X and Others v. Bulgaria(Application no. 22457/16), 2 February 2021
Решение на Голямото отделение
Жалбоподатели са три деца – едно братче и две сестри на 12, 10 и 9 години, които са изоставени от своята майка и са били настанени в Дом за деца без родителски грижи в с. Страхилово, община Полски Тръмбеш, област Велико Търново. Жалбата е депозирана от техните осиновители – италианско семейство, което няколко месеца след пристигането им в Италия констатира от разказите на децата, че те са били сексуално насилвани и малтретирани докато са живеели в дома. След като сезират различни институции и медии в Италия с помощта на италианските власти са информирани българските институции за случая. В България са извършени няколко проверки – от страна на Държавната агенция за закрила на децата, както и от страна на прокуратурата, но не е установено да са осъществявани актове на сексуално насилие по отношение на децата и затова прокуратурата отказва да образува досъдебно производство по случая двукратно. Подробната фактология по случая е описана в каталога на българските решения за 2019 г.
С решение от 17 януари 2019 г. камарата единодушно постановява, че оплакванията по чл. 3 и чл. 8 са допустими, но неоснователни.
След направено искане за разглеждане на делото от Голямото отделение от децата чрез техните осиновители последното е уважено. Между страните са разменени становища, а устното изслушване е проведено на 15 януари 2020 г. в сградата на Европейския съд.
С решението си от 2 февруари 2021 г. Съдът единодушно приема, че жалбоподателите, поради своята млада възраст и статута си на деца, останали без родителски грижи и настанени в институция, са били в особено уязвима ситуация и че сексуалното насилие, на което се твърди, че са били подложени, ако би било установено, е достатъчно сериозно, за да попадне в приложното поле на член 3 от Конвенцията. Голямото отделение единодушно достига до извода, че държавата не е нарушила позитивните си задължения за въвеждане на подходяща законодателна и регулаторна рамка, както и за предприемане на превантивни оперативни мерки. Съдът не разполага с достатъчно информация, за да се установи, че българските власти са знаели или е трябвало да знаят за реален и непосредствен риск за жалбоподателите да бъдат подложени на малтретиране, което например да доведе до задължение за предприемане на превантивни оперативни мерки за тяхното предпазване от такъв риск. Поради това не е установено нарушение на чл. 3 в неговите материалноправни аспекти.
Голямото отделение обаче с 9 срещу 8 гласа намира, че е допуснато нарушение на процесуалните аспекти на чл. 3, тъй като проведеното разследване на твърдяното сексуално насилие не е било ефективно. Аргументите на мнозинството са следните.
Съдът подлага на анализ ефективността на проведеното разследване. Той констатира, че няма забавяне от страна на ДАЗД, която, веднага след като в българската преса се появяват материали за публикацията на италианския журналист във вестинк „Еспресо“, сезира прокуратурата и сама инициира проверка по сигнала в дома. Допълнително получените материали от прокуратурата в Милано, конкретизиращи имената на потенциално замесените възрастни, дават основание на прокуратурата във Велико Търново веднага да разпореди проверка. Двете процедури, започнати от българската прокуратура приключват сравнително бързо – през юни и ноември 2013, но събраните доказателства водят до заключението, че не са налице данни за извършено престъпление. Макар че резултатите от разследването не са предадени на италианските власти и на родителите своевременно, Съдът не намира, че тези забавяния са нарушили ефективността на самото разследване.
Той упреква българските власти по-скоро в едностранчивост на проведеното разследване, в пропуските за извършването на действия, които в случая са били уместни, и които са свързани с изявленията на децата. Техните обяснения са били дадени пред психолози от терапевтичен център и записани на DVD, наред с това жалбоподателите са разказали повторно всичко и пред италианския прокурор за непълнолетни (също записани на DVD). Техните разкази са били приети за достоверни от италианските власти въз основа на констатациите, направени от специалистите и са съдържали някои точни подробности; били са посочени и конкретни лица като извършители на предполагаемата сексуална злоупотреба. Съдът посочва, че ако българските власти са имали съмнения относно достоверността на тези твърдения, по-специално поради някои противоречия, установени в изявленията на жалбоподателите, както и поради възможността родителите да са им повлияли, те биха могли да се опитат да изяснят фактите, като поискат интервю с жалбоподателите и с техните родители. Това би дало възможност да се прецени достоверността на твърденията им, а при необходимост да получат допълнителни подробности относно някои от тях. Такава информация е могла да бъде събрана и от психолозите, които са изслушали изявленията на децата и биха били в състояние да предоставят уместна информация. Макар и това да не е било твърде препоръчително с оглед задълбочаване травмата у децата и рискът, че подобно действие би било неуспешно предвид големия период от време, който е изминал от събитията, Съдът приема, че при тези обстоятелства българските власти е трябвало да преценят необходимостта от искане на такива интервюта. Властите обаче въобще не са обсъдили подобна възможност и в тази насока не са изложили никакви мотиви – вероятно поради това, че жалбоподателите не живеят в България. Съдът обръща внимание, че според неговата съдебна практика при дела с международен елемент процесуалното задължение за ефективно разследването може да доведе до задължението да се търси сътрудничеството с други държави за целите на разследването. В случая жалбоподателите са могли да бъдат разпитани в рамките на механизма за правна помощ, съществуваща в Европейския съюз от 2007 г. Българските власти обаче не са изискали видеозаписите от своите италиански колеги. А поради този пропуск те не са могли да ги покажат и на специално обучени специалисти, които да преценят тяхната достоверност, както го изискват чл. 34§1 и 35§1с от Конвенцията от Ланзароте. Поради липсата на медицински документи българските власти са могли да поискат децата да бъдат подложени на медицински прегледи, които биха позволили да се потвърдят или отхвърлят твърденията на първия жалбоподател за изнасилване. Съдът отбелязва наред с това, че в показанията на жалбоподателите и родителите им са се съдържали сведения, че и други деца в дома са ставали жертва на насилие от насилници деца. Властите са били обвързани от процесуалното си задължение да хвърлят светлина върху тези твърдения. Въпреки наличието на такава информация разследванията са били ограничени само до интервюирането на деца, които са живеели в дома към момента на разследването – среда, която би могла да повлияе на техните отговори. Не са били издирени и разпитани напусналите междувременно сиропиталището.
Според Съда, с оглед сериозността на твърдяната злоупотреба, е трябвало да се предприемат и други процесуални способи, като телефонно проследяване, проверка на електронни съобщения, наблюдение на периметъра на дома, дори използване на агенти под прикритие, както се предвижда в чл. 30, § 5 от Конвенцията от Ланзароте.
Властите са упрекнати и затова, че въпреки твърденията на децата, че са били фотографирани и са правени видеозаписи с тях от местен фотограф, студиото му не е било обект на претърсване, макар след разрешение от съд. Европейският съд намира, че изявленията на председателя на ДАЗД по телевизията преди приключването на самите проверки в дома, че обвиненията на родителите са манипулативни и клеветнически, както и посещението на няколко народни представители, които са възприели същата позиция, са довели до подкопаване на обективността на самото разследване.
Вместо да изяснят всички релевантни факти, властите са се опитали да установят, че твърденията на жалбоподателите са неверни, като са изтъкнали неточности, съдържащи се в тях. Според Съда разследващите органи не са използвали механизмите на международното сътрудничество и не са взели всички разумни мерки, за да осветят фактите по настоящото дело, а така също не са извършили пълен и внимателен анализ на наличните доказателства. Констатираните пропуски изглеждат достатъчно сериозни, за да се достигне до извода, че проведеното разследване не е било ефективно в светлината на чл. 3 от Европейската конвенция и на други приложими международни инструменти и по-специално – Конвенцията от Ланзароте.
Към решението е приложено колукктивното особено мнение, изразено от осем от съдиите, измежду които е и това на българския съдия Йонко Грозев, които не приемат решението на мнозинството.
Те не приемат становищеточе е било допуснато на рушение на чл. 3 в процесуалните му аспекти, подчертавайки, че то се основава на неправилно тълкуване и интерпретация на Конвенцията от Ланзароте, която е тълкувана и в разрез с обяснителния доклад към нея. Според тях в желанието си да отговорят на тъжната история на жалбоподателите, мнозинството в това решение е надхвърлило границите на ролята, подобаваща на този Съд, и по този начин е създало несигурност относно обхвата на защитата, която предлага и изисква чл. 8 както в национален контекст, така и контекста на този съд. Както всички съдии от Камарата, които единодушно достигат до извода, че не е било допуснато нарушенине на процедурните аспекти на чл. 3, така и подписалите с особено мнение решението, подкрепят изцяло мотивите, изложени от Камарата. Те посочват, че са поставени в особено неблагоприятно положение – това решение е получило подкрепа само на девет от двадесет и трима съдии на този съд, които са участвали във вземането на решение.Този факт би трябвало да прозвучи като предупреждение за Голямата камара.
