На 8 март 2018 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по горното дело, в което установи доста драстични нарушения на правото на справедлив процес, допуснати както в хода на досъдебното, така и на съдебното производство.
Фактите
Жалбоподателят изтърпява присъда доживотен затвор без право на замяна . Той е осъден за убийството на възрастна жена на 75 г., която е живеела в съседство с неговите родители. На 18 юни 2006 г. тя е открита мъртва в дома си. Установено е, че множество вещи са откраднати. Жалбоподателят е заподозрян като евентулен извършител на престъпленията и е издадена заповед за неговото издирване. На 21 юни 2006 г. той е задържан в изоставена къща в съседно село и е отведен в полицеското управление в гр. Вълчи Дол. Според данни на участвалите в ареста, жалбоподателят се е противопоставил малко на задържането (отказал е доброволно да излезе изпод леглото, където се бил скрил), поради което е била използвана сила, за да бъде изваден и е отведен с белезници. В подписаната от него декларация в полицейското управление той изразява изрично желание да бъде представляван от адвокат, както и че желае да бъде прегледан от лекар, тъй като има болки в стомаха и черния дроб поради минали заболявания.
По-късно същия ден двама полицаи пристигат от Варна във Вълчи Дол. Пред тях жалбоподателят прави признания за извършеното от него убийство, както и за предходна кражба на пистолет и други вещи. Признанията са записани и подписани от жалбоподателя и от единия от полицаите. По-късно същия ден той е прехвърлен в полицейското управление във Варна. Там е прегледан от лекар, който установява натъртвания и хематоми по тялото, бедрата и ръцете от твърди тъпи предмети с давност от 24 часа преди прегледа. На следващия ден му е повдигнато обвинение във връзка с друга кражба, по повод на която е определена и мярка за неотклонение задържане под стража. Разследването във връзка с признатите от жалбоподателя две престъпления (убийството и другата кражба на пистолета) е присъединено към първото престъпление. Полицията събира допълнителни доказателства, някои от които – идентифицирани въз основа на самопризнанията на жалбоподателя. Откраднатите вещи от дома на убитата никога не са открити. На 18.12.2006 г. в присъствието на адвокат, посочен от жалбоподателя, му е повдигнато обвинение за двете престъпления (признати от него). Той отрича извършването им.
Пред окръжния съд са разпитани двамата полицаи, лекарката, прегледала жалбоподателя, както и баща му, който посочва, че 10 дни след задържането на сина му белезите от побоя в полицията още са си личали. Самият жалбоподател дава показания, в които отрича да е извършил престъплението, защото посочва, че по това време е бил при баба си в друго населено място. Адвокатът на жалбоподателя оспорва допустимостта на свидетелските показания на двамата полицаи, въз основа на които се крепи обвинението. С присъда от 11.02.2008 г. окръжният съд признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на доживотен затвор. Той се позовава на множество косвени доказателства, доказващи извършителството му – върху дръжката на намерения пистолет в чанта, забравена в колата на непознат, който е качил жалбоподателя и го е закарал след престъплението в селото, е установена кръвта на жертвата; под тялото й е намерено счупеното петле от пистолета; шофьорът разпознава по снимка жалбоподателя като лицето, което е возил и което е забравило в багажника на колата му чанта. Съдът приема за достоверни и свидетелските показания на двамата полицаи, тъй като благодарение на признанията, направени пред тях, полицията успява да напредне в разследването на престъплението.
Апелативният съд и ВКС оставят без уважение жалбите на жалбоподателя, приемайки, че вината му е доказана отвъд разумното съмнение, а признанията на жалбоподателя пред двамата полицаи не биха могли да бъдат измислени, тъй като съдържат подробности, които биха могли да бъдат известни само на него.
Преценката на Съда
Съдът в решението си посочва, че ще разгледа случая, основавайки се на генералните си принципи, изведени по делата Ibrahim and Others v. the United Kingdom [GC] (nos. 50541/08 and 3 others, §§ 249-74, ECHR 2016) and Simeonovi v. Bulgaria [GC] (no. 21980/04, §§ 110-20, ECHR 2017.
На първо място, той анализира въпроса дали жалбоподателят се е отказал от правото си да бъде подпомогнат от адвокат. Въпреки твърдението на Правителството, че бил налице такъв отказ, Съдът не го приема, тъй като е запазена подписаната от жалбоподателя декларация, и няма данни след това той да е оттеглял това свое желание. Според Съда ограниченията на правото на правна помощ са допустими само, ако са изрично предвидени от закона, поради „убедителни причини“ и при изключителни обстоятелства; освен това те трябва да бъдат с временен характер и трябва да се основават на индивидуална преценка на конкретните обстоятелства по делото. Той констатира, че в българското законодателство не съществуват норми, които да позволяват ограничаването на правото на защита при никакви обстоятелства. Съдът отбелязва със загриженост, че събитията в настоящия случай изглежда представляват практика от страна на властите, позовавайки се на становището на Българския хелзинкски комитет, допуснат като трета страна по настоящото производство, както и на докладите на Комитета по изтезанията. За Съда такава практика от страна на органите би била трудно съвместима с принципите на правовата държава.(§63)
На второ място Съдът подлага на преценка справедливостта на процеса като цяло.
Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил разпитан от полицейските служители, които разследват убийството, извън процедурата, предвидена в НПК. Освен това, след като прави признание пред тях, разследващите органи повдигат обвинение и го задържат под стража във връзка с друго дребно престъпление. Само шест месеца по-късно жалбоподателят е обвинен в убийство и разпитван в съответствие с процедурата, предвидена в НПК. Ето защо Съдът намира, че всички тези обстоятелства, взети под внимание, поставят под съмнение точността и надеждността на свидетелските показания на полицейските служители, свързани с признанието на жалбоподателя.Съдът отбелязва наред с това, че признанието е получено извън наказателното производство и в противоречие с нормите на НПК.От важно значение е и обстоятелството, че то е направено на много ранен етап от производството и е имало значителен ефект върху по-нататъшното му развитие. Той посочва още, че признанието на жалбоподателя, включено в доказателствения материал чрез свидетелските показания на двамата полицейски служители, изглежда е било един от важните елементи на доказателствата, които са осигурили убеждението на националния съд във виновността на жалбоподателя, макар че сред тях се съдържат и оневиняващи такива. Въз основа на всички отделни елементи, подложени на анализ, както и невъзможността на правителството да докаже, че цялостната справедливост на наказателното производство не е била безвъзвратно накърнена от първоначалното непредоставяне на правна помощ на жалбоподателя, Съдът заключава, че е налице нарушение на член 6 §§ 1 и 3 ) на Конвенцията.
Съдът обаче не присъжда никакво обезщетение на жалбоподателя, нито постановява, че най-доброто решение в настоящия случай би било да се възобнови процесът, тъй като приема доводите на Правителството, че не може да се спекулира какъв би бил изходът на процеса, ако националните съдилища бяха елиминирали показанията на двамата полицейски служители относно признанията на жалбоподателя.
