В края на миналата седмица официално бе дадено началото на новата съдебна година за Европейския съд по правата на човека. В тази връзка освен редовната пресконференция, на която Председателят на Съда – г-н Гуидо Раймонди представи кратък обзор на работата на Съда, поясни причините за по-голямата му натовареност и средствата, чрез които той се е справил с тези предизвикателства, бяха публикувани и официалните статистически данни. В тях освен обобщение за дейността на Съда бе представена и детайлна информация за всяка една отделна държава член на Съвета на Европа – колко жалби са постъпили, колко решения, по кои текстове са установени нарушения и т.н. Тази информация е достъпна на страницата на самия съд.
Но тя се нуждае и от компетентна интерпретация, а не всеки умее „да чете цифри“. За втора поредна година установявам, че журналистът от в-к „Сега“ Светослав Терзиев не разполага с нужните умения, но пък търси ефектни заглавия (може би, за да привлече по-голяма аудитория, не знам). Твърдя обаче, че поставянето на България в някаква „черна класация“ без основание не е професионално.[1]
Това е и поводът, поради който реших да напиша този материал.
Според г-н Терзиев, страната ни попаднала „в срамна класация на Страсбург“, защото срещу нея били „издадени 31 осъдителни решения, оправдана е била по 6 дела, а по 2 се е споразумяла с тъжителите“ (изразите в кавички са на автора). Оставям настрани неточната терминология, която изобилства в материала. Питам се – дали броят на постановени решения от един съд действително е показател за това, че дадена държава нарушава повече или по-малко Конвенцията? Аз твърдя, че това е критерий, който е относим по-скоро за ефективността на работата на отделната камара, но не и за състоянието на правата на човека в дадена държава. Още повече, че ако г-н Терзиев е обърнал внимание, сред тези 39 решения срещу страната ни за миналата година голяма част от жалбите са регистрирани в един диапазон от десетина години (около 1/3 от жалбите, по които са постановени решенията, се регистрирани в периода 2009-2015 г.) Следователно, по този показател е трудно да се направи извод, че има ръст или спад на нарушаване на права по Конвенцията. За него можем да съдим по броя новорегистрирани жалби, произтичащи от гражданите на отделните страни-членки на Съвета на Европа. Попадането сред първите 10 наистина би наредило България в „срамна статистика“, но ние от много години вече сме извън нея.
Авторът явно не прави разлика между регистрирани и висящи жалби срещу една страна и постановени решения срещу същата тази страна. Иначе не би написал, че „България от години е в срамната десетка на държавите, погазващи правата на своите граждани“. Това е невярно твърдение, което не кореспондира с данните от статистиката на самия Европейски съд.
Според тях към 1 януари 2018 г. държавите, срещу които има най-много регистрирани жалби, чието разглеждане предстои пред съдебна формация (едноличен съдия, комитет или камара), са: Румъния – 17,6% (9 900 жалби), Русия – 13,8 % (7 750 жалби), Турция – 13,3% (7 500 жалби), Украйна – 12,6% (7 100 жалби), Италия – 8,3% (4 650 жалби),Унгария – 6,3%(3 550 жалби), Азербайджан – 3,6%(2050 жалби), Грузия – 3,4% (1900 жаби), Армения – 3,2% (1800 жалби~, Полша – 2,5 %(1400 жалби). Останалите 15,4% (8650 жалби) се разпределят между всички останали 37 държави.[2] Сред тези останали е и нашата страна.
Прегледът на годишните доклади на Европейския съд[3] за периода 2012-2017 г. сочи, че за последен път България е била в класацията на десетте държави с най-много жалби през 2013 г., когато тя е била на IX-то място с регистрирани 2 450 жалби. В следващите години и до 2017 г. включително страната ни е в групата на „другите 37“ страни. Не се наблюдава тенденция на ръст на жалбите, изпращани от български граждани или срещу България от чужди граждани.
Аз съвсем не твърдя, че ситуацията с правата на човека в България е идеална и сме решили всичките си проблеми, нито бих искала да омаловажавам установените нарушения в осъдителните решения срещу България от страна на Европейския съд. Държа обаче обществото ни да бъде информирано обективно, а мисията на журналиста е точно такава. Ако той не е достатъчно компетентен, тогава да се довери на професионалистите, но не и да жонглира неумело с цифри.
[1] Виж в-к „Сега“ от 29 януари 2018 г. и статията на автора, озаглавена „България пропадна в срамната класация в Страсбург“.
[2] Виж http://www.echr.coe.int/Documents/Stats_pending_2018_BIL.pdf
[3] Те могат да бъдат намерени на следната страница: http://www.echr.coe.int/Pages/home.aspx?p=court/annualreports&c=fre#n14876661539667295221571_pointer
