Zagorska v. Bulgariа (Application no. 53285/15)
Решение на Комитет
Решение, подобно на делото Todorov and Others v. Bulgaria
Жалбата е по повод отнемане на имущество поради предполагаеми облаги от престъпление в производство по Закона за отнемане на облаги от престъпна дейност от 2005 г. През 2008 г. жалбоподателката е осъдена за присвояване на 43 345 евро – собственост на сдружение, оглавявано от нея. В хода на наказателното производство тя възстановява присвоената сума. Във връзка с образуваното наказателно производство Комисията за разкриване на облаги от престъпна дейност извършва проверка на доходите й за периода 1985-2008 г. и отправя искане за отнемане на 108 067 лв, налични по банковите й сметки. Сумата е призната за дължима с окончателно решение на ВКС от 25.06.2015 г. Националните съдилища установяват, че банковите сметки на жалбоподателката са открити приблизително по същото време, когато е извършено присвояването (между 2005 и 2007 г.), че тя не е имала достатъчно законни приходи, за да оправдае притежаването на такава парична сума, а нейните разходи са надвишавали законните й доходи и не е опровергана презумпцията за престъпния произход на парите.
Оплакванията на жалбоподателката са за нарушение на чл. 1 от Протокол 1 на две основания. Първото е, че на практика тя е била осъдена два пъти да върне една и съща сума, предмет на престъплението.
Съдът препраща към водещото си решение, относимо към гражданската конфискация по закона от 2005 г., приложен и в настоящия случай – Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, 13 July 2021). В него той устновява някои потенциални недостатъци на този закон и на начина, по който е бил прилаган. Съдът подчертава комбинирания ефект от широкия обхват на приложението му – по отношение на предикатните престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на обвиняемите, трудностите за обвиняемите да докажат това, което съдилищата считат за „законосъобразен“ доход през такъв период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е облага от престъпление (вж. Todorov and Others, §§ 200-209). Според Съда, макар и тези недостатъци да не са достатъчни, за да бъде прието, че конфискацията по закона от 2005 г. протоворечи на чл. 1 от Протокол 1, те със сигурност налагат значителна тежест върху ответниците в производствата по отнемане на имущество. Поради това като противовес е от решаващо значение националните съдилища да съберат доказателства относно престъпното поведение, от което са произлезли активите, за които се иска конфискация и да установят причинно-следствена връзка между тях и всяко подобно поведение (пак там, §§ 210-215). Прилагайки тези изисквания към конкретните случаи, разгледани във водещото решение, Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол № 1 в тези от тях, по които националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на причинно-следствената връзка, дефинирана по-горе, и е разпоредил конфискация, разчитайки единствено на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е облага от престъпление (пак там, §§ 217-250).
В настоящия случай за Съда е важно, че жалбоподателката е възстановила парите, които е присвоила и не се твърди, че тя по друг начин се е облагодетелствала от предикатното престъпление или че е участвала в каквато и да е друга престъпна дейност след това. Въпреки констатацията на националните съдилища, че тя е депозирала пари по банкови сметки приблизително по същото време, когато е извършила предикатното престъпление, те изглежда не са отчели правилно факта, че присвоените пари са били върнати и предикатното престъпление не е донесло финансова облага. Следователно, националните съдилища не са обосновали конфискацията в съответствие с изискванията на чл. 1 от Протокол 1. Поради това е установено нарушение на този текст.
Второто оплакване е за осъждането на жалбоподателката да заплати разноски за съдебното производство в хода на гражданската конфискация в общ размер на 3841 лв., макар че Комисията не е имала правно основание да претендира отнемането на суми по банковата й сметка. Съдът отбелязва най-напред, че осъждането за заплащане на разноски е основано на националното законодателство, съгласно което загубилата страна заплаща разноски на спечелилата. Наред с това оплакването е не по повод размера, а относно основателността на самото осъждане. Европейският съд отбелязва, че макар и да е установил нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по повод гражданската конфискация на нейното имущество, то това е нарушение от процесуално естество, тъй като той критикува неспособността на националните съдилища да докажат, че отнетите от жалбоподателката суми са облаги от престъпление. Той не е стигал до заключение по същество. Жалбоподателката все още има възможност да поиска възобновяване на производството за отнемане на имущество въз основа на настоящото му решение, с което е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 на осн. чл. 245, алз 3 и чл. 309, ал. 2 от ГПК. На настоящия етап обаче той не вижда причина да заключи, че присъдените разноски в тежест на жалбоподателката са били неоправдани само поради това, че конфискацията е била неоправдана. Поради това второто оплакване по чл. 1 от Протокол 1 е отхвърлено като явно необосновано на осн. чл. 35, §§ 3а и 4 от Конвенцията.
На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.
