Y v. Bulgaria (Application no. 41990/18), 20 February 2020
На 10 юли около полунощ, на слабо осветено място в покрайнините на София жалбоподателката е нападната и изнасилена. Тя веднага се обажда на полицията и започва разследване. Събрани са доказателства от местопрестъплението, назначена е ДНК експертиза, извършено е медицинско изследване, което установява насилствено съвокупление. На следващия ден тя дава описание на предполагаемия нападател и така е идентифициран като потенциален извършител г-н Х, който живеел наблизо до мястото на престъплението. Той отрича да е извършил престъплението и твърди, че по това време е бил в дома си. Пет месеца по-късно резултатите от ДНК теста разкриват, че възможният извършител е друго лице – г-н Z, строителен работник, който също живеел близо до мястото на изнасилването. Той обаче отрича да е правил секс с жалбоподателката при разпита си от следовател. Досъдебното производство е спирано неколкократно поради това, че според властите не са налице достатъчно убедителни доказателства, чрез които да се идентифицира извършителят на престъплението с оглед проблеми със зрението на г-жа Й. Макар че по бельото на жалбоподателката да били открити следи от ДНК, принадлежащи на Y, това не било достатъчно, за да бъде повдигнато срещу него обвинение, тъй като жертвата не го е разпознала като свой нападател.
През 2018 г. производството за пореден път е спряно. Постановлението е обжалвано пред Софийския районен съд, който в определението си от 11.02.2019 г. го оставя в сила. Съдът констатира, че следователят е спазил всички дадени му указания от съдията, както и че наличните доказателства изключват възможността Х да е предполагаемият нападател, но и няма никакви доказателства, които да сочат кой би могъл да бъде евентуалният насилник.
В жалбата жалбоподателката не квалифицира оплакванията си по конкретен текст, а сочи, че разследването е било неефективно. Съдът преценява, че ще анализира случая в светлината на чл. 3 и чл. 8 едновременно.
Той припомня стандартите за ефективно разследване, които е утвърдил в своята богата практика, включително и по български дела (M.C. v. Bulgaria, no. 39272/98, P.M. v. Bulgaria, no. 49669/07 и др.)Съдът констатира, че установения ДНК материал по бельото на жалбоподателката като принадлежащ на Z. по никакъв начин не е мотивирал разследващите да изяснят по-подробно дали последният действително по време на изнасилването е бил в дома си,имал ли е някакви взаимоотношения с жалбоподателката, а са се задоволили с неговите обяснения.Не са били правени опити да се изясни как този материал се е озовал върху дрехите й. В тази насока не са били изпълнени и конкретните указания на прокурора. Съдът е поразен, че прокурорът в детайли анализира невъзможността на жалбоподателката да разпознае Х. като извършител, а същевременно възприема еднозначно твърденията на Z. за липсата на всякакви сексуални контакти от негова страна, при явното доказателство на ДНК експертизата, нито взема отношение по надеждността на направените изводи. Съдът констатира, че и след възобновяване на разследването изобщо не е било насочено внимание към този негов аспект и прокурорът в своето поредно постановление за спиране просто е повторил по-ранните си разсъждения относно доказателствата, свързани с г-н Z. Това според Съда показва, че разследването, макар и задоволително в няколко други аспекта, не е успяло да доведе до правилно проучване на случая.Той подчертава, че задължението за ефективно разследване не се ограничава до отговор на твърдения и конкретни искания от предполагаемата жертва. Такова изискване е присъщо на процедурните задължения на властите и не зависи от инициативата на жалбоподателя да поеме отговорност за провеждането на следствени процедури (вж. Bouyid v. Belgium [GC], no. 23380/09, § 119, ECHR 2015; C.N. v. the United Kingdom, no. 4239/08, § 69, 13 November 2012; and L.E. v. Greece, no. 71545/12, § 68, 21 January 2016 Това е особено вярно в случаите като този, в който властите са наясно с конкретната психологическа уязвимост на жалбоподателя.
Без значение е дали този ред на проучване, дори и да бъде следван, би останал в крайна сметка безплоден. В тази връзка Съдът подчертава, че той не може да замести националните съдилища и да изразява становище дали г-н Z е играл някаква роля в твърдяното посегателство върху жалбоподателката. Нито би желал да направи някакви констатации относно доказателствата в това отношение или да постанови решение, свързано с наказателна отговорност, тъй като тези въпроси се решават от компетентните национални органи. Неговата задача се свежда до проверка на ефективността на разследването и той установява, че неспособността на властите да направят сериозен опит да изяснят гореспоменатите несъответствия, които – с оглед на доказателствата на ДНК – са били от основополагащо значение за случая, не е било просто изолирана грешка, а съществен недостатък, който подкопава адекватността на разследването Липсата на ефективно наказателно разследване на твърденията на жалбоподателката не може да бъде поправена от възможността тя да предяви иск за обезщетение срещу хората, за които се твърди, че са виновни за изнасилването й.
Установено е, че положителното задължение съгласно членове 3 и 8 от Конвенцията за осигуряване на ефективна защита срещу изнасилване изисква мерки от наказателноправен характер. Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение на позитивните задължения на ответната държава съгласно членове 3 и 8 от Конвенцията.
