greece, no. 27850/03, §78, 21 June 2007; Turan Cakirv. Belgium, no. 44256/06, § 80, 10 March 2009; Beganović v. Croatia, no.46423/06, § 97, 25 June 2009; и Sashov and Others v. Bulgaria, no. 14383/03, § 84, 7 January 2010, и в обратния смисъл – Bekos and Koutropoulos v. Greece, no. 15250/02, § 72, ECHR 2005‑XIII). Съдът отбелязва, че властите са установили, че близостта на ромската махала е била една от причините, поради които служителите са преценили, че жалбоподателят може да избяга. Въпреки това, предвид факта, че преценката на властите относно последвалото решение на служителите да използват огнестрелно оръжие се основава на съдържаща недостатъци правна рамка, която разрешава употреба на огнестрелно оръжие, за да се задържи лице, което се опитва да избяга, Съдът не е убеден, че този елемент е можел да ги извести за необходимостта от разследване на расистко отношение. Явно те са счели близостта на махалата като фактор за преценката на служителите относно възможността на жалбоподателя да избяга, а не като нещо, което само по себе си ги е направило по-склонни да използват огнестрелни оръжия. Още повече, че липсват индикации жалбоподателят да е изразил твърдения за расистко отношение в който и да е момент от разследването. По изложените причини, Съдът не смята, че властите са разполагали с информация, която е била достатъчна да приведе в действие тяхното задължение да разследват евентуални расистки мотиви от страна на служителите. Поради това Съдът достига до извода, че не е допуснато нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 2 в това отношение.
Съдът обаче установява нарушение на чл. 2 в двата му аспекта – материалноправен и процесуален, както и на чл. 13 във вр. с чл. 2.