Vasil Vasilev v. Bulgaria (Application no. 7610/15),16 november 2021

Жалбоподателят е адвокат по наказателни дела. През периода 2009-2010 г. той е упълномощен от бивш министър на отбраната да го представлява в поредица от наказателни дела, по които последният е привлечен като обвиняем.  В самите пълномощни е посочен адресът на кантората, както и телефонния  номер на адвоката. На 4 април 2010 г., при запознаване с доказателствените материали по едно от делата, жалбоподателят констатира, че един от документите е препис от телефонен разговор, който е провел с клиента си на 21 март 2010 г., когато той му се обадил от мобилния си телефон. Записът е възпроизведен в цялост в решението на Съда. Същия ден  жалбоподателят уведомява Софийската градска прокуратура за случая. Позовавайки се на член 33, ал.3 от Закона за адвокатурата от 2004 г.(съгласно който „Разговорите между адвокат и негов клиент не могат да се подслушват и записват. Евентуално направените записи не могат да се използват като доказателствени средства и подлежат на незабавно унищожаване“), той отправя искане съответните  длъжностни лица, които не са унищожили прихванатия материал, да бъдат санкционирани. Копие от жалбата е изпратено и до Висшия адвокатски съвет, който го препраща на Върховната касационна прокуратура /ВКП/. Процедурата приключва с отказ да се уважи жалбата   с мотива, че по принцип използването на СРС е легитимен инструмент за борба с престъпността, както и че няма доказателства за умишлено нарушаване на чл. 33, ал. 2 от Закона за адвокатурата от страна на прокуратурата.

През ноември 2010 г., по време на процеса срещу клиента на жалбоподателя по наказателното дело, във връзка с което е извършено подслушването, в  СГСса изслушани  няколко записа на подслушвани телефонни разговори на клиента, включително този с жалбоподателя на 21 март 2010 г. Те са представени като доказателство от прокуратурата. Според жалбоподателя на процеса са присъствали много журналисти, които след това съобщават за него.

Производството по това дело приключва с влязла в сила оправдателна присъда. През 2011 г. жалбоподателят предявява иск в Софийския районен съд  по чл. 2 от ЗОДОВ срещу прокуратурата и Специализираната дирекция за технически операции към МВР /СДОТО/ във връзка с незаконното подслушване на неговите телефонни разговори с клиента му и отказа съответните протоколи от тези записи да бъдат унищожени. След спорове между съдилищата относно това дали делото е от компетентостта на гражданските или административните съдилища и повдигната препирня за подсъдност ВАС преценява, че компетентността е на Софийския районен съд, тъй като делото се отнася по-скоро до прилагането на закона, а не до административни дейности. В хода на тези спорове за подсъдност делото е класифицирано от Административния съд на София град. Молбата на жалбоподателя за декласифицирането му  е оставена без уважение. В СРС след повторното му изпращане то запазва своя класифициран характер, поради което е гледано при закрити врата и без участие на външни лица. Съдът уважава исковата претенция на жалбоподателя (макар че преквалифицира спора като такъв по общия ред на ЗЗД, а не по ЗОДОВ), намирайки, че подслушването на телефонния разговор между адвокат и  клиент е в противоречие не само  с чл. 30, ал. 3 от Конституцията, чл. 33 от Закона за адвокатурата, но и на чл. 8 от Европейската конвенция, тъй като съответните представители на полицията и на прокуратурата са имали информация още преди да се получи разрешението за използване на СРС за мобилния номер на жалбоподателя в качеството му на адвокат на обвиняемото лице. Тъй като делото е било класифицирано, то самото решение на съда също не е било достъпно и публично, а е имало класифициран характер. Това решение е обжалвано от ответниците и отменено от СГС, който намира, че съответните длъжностни лица от полицията и прокурорите не са знаели, че записът е на разговор между адвокат и клиента му, тъй като никъде в него не фигурирало име , а освен това подслушваният телефон е бил на обвиняемия, а не на адвоката. Самото съдебно заседание е проведено при закрити врата, а съдебното решение също е класифицирано.

Жалбоподателят повдига две самостоятелни оплаквания по  чл. 6§1.

Първото е за това, че делото е било класифицирано като секретно и е  било гледано при закрити врата, а не публично. Възраженията на Правителството за недопустимост не са уважени от Съда.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че самият факт, че доказателствените материали са получени чрез тайно наблюдение съвсем не  прави тяхното съдържание поверително. Той посочва, че това е било признато по-късно от българския парламент, когато той отменя точка 8 от част II от Приложение № 1 към Закона за защита на класифицирана информация  през август 2013 г.,  както и от ВКС  в неговото тълкувателно решение от декември 2014 г. относно публичността по наказателни дела. Съдът подлага на критика преценката на Административния съд автоматично да изключи публичността на процеса само поради наличието на класифицирана информация без да се анализира нарушава ли се някаква тайна на държавата или не. Извън горното съображение липсата на публични заседания не е била оправдана и поради   естеството на правния спор. Делото се отнася до отговорността на държавните органи за предполагаемо нарушение на правата по член 8 от Конвенцията .  Съдът подчертава, че „когато даден случай се отнася до предполагаемо нарушение на основно право от страна на държавните органи, общественият контрол на производството е от съществено значение за поддържане на доверие във върховенството на закона“.(§110) Поради  липсата на публичност на съдебните заседания или поне на част от тях е установено нарушение на чл.6§1.

Второто оплакване за нарушение на чл. 6§1 е по повод липсата на публично произнасяне на решението (в случая – достъп до самия съдебен акт след неговото постановяване). Съдът препраща към основните си принципни постановки в тази насока, изложени в делото Fazliyski v. Bulgaria (no. 40908/05, §§ 64-66, 16 April 2013). Той констатира, че поради класифицирания характер на делото за обезщетение за вреди съдебните решения на СРС и СГС са останали недостъпни за обществеността за значителни периоди от време. Макар че впоследствие са били декласифицирани (през декември 2014 решението на СРС и януари 2015 решението на СГС) и жалбоподателят получава копия от тях, те все още не са публикувани на уебсайтовете на съответните съдилища и те все още не са публично достъпни. Съдът подчертава, че възможността страните да получат копие от решенията по своето дело не е равносилна на публикуването на тези решения. Важното е дали  те  са били достъпни за обществеността под някаква форма.  Това не се е случило в настоящия случай.

Тази пълна липса на публичност не може да бъде оправдана с необходимостта от защита на класифицираната информация, защото това само по себе си не може да бъде аргумент за скриване на цялото решение от обществеността. Наред с това   непубликуването на решенията е резултат от автоматичното класифициране на цялото дело, без каквато и да е оценка на необходимостта и пропорционалността на тази мярка. Ако даден случай включва класифицирана информация, съществуват техники, които позволяват известна степен на публичен достъп до решенията,   като същевременно се запазва поверителността на чувствителната информация (например, класифициране на решенията само частично или публикуването им в редактирана форма). Поради изложените аргументи Съдът установява второ нарушение на правото на справедлив процес.

Установено е нарушение и на чл. 8 от Конвенцията поради липсата на гаранции за унищожаване на съответните материални носители от  незаконно прихванати разговори между адвокат и клиент като част от правото на неприкосновеност на личния живот и кореспонденцията.

Author

Write A Comment