Vlaevi c. Bulgarie (requêtes nos 272/05 et 890/05), 2 septеmbre 2010
Жалбоподатели са родителите и съпругата на таксиметров шофьор, застрелян от полицаи. В нощта на 26 срещу 27 август 1998 г., около 4 часа сутринта, Марин Влаев, се е движил с автомобила си по общинският път между град Добрич и курортния комплекс Албена. Той е преминал покрай група полицаи, които са се намирали на пътя в близост до изхода към село Одарци. Някои от тях са били униформени, други цивилни, и всички са били облечени с противокуршумни жилетки с надпис „ПОЛИЦИЯ” на гърба. Това била специализирана група, която е провеждала операция по освобождаване на заложник, бизнесмен от Варна, отвлечен от неизвестни похитители няколко дни по-рано. В момента, в който Марин Влаев преминавал със своето такси, полицаите тъкмо били арестували Т.Т., предполагаемият похитител, който дошъл да вземе чантата, съдържаща парите. Същият, ранен и с белезници, лежал на земята, встрани от пътя.
Полицаите направили знак на шофьора на таксито да спре. Той намалил и почти спрял. Единият от полицаите, М.М., отворил вратата и представил картата си. В този момент шофьорът внезапно ускорил движението и избягал. Няколко полицаи стреляли по автомобила. Марин Влаев бил засегнат от два куршума в гърба и тила и починал на място.
Окръжната следствена служба в Добрич била уведомена незабавно след инцидента. В шест часа сутринта, следовател от следствената служба извършил оглед на място на автомобила и на тялото на жертвата в рамките на предварително разследване. Според направените констатации са били открити три гилзи. Разпитани са множество свидетели, иззето е оръжието, от което е стрелял единият полицай, направени са редица експертизи.
На 28 март 2000 г. сержант Д.Р. бил обвинен в непредумишлено убийство и бил разпитан. Била разпоредена психологична експертиза post mortem на жертвата. В изготвеното заключение въз основа на събраните показания в рамките на разследването и разпита на близките на жертвата експертът достига до заключението, че заинтересованият вероятно е сметнал, че е попаднал в засада. Според експерта късният час, големият брой полицаи и фактът, че в долния край на пътя е лежал ранен човек, са могли да създадат подобно впечатление у Марин Влаев. Побягвайки, той е реагирал по логичен и адекватен начин, като се имат предвид елементите, с които е разполагал, и неговата личност.
На 30 март 2001 г. е внесен обвинителен акт срещу сержант Д.Р. пред окръжния военен съд във Варна.
С разпореждане от 6 април 2001 г. съдията-докладчик връща делото на прокуратурата поради процесуални нарушения. На 8 юни 2004 г. военният прокурор издава постановление за прекратяване на делото. Той отбелязва, че са били разпитани всички свидетели и са били извършени необходимите следствени действия. Той установява, че операцията е била подготвена с цел освобождаване на заложника и задържане на похитителите. Прокурорът преценява, че като се вземат предвид обстоятелствата и по-специално, че Т.Т., отговорният за отвличането, който тъкмо е бил арестуван, е дошъл пеша, полицаите са могли основателно да предположат, че шофьорът на таксито е бил негов съучастник. Това постановление е обжалвано, но е оставено в сила от военно-окръжния съд във Варна.
Съдът, приемайки аргументите на прокуратурата, добавя наред с това, че съгласно действащото законодателство полицаите са се опитали, доколкото е възможно, да не поставят под опасност живота на преследвания или на трети лица. Аргументи в тази насока са, че прибягването до огнестрелни оръжия е извършено извън обитаемите зони и полицаите са се целили в гумите на колата.
По повод възражението на Правителството, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита, тъй като не са предявили граждански искове за вреди по ЗОДОВ и ЗЗД ЕСПЧ отбелязва, че дори жалбоподателите да бяха предприели цитираните от правителството граждански искове, това обстоятелство не би освободило властите да изпълнят задълженията си за действие, произтичащи от член 2. С оглед на това, жалбоподателите не са били длъжни, с оглед изчерпването на възможностите за обжалване съгласно вътрешното законодателство, след като са се възползвали от възможностите предоставени им от системата на наказателното правосъдие да упражнят исковете, споменати от Правителството.
Съдът отбелязва, че смъртта на Марин Влаев е възникнала вследствие на употребата на смъртоносна сила от страна на полицията по време на операция, предназначена да задържи неизвестни похитители, отвлекли заложник. Той констатира, че полицаите са разполагали с някои предпоставки, които са им позволявали да предположат, че засегнатият е имал връзка с евентуалния похитител, още повече, че последният е дошъл пеша. Това е създало подозрението, че кола, а евентуално и съучастник, са го очаквали в близост. Съдът приема, че полицаите са могли основателно и добросъвестно да сметнат, че водачът на таксито е бил замесен в отвличането и, че предвид необходимостта от спешни действия и риска за живота на заложника, е било абсолютно необходимо да използват огнестрелните си оръжия, за да спрат автомобила и да задържат водача. Затова той подлага на анализ начина, по който е била планирана и проведена самата операция, както и дали властите са показали необходимото усърдие, за да сведат до минимум риска за живота на замесените лица и дали не са проявили небрежност при избора на използваните мерки. Съдът констатира, че няма доказателства, които да сочат дали участниците в операцията са получили конкретни указания за случаите, когато могат да използват оръжията си, нито за необходимостта да се сведат, доколкото е възможно, до минимум рисковете за живота, ако такава необходимост възникне. Освен това, Съдът вече е имал възможността да установи, че българското законодателство относно употребата на огнестрелните оръжия от страна на полицията по времето на събитията, така както е била прилагано от компетентните власти, не е предоставяло адекватна защита на правото на живот, доколкото е позволявало да се прибегне до огнестрелни оръжия за извършването на арест, без изискване за пропорционалност на прибягването до сила с оглед на обстоятелствата във всеки конкретен случай(Tzekov v. Bulgaria, no. 45500/99, 23 February 2006, §§54 и 56 и Nachova and Others v. Bulgaria ([GC], nos.43577/98 and 43579/98, ECHR 2005‑VII,§§99-102). От проведеното разследване не става ясно кой е бил ръководител на операцията и, по-специално, дали той е дал заповед за стрелба. Обясненията на полицаите навеждат на мисълта, че те са действали по собствено усмотрение. В случая реакцията на полицаите е доста хаотична при пристигането на таксито и оставя впечатлението, че те не са били подготвени за пристигането на второ лице на мястото, че не са обмислили, че може да се окаже необходимо да се спре чрез техническо средство моторно превозно средство или да се проследи.
Като взема предвид всички изредени пропуски, Съдът счита, че „полицейската операция по време на която Марин Влаев е загубил живота си не е била подготвена и контролирана по начин да сведе до минимум, доколкото е възможно, всеки риск за живота, в нарушение на член 2.“(§82)
По повод ефективността на проведеното разследване Съдът отбелязва, че макар и властите да не са останали пасивни и да са започнали веднага следствени действия, те са били едностранчиви. На първо место, те са се ограничили до преценката за законността на прибягването до сила с оглед на приложимото вътрешно законодателство – чл. 80 от ЗМВР от 1997 г. и чл. 12а от НК. На второ место, въпреки, че разследването е било незабавно започнато, Съдът отбелязва значително забавяне в извършването на някои основни действия по разследване: докладът от балистичната експертиза, който е основен за определянето на оръжието, причинило смъртоносните наранявания, интензивността и условията на упражнената сила, е бил депозиран едва 15 месеца след инцидента; дактилоскопичната експертиза и вторият оглед на колата, който е позволил да се установят ударите от куршумите по него и с оглед на това интензивността на употребената сила, са били извършени едва след връщането на делото от окръжния съд, повече от три години след събитията. Действията по разследване често са се провеждали през няколко месеца и е имало значителни периоди на бездействие. Съдът посочва, че тези срокове, както и общата продължителност на предварителното разследване, продължаващи приблизително шест години, са несъвместими с изискването за бързина, предвидено в член 2. Наред с това той констатира и някои съществени пропуски в самото разследване. Не е установен броя на изстреляните куршуми, нито режима на стрелба – автоматичен или полуавтоматичен, който е бил използван. Съдът отбелязва, че решенията за прекратяване на делото не коментират очевидното противоречие между показанията, че са били произведени множество изстрели – показания, потвърдени от куршумите, които са открити в колата – и факта, че само три гилзи са били иззети от мястото на инцидента. „Като се имат предвид установените нарушения по-горе, що се отнася до подхода на властите, забавянето в извършването на някои следствени действия, прекомерната продължителност на предварителното разследване и недостатъците при установяването на някои факти, Съдът счита, че проведеното разследване по случая не е било достатъчно задълбочено и ефективно. С оглед на това е налице нарушение на член 2 в неговата процесуална част.“(§93)
