Vasil Sashov Petrov c. Bulgarie (requête n° 63106/00),   10 juin 2010

Прекомерна употреба на сила при задържане на престъпник от страна на полицията, в резултат на което жалбоподателят претърпява операция и му е отстранен  един бъбрек и част от черния дроб; липса на достатъчно ефективно разследване  по повод  инцидента. Всички оплаквания са намерени за основателни. Като неоснователно е отхвърлено единствено оплакването по чл. 14 във връзка с чл. 2 в двата му аспекта.

Около 2 часа през нощта на 14 януари 1999 г.  жалбоподателят твърди, че отишъл в празен  двор в гр. Велинград, за да се дрогира чрез вдишване на течен бронз, както често правел по това време. Когато напуска  двора малко по-късно, двама полицейски служители го виждат и му извикват  да спре. Той   започва да бяга, но изведнъж вижда фенерче пред себе си и завива наляво, за да не го хванат. След това чува изстрели, но продължава да тича, докато не усеща пареща болка в стомаха и пада на земята. Полицаите се приближават и като виждат  че има рана в стомаха,  веднага го завеждат   в болница. Там той  е превързан и изпратен да се прибере вкъщи. Те не споменават, че са използвали огнестрелни оръжия срещу жалбоподателя. Лекарят, който го преглежда , не разбира, че раната му е причинена от огнестрелно оръжие. Скоро след това състоянието на жалбоподателя се влошава и няколко часа по-късно той се връща в болницата, където му е направена хирургическа операция, продължила пет часа. Лекарите установяват, че бъбрекът на жалбоподателя е разкъсан от куршум, който се е пръснал на три парчета, че черният му дроб е увреден, и че кърви в абдоминалната кухина. Бъбрекът и част от черния дроб на жалбоподателя са отстранени.

На 22 февруари 1999 г. Пловдивската военно-окръжна прокуратура започва разследване срещу двамата полицейски служители, участвали в стрелбата. На 16 юли 1999 г.   разследването е прекратенопоради това, че „въпреки пълното разследване” не е възможно да се установи кой е произвел изстрела, ранил жалбоподателя. Куршумът не е бил намерен и двамата полицейски служители твърдели, че са стреляли във въздуха.

По жалба на жалбоподателя, на 27 август 1999 г. Военно-апелативната прокуратура отменя прекратяването. На 24 януари 2000 г. следователят предлага да се прекрати разследването. Той установява, на базата на показанията на А. В., че жалбоподателят се е опитал да открадне кокошки от кокошарника му. Според него сержант И. С. е действал в съответствие с чл. 80, ал.ал. 1 и 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г.   и не носел наказателна отговорност. На 29 февруари 2000 г. Пловдивската военна прокуратура решава да прекрати разследването, повтаряйки мотивите на следователя почти дословно.На 23 март 2000 г. Военно-апелативната прокуратура потвърждава прекратяването В окончателно решение от 4 април 2000 г. Военно-апелативният съд също потвърждава прекратяването. Същият напълно приема заключението на прокурорските органи, че действията на полицейските служители са били в съответствие с чл. 80, ал. 1 и ал. 4 от Закона от 1997 г.  . Съдът не споменава чл. 12а от НК .

По-късно през 2000 г. жалбоподателят завежда иск за непозволено увреждане срещу сержант И. С. и полицейското управление – гр. Пазарджик. Исковата му претенция е отхвърлена, а решението е оставено в сила и от ВКС. Съдът намира, че стрелбата е в резултат на собствените действия на жалбоподателя и несъобразяването му с правомерните указания и действия на полицията да го спре и да го задържи.  Сержант И. С. бил действал в съответствие с чл. 80, ал. 1 и ал. 4 от ЗМВР от 1997 г., поради което жалбоподателят нямал право на обезщетение за причинени вреди в резултат на това. Съдът не споменава чл. 12а от НК.

В своето решение Европейският съд най-напред анализира въпроса дали оплакването следва да бъде разгледано в светлината на чл. 2 или на чл. 3.

Съдът приема, че полицаите  не са имали намерение да  убият жалбоподателя. Въпреки това той отбелязва, че поне един от служителите е стрелял право в жалбоподателя, а не във въздуха. Не е за пренебрегване и факта, че жалбоподателят е понесъл сериозно и, макар и временно, животозастрашаващо нараняване , както и че пистолетите на двамата служители са били заредени с бойни патрони, и че нараняването е било причинено от куршум, изстрелян от около четири метра . Съдът взема под внимание и обстоятелството, че  когато са отвели жалбоподателя в болницата, служителите не са споменали на лекаря, който се е погрижил за него, че са използвали огнестрелни оръжия срещу него . Според Съда  този факт е допринесъл за това лекарят да не разбере, че раната на жалбоподателя е причинена от оръжие,което значително е повишило риска за живота на жалбоподателя.

Ето защо Съдът заключава, че жалбоподателят е жертва на действие, което по своя характер е застрашило живота му, въпреки че в крайна сметка е оцелял и в случая е  приложим  член 2.

За да отговори на въпроса дали използваната сила е била абсолютно необходима, Съдът подлага на анализ действащото законодателство и действията на полицията. Той повтаря констатациите си от предходни дела, че законовите разпоредби, регламентиращи използването на огнестрелно оръжие от полицейски органи, които са предмет на тълкуване и прилагане в настоящия случай, са били съвсем недостатъчни, за да защитят лицата от необосновано и произволно посегателство над тяхното право на живот( Tzekov v. Bulgaria, no. 45500/99, 23 February 2006, § 56 и Nachova and Others v. Bulgaria ([GC], nos.43577/98 and 43579/98, ECHR 2005‑VII,§§99-100). Що се отнася до действията на служителите, осъществили задържането, Съдът приема, че  те са могли основателно да заподозрат, че жалбоподателят  е извършил  престъпление.  Въпреки това липсват твърдения, че са имали причина да смятат, че  той е извършил тежко престъпление, че  е опасен, или че ако не го задържат, той би представлявал опасност за тях или трети лица. Съдът смята, че при тези обстоятелства прибягването до потенциално смъртоносна сила е забранено от член 2, независимо от риска, че жалбоподателят е можел да избяга. Още повече, представените доказателства – главно заключенията на медицинските експерти, че жалбоподателят е бил прострелян отпред от късо разстояние и че е бил опиянен  – предполагат, че служителите са можели да го задържат без да използват оръжие. Затова той установява нарушение на чл. 2 в неговите материални аспекти.

Що се отнася до ефективността на проведеното разследване, Съдът приема, че разследващите органи са извършили редица действия и, след указанията на Военно-апелативна прокуратура, са събрали доказателства, които са им дали възможност да установят служителя, ранил жалбоподателя и начина, по който го е извършил  Освен това разследването е било разумно бързо, продължило е общо малко повече от една година и един месец. Въпреки това, същото се е ограничило до преценка на законосъобразността на действията на служителите с оглед на чл. 80, ал.ал. 1 и 4 от ЗМВР  от 1997 Ето защо подходът им не съответства на изискванията на член 2 и Съдът установява нарушение и на процедурните изисквания на чл. 2.

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 2.

Съдът отбелязва, че отхвърлянето на иска на жалбоподателя за непозволено увреждане не е поради липса на достатъчно доказателства, че служителят го е прострелял, а по-скоро е резултат от начина, по който гражданските съдилища тълкуват вътрешноправните разпоредби, регламентиращи използването на огнестрелно оръжие от полицията, и последвалото им заключение, че действията на служителя не са били незаконосъобразни, което е било необходимо условие за успеха на иска. В настоящия случай, гражданските съдилища, подобно на военните прокурорски органи преди тях, са установили, че полицията е имала право да използва огнестрелно оръжие, за да задържи жалбоподателя макар той да не е бил заподозрян за извършването на тежко престъпление или представлявал опасност за някого. Европейският съд достига до извода, че този подход не отговаря на стандартите, произтичащи от неговата съдебна практика , и не  дава възможност на производството да предостави на жалбоподателя ефективна защита.

Author

Write A Comment