На 6 февруари бе постановено първото решение на Европейския съд срещу България за тази година. То разглежда проблем, който не е нов за страната ни и е бил нееднократно обект на внимание на Съда както по български дела, така и по жалби срещу други държави . На практика фактическата власт на единия родител върху детето се оказва по-силна от властта на институциите да окажат съдействие и да защитят правата му, които той официално и по силата на съдебно решение е получил. Забележителна е бързината, с която Съдът е решил делото за по-малко от две години, тъй като жалбата е постъпила през май 2018 г. и година и осем месеца по-късно вече е постановено решението. Това би следвало да даде знак на националните институции в каква насока да предприемат генерални мерки, за да не се стига до подобни осъждания.
Фактите по случая
Жалбоподатели са майка (Х) и нейният син (У). Г-жа Х. е живяла на семейни начала с известен местен бизнесмен от 2009 г., от когото ражда син през 2010 г.(втория жалбоподател У) и второ дете – през 2012 г. През декември същата година двойката се разделя и майката взема със себе си малкото дете. Версиите за причините за раздялата и последвалите събития са коренно различни. Според жалбоподателката през цялото им съжителство тя била подлагана на психически, емоционален и финансов тормоз, а след раздялата В.Д. създавал системно пречки за срещите й с по-голямото дете, с което тя е имала само ограничени контакти, тъй като бащата или не водел детето в апартамента й, или я карал да чака с часове в града, но невинаги го довеждал.
Според В.Д. той никога не възразявал на тези срещи, а само е бил загрижен за благополучието на по-гоямото си дете, като многократно канел жалбоподателката да се върне при него.
Непосредствено след раздялата Х посещава адвокат, който свидетелства, че тя е била много изплашена от заплахите на В.Д., че ако сезира съда, няма да види повече сина си. През юли 2013 г. първата жалбоподателка завежда дело пред районния съд с искане да й бъдат присъдени родителските права върху детето. След изслушването на съответните доклади на социалните работници и експертизи съдът уважава иска на жалбоподателката и й присъжда родителските права. Това решение е обжалвано пред Окръжния съд, който го оставя в сила. Съдът ограничава възможностите на бащата да се вижда детето си в по-голям обем, отколкото тези, предоставени му с решението на първоинстанционния съд. В мотивите си въззивната инстанция посочва, че твърдението на социален работник за агресивно поведение на майката през септември 2013 г. не може да се потвърди, тъй като самият той не е присъствал на мястото, а възпроизвежда телефонен разговор с бащата. Но полицейският служител, който бил изпратен на мястото на инцидента, не е констатирал подобен конфликт и детето е било отведено от майката. Колкото до способностите на всеки от родителите да се грижат за детето, съдът преценява, че това не е непременно обусловено от по-големите финансови възможности и по-високия жизнен стандарт на бащата . Съдът заключава, че би било в интерес на двете деца да живеят заедно постоянно с един от родителите – в случая с първата жалбоподателка. ВКС не допуска до касация жалбата на бащата и решението влиза в сила.
Въпреки постановеното в нейна полза съдебно решение, издаването на изпълнителен лист и образуването на изпълнително дело, първата жалбоподателка в продължение на години изпитва затруднения да получи фактическото попечителство върху втория жалбоподател и той за дълги периоди от време не е живял при нея. Тя многократно уведомява социалните служби, съдебния изпълнител и прокуратурата , като се оплаква, че е възпрепятствана да упражнява своите права на попечителство, въпреки постановените от съда решения. Освен полезната намеса на полицията на два пъти, тя продължава да зависи от добрата воля на другия родител относно това кога детето ще остане при нея.От своя страна бащата депозира искане пред социалните служби срещите между майката и детето да се осъществяват в присъствието на социален работник, както и да се определи психолог, който да работи с детето. От последвалите събития се установява, че съветите на психолога са двамата родители да присъстват на тези сеанси и да се опитат да изгладят отношенията помежду си. Детето няма негативно отношение към майка си, но не желае да живее при нея, а бащата отказва да го предостави на майката, позовавайки се на неговите желания.
Междувременно през 2015 г. В.Д. предявява иск за промяна на родителските права. Исковата претенция е отхвърлена от съда, който констатира, че предходното решение не е било изпълнено, а детето е имало възможност да се вижда с майка си само в помещенията на социалните служби, но не и в дома й. Продължаващите ограничения на контакта на втория жалбоподател с майка му биха довели до отчуждението му от нея, което не е в най-добрите му интереси. За него е важно да живее с по-малкия си брат, който е на подобна възраст. Решението е обжалвано от В.Д. пред Окръжния съд, който констатира, че в периода преди май 2015 г. бащата редовно не е спазвал режима на контакт, определен от съдилищата, като не е връщал детето на майката в определения час и в определения ден, което се е отразило негативно както върху психологическото състояние на детето, така и върху ефективността на определените мерки сами по себе си.
Цялостното поведение на В. Д. показа, че той не е положил достатъчно усилия, за да помогне на детето да се адаптира към средата на майка си. Пренебрежението, което бащата демонстрира с неизпълнението на окончателното решение, с което той е бил длъжен да се съобрази, е показателно за липсата му на родителски капацитет.Първата жалбоподателка показва много по-голям родителски капацитет, но ако детето продължава да бъде отделяно от майката непрекъснато, последиците за него биха били много по-сериозни, отколкото стресът от това – да бъде предаден да живее при майката. Затова въззивната инстанция оставя решението в сила.
То обаче не е изпълнено.
Вторият жалбоподател живее с баща си от 2016 г. Според майката тя все още не е в състояние да прибере по-голямото си дете или да има редовен контакт с него. Според бащата детето има редовен контакт с майка си – както лично, така и по телефона, но отказва да живее с нея в апартамента й. То вижда по-малкия си брат често, почти всеки уикенд, в апартамента на В. Д. Първата жалбоподателка се среща по-голямото си дете за няколко минути, когато предава по-малкото дете на бащата.
Преценката на Съда
Европейският съд припомня, че основните принципи във връзка с правото на семеен живот и важността на взаимоотношенията родител – дете, особено за самото дете, са изложени от него в делото Strand Lobben and Others v. Norway ([GC], no. 37283/13, see in particular §§ 202-204, 207 и 211, 10 September 2019)
Той констатира, че от 18.09.2013 г., когато националният съд предоставя привременни мерки в полза на майката, тя изпитва системни затруднения при упражняване на родителските права, а от 2016 г. вторият жалбоподател продължава да живее с баща си против волята на майка си и в нарушение на две съдебни решения. В този аспект бързината на действие на властите е особено важна, защото различните институции – съдебният изпълнител, социалните служби, полицията, прокуратурата – имат отговорности да улесняват контакта между жалбоподателите при изпълнението на съдебните решения. Той отбелязва, че с оглед малката възраст на детето, адекватността на мерките, предприети от властите, трябва да се преценява по бързината на тяхното прилагане, тъй като изтичането на времето може да има непоправими последици за отношенията между детето и родителя.Съдът констатира, че няма пропуски в хода на двете съдебни производства. Но за разлика от заключенията на вътрешните съдилища, че другият родител упорито възпрепятства изпълнението на съдебните решения, съдебният изпълнител и прокуратурата са игнорирали поведението му и последиците от него и не са предприели никакви задължителни мерки по отношение на него. Установени са големи периоди на бездействие от страна на съдебния изпълнител, както и отказ на прокуртурата да реализира наказателно производство срещу В.Д. През 2015 г. прокуратурата неколкократно отказва да образува досъдебно производство, а през 2016 г., когато поредният отказ е отменен от съда, макар и да е образувано такова, то е прекратено през 2018 г. поради липсата на престъпление. Съдът констатира продължаващо нежелание на прокуртурата да реализира наказателно преследване, макар че такива да са констатирани от съда. Затова той не уважава възражението на правителството, че жалбоподателката не е изчерпала вътрешните средстав за защита, тъй като не е обжалвала това постановление.
Съдът установява неефективност и бездействие и от страна на социалните работници.(§§89-92)
Той достига до извода, че властите не са направили всичко възможно по разумен начин, за да съберат отново майката и детето. С оглед на това Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството, че жалбоподателката Х не е изчерпала всички налични вътрешни средства за защита и намира, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по отношение на двамата жалбоподатели.
С оглед разглеждането на случая в светлината на чл. 8 Съдът достига до извода, че не се налага да се произнася самостоятелно и по порвдигнатото оплакване по чл. 13.
Този материал е публикуван в Правния портал „Де факто“ на 10.02.2020 г. под заглавието „Властите в България не са положили разумни грижи, за да съберат майка и дете“:
Съдът в Страсбург: Властите в България не са положили разумни грижи, за да съберат майка и дете
