Yonkov c. Bulgarie (requêtе no 17241/06), 2 septembre 2010
През 1968 г. жалбоподателят и съпругата му закупуват от Софийска община двустаен апартамент с площ 49 кв. м, който е станал държавна собственост вследствие на национализацията през 1947 и следващите години. През февруари 1992 г. влиза в сила ЗВСОНИ. През декември 1992 г. жалбоподателят и съпругата му прехвърлят собствеността си върху внука си, като запазват за себе си правото да ползват апартамента. Съпругата на жалбоподателя умира през 1995 г. Нейни наследници са жалбоподателят и дъщеря им. На 30 декември 1997 г. вследствие на подновяване на първоначалния едногодишен срок за завеждане на иск по чл. 7 от ЗВСОНИ, наследникът на бившия собственик на апартамента завежда такъв иск срещу жалбоподателя и дъщеря му. Последвалите процедури довеждат до окончателното решение на Върховния касационен съд от 14 юли 2005 г. Националните съдилища прогласяват нищожността на титула за собственост на жалбоподателя и на съпругата, защото три от изискваните документи, а именно: първоначалното решение за продажба на имота, одобрението за това и договорът за продажба не са били подписани от кмета или, респективно, от кмета на областта, както изисква законът, а от заместниците им.
Междувременно срещу жалбоподателите е предявен ревандикационен иск, както и такъв за неоснователно обогатяване, тъй като са ползвали жилището без правно основание. Съдът ги осъжда да заплатят обезщетение от датата на влизане на закона в сила (от 1992 г., тъй като те не са направили възражение за погасяване по давност на претенцията за първите 5 години), както и да предадат владението. През 2005 г. исковете са уважени. През 2006 г. те опразват апартамента и го напускат.
Повдигнати са две оплаквания по чл. 1 от Протокол 1. Първото е, че жалбоподателят е бил лишен от правото да пролзва апартамента си произволно и не при условията, предвидени в закона. Съдът намира това оплакване за недопустимо поради депозирането му извън 6-месечния срок, чието начало той отчита от датата, когато е изтекъл двумесечният срок жалбоподателят да поиска компенсаторни записи, предвиден от вътрешното право.
Второто оплакване по чл. 1 от Протокол 1 е по повод това, че е бил осъден да плати обезщетение със задна дата на бившия собственик на апартамента за период, който предхожда решението, прогласило нищожността на титула му на собственост, от датата на влизането на ЗВСОНИ в сила.
Съдът отбелязва, че жалбоподателят на практика е бил в ситуация, в която е можел да избегне задължението да плати обезщетение, ако е бил напуснал апартамента си непосредствено след приемането на ЗВСОНИ през февруари 1992 г. По мнение на Съда обаче не е било логично от него да се изисква да постъпи така, тъй като в настоящия случай делото съгласно чл. 7 от ЗВСОНИ е било заведено срещу него през декември 1997 г., т.е. повече от пет години след приемането на Закона. Съдът отбелязва, че не би било разумно да се очаква, че жалбоподателят би могъл да предвиди този ход на събитията и да действа по съответен начин така, че да избегне задължението да плати обезщетение. Съдът освен това отбелязва, че е била прогласена нищожността на титула на собственост на жалбоподателя поради пропуски от страна на администрацията, а не по вина на жалбоподателя. Съдът смята, че автоматичното прилагане на задължението за обезщетение със задна дата спрямо добросъвестен собственик като жалбоподателя не е в съгласие с изискванията на член 1 от Протокол № 1 за пропорционалност, предсказуемост и справедлив баланс. Макар че жалбоподателят е пропуснал да направи възражение за погасено по давност вземане до 1997 г., а е бил осъден да плати такова за периода от 1992 до 2002 г., Съдът приема, че автоматичното и със задна дата задължение на жалбоподателя за обезщетение е било в нарушение на принципите на пропорционалност, предсказуемост и справедлив баланс. Нещо повече, дори и да се е бил позовал на правилото за настъпилата давност, жалбоподателят пак е щял да бъде намерен за отговорен за периода, предхождащ окончателното решение по производството по чл. 7 от ЗВСОНИ, в който период, за всякакви юридически цели, е било смятано, че той е притежавал валидно вещно право. Съдът установява, че намесата в правата на жалбоподателя съгласно член 1 от Протокол № 1 е била прекомерна и следователно – неоправдана. От това следва, че е налице нарушение на тази разпоредба
