Каталог 2015 г.

katalog-10

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2015 г.

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот – неефективност на разследването за  причинена смърт)

Mulini v. Bulgaria (Application no. 2092/08),20 october 2015

Жалбоподатели са родителите на младеж на 23 години, загинал при сбиване, при което, той е бил убит на 25 декември 1993 г.

Наказателното производство е образувано на следващия ден след убийството му. Обвинението е образувано срещу двама мъже, които са участвали в сбиването. Съдебно-медицинската експертиза установява, че фаталният удар е един и е нанесен с нож в гърба на пострадалия. Досъдебното производство приключва през 1999 г. В Софийския окръжен съд е внесено обвинение срещу две лица за умишлено убийство. С присъда от 5 юни 2000 г. съдът признава за виновно едното лице и го осъжда на 13,5 години лишаване от свобода, защото по свидетелски показания само у него е забелязан нож преди началото на сбиването. Другият подсъдим е оправдан, тъй като не се доказва, той да е нанесъл удара с нож в гърба на жертвата. Присъдата в оправдателната си част влиза в сила, тъй като не е подаден протест от прокуратурата.  По жалба на признатия за виновен Софийският апелативен съд го оправдава на 30 април 2002 г., тъй като са установени редица пропуски в досъдебното производство при разследване на престъплението – не е установено дали и други участници в сбиването са имали ножове, не са били изследвани дрехите на нито един от участниците в свадата; разследващите органи не са извършили по-обстойно търсене на оръжието на престъплението. Освен това, фактът, че жертвата е починала в резултат на един удар от нож, а две лица са били обвинени в убийство, сочи, че е трудно да се установи кой е нанесъл фаталния удар. По протест на прокуратурата пред ВКС касационната инстанция отменя решението на апелативния съд с решение от 18 май 2006 г. и връща делото за ново разглеждане. Софийският апелативен съд повторно оправдава подсъдимия, тъй като посочва, че  липсват убедителни доказателства, че именно подсъдимият е нанесъл фаталния удар – нито един от свидетелите не го е видял да забива нож в гърба на жертвата, а ножът, с който е нанесен ударът, не е намерен. Така е било възможно и някой друг да е намушкал жертвата, поради което не може да се направи категоричен отговор на въпроса кой е причинил смъртта, тъй като в хода на досъдебното производство са допуснати редица сериозни пропуски и още тогава е било трудно да се установи кой е нанесъл фаталния удар.С решение от 28 юни 2007 г. ВКС оставя в сила оправдателната присъда на въззивната инстанция.

В своето решение Съдът подчертава, че  задължението за защита на правото на живот по член 2 от Конвенцията, във връзка с общото задължение на държавата по член 1 от Конвенцията  изисква имплицитно, че трябва да се проведе ефективно официално разследване, когато хора са загинали в резултат на употребата на сила. Разследването трябва да бъде, наред с другото, цялостно, безпристрастно и внимателно, позовавайки се на своята практика (Jaloud v. the Netherlands [GC], no. 47708/08, § 186, ECHR 2014; Nachova and Others v. Bulgaria [GC], nos. 43577/98 and 43579/98, § 110, ECHR 2005 VII; McCann and Others v. the United Kingdom, 27 September 1995, §§ 161-63, Series A no. 324). Европейският съд подчертава, че задължението да се проведе ефективно разследване е задължение не за резултат, а за средства: властите трябва да предприемат разумни мерки, с които разполагат, за да обезпечат доказателствата относно инцидента.

Що се отнася до обстоятелствата по конкретния случай, Съдът отбелязва, че   въпреки че от разследващите органи са събрани множество доказателства по време на разследването, те не са успели да предприемат   някои очевидни стъпки за осигуряване на допълнителни доказателства, които биха могли да   идентифицират  лицето, което е извършило убийството.  Съдът подчертава, че за да се отговори на изискванията на член 2 от Конвенцията, всяко разследване трябва да бъде ефективно и адекватно, което означава, че то трябва да бъде в състояние да доведе до установяване на релевантните факти и идентифицирането на отговорните лица. Това изискване не е било  изпълнено в настоящия случай, който   е достатъчно, за   заключи, че разследването по случая не е в съответствие с изискванията на член 2 от Конвенцията.

Освен това, Съдът отбелязва, че предварителното разследване по делото започва през 1993 г., а процесът с опрравдаването на двамата подсъдими приключва през 2007 г., а  извършителят на престъплението все още не е открит. Поради това Съдът счита, че българските власти не са изпълнили своето процедурно задължение по силата на член 2 от Конвенцията.

Съдът също така обръща внимание, че неотдавна е приел, че големият брой случаи, в които е констатирал нарушения на процесуалния аспект на членове 2 и 3 от Конвенцията, разкрива системен проблем с ефективността на разследванията в България. Въз основа на това той призова правителството, в сътрудничество с Комитета на министрите на Съвета на Европа да определят подходящи общи мерки за предотвратяване на бъдещи подобни нарушения.

………………………………………..

чл.2(право на живот – неефективност на разследването за  причинена смърт на предполагаем крадец от страна на полицията)

Mihaylova and Malinova v. Bulgaria (Application no 36613/08), 24 February 2015

Жалбоподателките са майка и дъщеря, повдигнали оплакване по повод убийството на техния баща и съжител от страна на полицията. Събитията се случват  август 2004 г.

Вечерта на 3 август гражданин сигнализира на полицията, че е видял трима мъже да правят опит да отворят вратата на камион, вероятно с цел кражба в центъра на гр. Самоков. Изпратената незабавно полицейска кола с двама полицаи се озовава на местопроизшествието, където заварените три мъже започват да бягат. Полицаите ги преследват отначало с автомобила си, но когато улицата се стеснява, те се разделят и единият от тях  се опитва да преследва двамата мъже, а другият – г-н М. сродникът на жалбоподателките. При опит да бъде задържан последвала борба е произведен изстрел в тила на жертвата, която скоро след това умира.

Непосредствено след това е образувано досъдебно производство срещу сержанта, произвел изстрела, като му е повдигнато обвинение по чл. 119 НК. Полицаят твърди, че е действал при условията на неизбежна отбрана. В следващите 5 години разследването  е прекратявано  осем пъти, а съдът всеки път отменя постановленията на прокуратурата. В крайна сметка с определение от 17 декември 2009 г. Софийският военно-апелативен съд  потвърждава прекратяването на производството.

Съдът подлага на самостоятелна преценка поведението на властите, за да установи дали те са  провели ефективно разследване за смъртта на жертвата и дали националните съдилища са осъществили старателна преценка на доказателствата относно необходимостта   от използваната сила срещу г-н Михайлов. В тази връзка той отбелязва, че постановленията на прокуратурата са били отменяни поне седем пъти и делото е връщано за доразследване. Нещо повече, на 27 юли 2007 г. Софийският военно-окръжен съд отбелязва в мотивите си, че разследването е „пародия”,   разкривайки нежелание да се съберат съответните доказателства и да се установи истината.  В решението си от 6 ноември 2009 г. военният съд отново констатира, че прокурорът не е гарантирал, че са били взети всички мерки за провеждането на ефективно разследване, препоръчани от съдилищата. Недостатъците на разследването  са били ясни от самото начало, тъй като не са били събрани ключови доказателства, които са могли да изяснят позицията на мъжете по време на стрелбата;, не е бил извършен преглед на видеокамерата за наблюдение, която е била монтирана в близост до произшествието, нито е е било заснето дали откритият в близост сгъваем нож  е бил   отворен или затворен, дали е принадлежал на убития или не. Разследването не е успяло да определи дори колко куршума са били изстреляни от пистолета на главен сержант S.

Съдът отбелязва, че той, както и националните съдилища, които неколкократно са връщали делото за доразследване, има основания да постави под съмнение безпристрастността на органите за разследване – както на следователя, така и на прокурора. В своето  решение от 22 юли 2008 г. и Военно-апелативният съд посочва, че има сериозни съмнения относно безпристрастността на прокуратурата. През цялото време органите по разследване не са се съобразявали с указанията на съдилищата да вземат мерките за установяване на обстоятелствата около смъртта на г-н М. Въобще не е проверена версията, че той може да е убит в резултат на прекомерна употреба на сила.

Европейският съд констатира и обстоятелството, че   в окончателния акт на военно-апелативния съд няма мотиви, защо в противоречие със седемте предходни съдебни решения и без никакви нови доказателства, се съгласява с прокуратурата и оставя в сила нейното постановление.

Съдът отбелязва и обстоятелството, че разследването не е отговорило на въпроса дали поведението на главен сержант S не е било продиктувано от предходно нападение срещу него и има ли това отношение към поведението му в конкретния случай, както и дали той въобще е бил пригоден за активна служба. Така не става ясно дали неговото психическо състояние в момента на акцията е било такова, че да квалифицира неговите действия като такива при самозащита,  или като надхвърлящи пределите на неизбежната отбрана, или че използваната сила е в резултат на страх. Поради това взети заедно, тези недостатъци не позволяват на Съда да заключи, че  властите са направили необходимото, за да се изяснят всички обстоятелства, съгласно изискванията на член 2, така че да се разсеят всякакви съмнения. Европейският съд заключава, че държавата не е изпълнила своите процесуални  задължения по чл. 2  да осигури независимо и ефективно разследване на стрелбата и последвалата смърт на г-н М. поради това е установено нарушение на чл. 2 в неговите процесуални аспекти.

……………………………………………………………..

ЧЛЕН 3  – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл.3 (забрана за нечовешко и унизително третиране на лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна)+чл.13 във вр. с чл. 3

Dimitrov and Ribov v. Bulgaria(Application no. 34846/08), 17 November 2015

Жалбоподателите са задържани през 2001 г. по обвинение в убийство и са осъдени на доживотен затвор без право на замяна с  присъда, постановена от Бургаския окръжен съд през декември 2004 г., която е потвърдена от Апелативния съд и влиза в сила с решение на ВКС от януари 2008 г. Те изтърпяват наказанието си в Бургаския затвор при специален режим в килия с размери 1,5 на 3 метра без санитарен възел, с право на разходка извън килията по 1 час на ден. Те повдигат оплаквания във връзка с  лошите материални условия в затвора – оскъдна дневна светлина, липса на санитарен възел в килията и използване на общите такива три пъти дневно, лоша хигиена не само в килията, но и в столовата и кухнята, незадоволително медицинско обслужване, в резултат на което първият жалбоподател се разболява от псориазис и състоянието му се влошава.

Европейският съд се позовава на докладите на Комитета за предотвратяване на изтезанията /СРТ/ във връзка с посещенията му в Бургаския затвор през 2012 и 2014 г. и неговите констатации за незадоволителните материални условия, които по никакъв начин не са се подобрили и не показват стремеж на властите за позитивна промяна. Нещо повече, Съдът специално отбелязва автоматичното прилагане на правилата за изолация по отношение на осъдените на доживотен затвор без каквато и да е преценка за необходимостта от прилагането им . Той се позовава на скорошното си решение по делото Harakchiev and Tolumov(§§203-209), в което е констатирал, че подобна практика е несъвместима с чл. 3 от Конвенцията.Съдът констатира, че двата аспекта, взети заедно – условията на тяхното задържане и строгостта на режима, при който са изтърпявали наказанието си жалбоподателите, са довели до нарушаване на чл. 3.

Поради липсата не ефективно вътрешноправно средство за защита, което би могло да доведе до промяна на ситуацията или да ги компенсира за причинените им страдания, Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3.

………………………………………………………

чл.3 (забрана за нечовешко и унизително третиране на лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна)

Case of  Radev v. Bulgaria(Application no. 37994/09),17 november 2015

Жалбата е депозирана от лице, осъдено на смърт през ноември 1989 г., чиято присъда не е била изпълнена поради наложения мораториум върху изпълнението на този вид присъди през 1990 г., а впоследствие след   отмяната на смъртното наказание през 1998 г. с нов Указ на президента на републиката наказанието му е заменено с доживотен затвор без право на замяна.

В периода юни 1999 г. – 2004 г. той е поставен на „специален режим“, определян на лицата, осъдени на доживотен затвор в затвора в гр. Варна. В тожзи период той е бил изолиран по цял ден в заключена килия и е имал право на разходка за един час навън. Впоследствие  за три години изтърпява наказанието си в Плевенския затвор. Там килията му е била заключвана само през нощта и е имал неограничен достъп до тоалетна. След това отново е преместен във Варненския затвор, където в килиите не е имало санитарни възли и нощем се е използвала кофа, но санитарните препарати не са били достатъчни. През 2005 г. режимът му е променен в „строг“. През 2012 г. в килията е обособен санитарен възел и е монтирана мивка с течаща вода. Правителството представя годишни психологически оценки на жалбоподателя за времето 2009 – 2013 г., от които се установява, че той е бил многократно наказван поради нерегламентирано притежание  и водене на разговори по мобилен телефон, както и поради конфликти с други затворници и подбуждането им към гладна стачка с цел оказване натиск върху затворническата администрация.

Между 2007 г. и 2009 г. жалбоподателят предявява неколкократно искове на основание Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Всички те са отхвърлени на различни основания – или защото затворническата администрация не е имала незаконосъобразни действия, или защото той не е доказал твърденията си.

В своето решение Европейският съд припомня установените от него принципи и стандарти в решението си Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (nos. 15018/11 and 61199/12, §§ 114-146, and §§ 165-174, ECHR 2014. Той разглежда две от повдигнатите оплаквания, които намира за допустими – ограниченията на специалния режим и липсата на санитарни възли в затворническите килии.

Той подчертава, че  всички форми на строга изолация  без подходящото умствено и физическо стимулиране е вероятно да имат вредни последици в дългосрочен план, което води до влошаване на умствените и социалните способности на личността. Автоматичното разделяне на осъдените на доживотен затвор от останалата затворническа популация, както и един от друг, липсата на смислени дейности извън и вътре в килиите и неоправданата изолация поради съображения за сигурност сами по себе си достатъчни , за да се обсъжда въпросът в светлината на чл. 3.

По повод проблема с тоалетните и ограничения достъп до тях на затворниците съдът припомня, че последователно в десетки свои решения е подлагал на критика неприемливите практики на българската затворническа администрация (Kehayov v. Bulgaria, no. 41035/98, § 71, 18 January 2005; I.I. v. Bulgaria, no. 44082/98, § 75, 9 June 2005; Iovchev v. Bulgaria, no. 41211/98, § 134, 2 February 2006; Yordanov v. Bulgaria, no. 56856/00, § 94, 10 August 2006; Dobrev v. Bulgaria, no. 55389/00, § 129, 10 August 2006; Malechkov v. Bulgaria, no. 57830/00, § 140, 28 June 2007; Kostadinov v. Bulgaria, no. 55712/00, § 61, 7 February 2008; Gavazov v. Bulgaria, no. 54659/00, § 108, 6 March 2008; Radkov v. Bulgaria (no. 2), no. 18382/05, §§ 48-49, 10 February 2011; Shahanov v. Bulgaria, no. 16391/05, § 53, 10 January 2012; Sabev v. Bulgaria, no. 27887/06, § 99, 28 May 2013; and Harakchiev and Tolumov, cited above, § 211).Съдът отбелязва и докладите на Комитета по изтезанията от 2010 и 2012 г., в които той призовава властите да осигурят на всички затворници достатъчно хигиенни продукти и материали за почистване на килиите.

Заключението на Съда е, че кумулативният ефект от продължителната изолация на жалбоподателя в килията му до 2012 г. и липсата на непосредствен достъп до тоалетна са били достатъчно сериозни, за да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение. Поради това е установено нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

……………………………….

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/  –  материални аспекти)+чл.6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 8

Affaire Slavov et autres  c. Bulgarie (Requête no 58500/10),10 novembre 2015

Жалбата е тясно свързана със събитията,свързани с т.н. операция „Медуза“, описани в жалба   Gutsanovi c. Bulgarie, no 34529/10,решение от 15 oктомври 2013.

Жалабоподатели са съпрузи и двете им малолетни деца. Г-н Даниел Славов е известен бизнесмен от гр. Варна, където живее със семейството си.

На 30 октомври 2009 г. Софийската градска прокуратура образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител поради злоупотреба с власт и присвояване на обществени средства в особено големи размери през периода  2003 – 2007 г., които са нанесли вреди в особено големи размери на общинския транспорт в гр. Варна. През февруари 2010 г. е разпоредено производството да бъде изпратено на Варненската окръжна прокуратура.  В хода на това производство на 31 март 2010 г. около 6 часа сутринта полиция нахлува в къщата на жалбоподателите.Всички са събудени от разбиването на вратата и виждат въоръжени и маскирани мъже, които им разпореждат да не мърдат.  Двете деца започват да викат и се разплакват. На първия жалбоподател е разпоредено да легне на пода и са му поставени белезници. След това е изведен на улицата пред дома си и също е заставен на легне на тротоара , а полицаите насочват оръжията си срещу него. Половин час по-късно същата сцена е разиграна по искане на оператор, който е изпратен да заснеме задържането, като е направен и втори дубъл с повторение и на репликите на полицаите. След това жалбоподателят е въведен обратно в дома си, където се облича пред междувременно пристигналите полицаи и цивилни. В негово присъствие е извършен обиск на дома и автомобила му. Иззети са редица вещи и документи.  След това той е отведен в полицейското управление, където е задържан първоначално за 24 часа

След като те напускат дома им втората жалбоподателка отвежда децата при родителите си. Момчетата са стресирани и продължават да плачат. В продължение на два месеца след полицейската операция те са имали проблеми със съня и са се бояли да не се появят отново маскирани полицаи. Семейният лекар, който ги преглежда в деня на полицейската операция, констатира, че емоционално те са много стресирани, а малкият е получил нервен тик на очите. Това е установено и от детския психолог, който се среща с тях една седмица по-късно. Втората жалбоподателка твърди, че непосредствено след акцията тя изпитва силно чувство на страх, гадене и й се налага да приема известно време транквиланти. Обезпокоена е и за психическото състояние на децата си, причинено от действията на полицията.

Съдът отхвърля и трите възражения на правителството по повод повдигнатото оплакване за  нарушение на чл. 3 – че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита; за това, че оплакването било преждевременно, защото производството срещу жалбоподателя все още не било приключило; както и че те нямали качеството на „жертви“, тъй като по отношение на тях не били приложени мерки, унижаващи човешкото им достойнство.

Съдът достига до заключението, че полицейската операция в дома на жалбоподателите не е била планирана и изпълнена по начин, чрез който  да се гарантира, че използваните средства са строго необходими за постигане на  крайните цели, а именно – задържането на лице, заподозряно в извършване на престъпления и събирането на доказателства в наказателно разследване. Той достига до извода, че четиримата жалбоподатели са били подложени на психологически стрес, който е генерирал силни чувства на страх, мъка и безпомощност у  тях при вида на маскирани въоръжени мъже, които са нахлули в такъв ранен час в жилището.Това  представлява унизително третиране в съответствие с член 3.

Доколкото в националното законодателство липсва ефективно вътрешноправно средство за защита за репариране на тези вреди, той установява и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 3.

Съдът установява наред с това нарушения по   чл. 6§2 и чл. 8.

……………………

чл. 3(забрана за изтезания от страна на полицията – материален аспект)

Myumyun v. Bulgaria (Application no. 67258/13), 3 November 2015

На 20 февруари 2012 г. след призоваване по телефона жалбоподателят доброволно се явява в полицията в Павел Баня. След като отговаря, че не знае защо е повикан, трима полицаи започват да го бият в продължение на няколко часа с бухалка, гумена палка и да използват електрошок, за да признае, че е извършил взломна кражба. Боят е преустановен след като носът му е разкървавен и получава множество наранявания по лицето. Жалбоподателят е освободен след около четири часа, като се подписва, че не е извършвал кражбата. На следващия ден той е освидетелстван от лекар, който установява   кръвонасядания   по лицето и хематоми по горната лява част на торса и лявото рамо, които биха могли да се получат от твърди и тъпи заоблени предмети. На 27 февруари по жалба на жалбоподателят подава оплакване до РДВР-гр. Казанлък и срещу тримата полицаи започва дисциплинарно производство. То завършва с налагането на дисциплинарно наказание на двама от тях (поради незаконното задържане на жалбоподателя) – да не подлежат на повишение за срок от три години. Не са направени никакви констатации за осъщественото малтретиране в хода на самото дисциплинарно производство. За третия полицай дисциплинарната комисия приема, че той не е участвал в незаконната употреба на сила.

На същата дата жалбоподателят  сезира и районната прокуратура в Казанлък. горната част на тялото. Образувано е досъдебно производство по чл. 131, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 130 от НК (причиняване на лека телесна повреда от полицай по време на изпълнение на службата му). Тъй като предвиденото наказание е до 1 година лишаване от свобода или пробация, съдът прилага чл. 78а НК , освобождава тримата подсъдими от наказателна отговорност и им налага глоба от по 2000 лв. Той приема, че не се налага да постанови и допълнително наказание „лишаване от правото да упражняват професията си“, тъй като според него глобата била достатъчна, за да им въздейства да преосмислят поведението си. Решението   е оставено в сила от Окръжния съд в Стара Загора. Молбите на жалбоподателя до прокуратурата още в хода на досъдебното производство да се повдигне обвинение по чл. 282 и 287 са оставени без уважение.

През 2014 г. жалбоподателят предявява иск срещу РДВР-Стара Загора на основание чл. 1 от ЗОДОВ. Административният съд уважава иска и му присъжда обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000 лв. По делото все още няма влязло в сила решение.

Европейският съд подчертава, че  няма съмнение, че настоящият случай попада в обхвата на чл. 3, но е важно да се установи коя от трите форми – нечовешко, унизително третиране или изтезание е приложима, за да се извърши и преценка относно съответствието на предприетите действия от страна на властите съобразно тежестта на извършеното нарушение. Позовавайки се на скорошното си решение по делото Cestaro v. Italy (no. 6884/11, §§ 171-76, 7 April 2015), той отбелязва, че следва да се вземе предвид не само характерът на самите наранявания, но и тяхната цел (да се изтръгнат признания за извършено престъпление), а така също и причинените психически страдания и безпокойство (отчита се преценката на Административния съд в Стара Загора при определяне на размера на обезщетението, че жалбоподателят почти месец след нанесения побой е изпитвал болки и чувство на страх и безпокойство). Изводът на Съда е, че в настоящия случай действията на тримата полицаи следва да бъдат окачествени като изтезание. (§ 63)

По-нататък Съдът изследва въпроса доколко адекватно е било разследването по повод направеното оплакване за упражнено насилие спрямо жалбоподателя, тъй като по силата на чл. 1 от Конвенцията  държавата има позитивното задължение да брани правата и свободите на гражданите под нейната юрисдикция.

Съдът констатира, че започналото дисциплинарно производство срещу тримата полицаи е било навременно и бързо, но те на практика не са били санкционирани за упражненото насилие, а за това, че незаконно са задържали жалбоподателя. Поради това Съдът констатира, че в случая „това производство не може да се разглежда като адекватен процесуален отговор на акта на изтезанията, на които жалбоподателят е станал жертва.“(§70) По-важното е и това, че офицерите не са били отсранени от длъжност и в хода на висящото наказателно производство, нито са били уволнени след като са признати за виновни за малтретирането на жалбоподателя.

Що се отнася до наказателното производство, Съдът констатира бързината, с която е проведено разследването и е наложено наказание на тримата полицейски служители и заключава, че този аспект на производството не показва липса на решителност от страна на властите да се стигне до ангажиране отговорността на полицаите.

Въпреки това той не пренебрегва факта, че повдигнатото обвинение  е   на основание правна норма, която е обща и е фокусирана изцяло върху характера на нанесеното телесно увреждане, а то е и в основата на определянето на размера на санкцията.Това, наред с общото правило за предпоставките за приложение на чл. 78а от НК, е гарантирало на виновните лица налагането единствено и само на административно наказание глоба, което е могло да се съчетае и с лишаването от право за упражняване на професията за известен период от време. В случая дори и размерът на глобата е бил под средния, а другата санкция  не е била  приложена. Европейският съд отбелязва, че не се налага  да преценява дали актът на полицаите е правилно квалифициран в българския Наказателен кодекс като лека телесна повреда по смисъла на член 131 ал. 1, т. 2, нито пък дали е трябвало да се приложи чл. 78а НК.  Въпреки това, той е компетентен да разгледа дали начинът, по който българското законодателство се прилага в този случай, е довел до резултати, които са в противоречие с изискванията на член 3 от конвенция. В светлината на неговите решения в подобни случаи   Съдът намира, че  наказанието глоба за причинено изтезание е явно несъразмерно на тежестта на подобен  акт от страна на  на полицаите, защото не отразява адекватно сериозността на самия акт на изтезание и няма възпиращ по отношение на държавни служители, които чувстват, че могат да злоупотребяват с правата на лицата под техен контрол безнаказано.

За Европейския съд проблемът опира по-скоро до несъвършенствата и празнотите в българското законодателство, констатирани както от Комитета на ООН срещу изтезанията в неговия Общ коментар № 2 относно прилагането на чл. 2 от Конвенцията против изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказание, така и от Комитета на ООН по правата на човека, който многократно призовава България да въведе като самостоятелно престъпление изтезанието. Макар че българските власти ясно са осъзнали тази празнота в наказателното законодателство и двукратно са подготвяли промени в НК, те така или иначе не са ги реализирали. Поради това Европейският съд достига до извода, че „българската правна система не отговаря адекватно на акта на изтезание, на който жалбоподателят е жертва. Следователно, налице е нарушение на член 3 от Конвенцията.“(§ 78)

Делото е рамзгледано с приоритет и е класифицирано във втора група по важност.

…………………………….

чл.3 (забрана за нечовешко и унизително третиране на лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна)

Simeonovi c. Bulgarie (Requête no 21980/04), 20 octobre 2015

Жалбоподателят изтърпява наказание доживотен затвор без право на замяна за извършен  грабеж, придружен с убийство.

Той  е задържан от специални полицейски части на 3 октомври 1999 г. в София и е транспортиран в Бургас, където престоява в следствения арест повече от пет месеца в незадоволителни битови условия – без легла , а нарове с 2-3 одеала, без   прозорци и светлина, получавана от  лампа, облицована с ламарина с дупка; не е имало място за свиждане с адвокати и близки; не е имало абсолютно никакви контакти с външния свят; не са били предоставяни на задържаните никакви книги, хартия и пособия за писане. През целия престой в следствения арест жалбоподателят не само че не е извеждан  на открито, защото са липсвали материалните условия за това (не е било предвидено свободно пространство с вътрешен двор в сградата на следствието, в който задържаните лица да бъдат на чист въздух), но това не е компенсирано  и с разходки в някакво друго помещение или коридор. Така той е пребивавал по 24 часа на денонощието заключен в килията си, освен във времето, когато е бил извеждан до тоалетна или за разпит.

Жалбоподателят е преведен в затвора в гр. Бургас на 27.01.2000 г., където престоява до 25.02.2004 г. В килиите е нямало течаща вода и тоалетна, но е имало кофа за естествените нужди на затворниците, които са били извеждани три пъти на ден за по 30 минути до тоалетната. Престоят на открито през първите два месеца е бил през ден за по един час. От 25 февруари 2004 г. до неопределена дата на лятото на 2006 г. жалбоподателят обитава килия с  размери 4х2 метра с още едно лице. Там също няма течаща вода и тоалетна, а кофа за естествените нужди на затворниците.Храната им била носена в килиите, където те престояват заключени непрекъснато, без право  на участие в общи мероприятия. До библиотеката са били водени един по един, за да си изберат книга за няколко минути и отново са връщани в килиите. Разрешено им е   да посещават църквата само на Коледа и Великден, но  не на самата служба, когата са всички останали затворници, а по друго време, за да не се засичат с останалите.

Ситуацията по повод материалните условия е променена едва две години по-късно, когато е извършен  ремонт на помещенията.

Съдът анализира оплакванията за лоши условия в местата за задържане и лишаване от свобода, както и относно твърде рестриктивния режим, на който са подложени лицата, осъдени на доживотен затвор без замяна.

Основният въпрос, който анализира Съдът в жалбата е да установи дали материалните условия на задържане на жалбоподателя, в комбинация с особеностите на изтърпяване на наказанието му са надхвърлили онзи праг на суровост, който попада в обхвата на чл. 3. Вземайки предвид  местата за лишаване от свобода, в които е пребивавал жалбоподателят и докладите на Комитета по изтезанията за условията в тях, Европейският съд констатира, че  в течение на целия изследван период той е бил подложен на един изключително рестриктивен режим. Позовавайки се на своето решение Harakchiev et Toloumov (§§ 203-214),  Съдът приема, че лошите условия на задържане на жалбоподателя, взети заедно с ограничителния режим на изпълнение на доживотната му присъда и продължителния период на лишаването му от свобода, са преминали отвъд онзи праг на страдание, присъщ на  наказанието лишаване от свобода.(§94). Поради това Съдът приема, че в настоящия случай жалбоподателят е бил подложен на нечовешко и нехуманно ретиране, несъвместимо с чл. 3.

…………………………………….

чл. 3(забрана за изтезание от страна на полицията – материален аспект и липса на ефективно разследване – процесуален аспект)

Stoykov c. Bulgarie(Requête no 38152/11), 6 octobre 2015

Жалбата е по повод упражнено полицейско насилие спрямо жалбоподателя, в резултат на което той посочва мястото на укритите похитени ценности и неефективността на разследването във връзка с оплакването му за нанесените му телесни увреждания.

На 6 февруари 2009 г. три лица принуждават счетоводителката на едно дружество да предаде ключовете за касата от фирмения офис. Оттам са отнети голяма сума пари и ценни бижута. На следващия ден е образувано досъдебно производство срещу неизвестни извършители. На 26 февруари 2009 г., около 7 часа сутринта, екип на полицията, състоящ се от въоръжени и маскирани мъже нахлува в жилището на жалбоподателя в Казанлък и го задържа. В своята жалба впоследствие той твърди, че са му били нанасяни удари по главата докато още е бил в леглото. След като са му поставени белезници, той е отведен с полицейска кола извън града, по посока на планината. След спирането на автомобила в гориста местност жалбоподателят е проснат върху снега и бит по главата, врата и торса, пръстите на лявата му ръка са горени със запалка на кола, за да признае къде са заровени парите и другите ценности. Той твърди, че няколко пъти е губил съзнание и всеки път след като е бил събуждан, полицаите продължавали да го малтретират. Жалбоподателят посочва точното място на укритите вещи. Друг полицейски екип извършва претърсване на посочената местност и ги открива в пластмасов бидон. Същия ден на жалбоподателя е повдигнато обвинение за извършена кражба в съучастие на 750 000 евро, 330 000 лева и 8 златни бижута, придружена с употреба на физическа сила и заплахи към жертвите. Наложено му е задържане за 72 часа от страна на прокурора. Същевременно той  е разпитан от съдия, пред който прави самопризнания относно предварителната подготовка и извършването на престъплението от страна на тримата.

На 27 февруари 2009 г. жалбоподателят е прегледан от лекар. В медицинското свидетелство са описани следните наранявания: кръвонасядане на лявата вежда; множество синини по гърба, гърдите и корема; охлузвания по пръстите и съсирена кръв под ноктите на двете ръце; драскотини и повреди на коленете, лактите и стъпалата. Въпреки че в хода на съдебното следствие жалбоподателят прави оплакване за изтръгнатите с насилие от него признания, представя  медицинското свидетелство, а твърденията му са подкрепени и от разпитани свидетели, съдът не ги взема под внимание.

С присъда от 15 май 2010 г. Старозагорският окръжен съд го осъжда на 16 години лишаване от свобода. Съдът приема, че жалбоподателят не е бил принуден да направи самопризнания или да посочи на полицията мястото, където са скрити откраднатите ценности. Съдебният акт е оставен в сила от Пловдивския апелативен съд и от ВКС. Възивната инстанция възприема констатациите на окръжния съд, че жалбоподателят доброволно е направил самопризнания и е посочил мястото, където са били укрити откраднатите пари.

През ноември 2010 г. жалбоподателят сезира Главния прокурор и Министъра на вътрешните работи с оплаквания, че е бил малтретиран от полицаи, за да направи признания. Жалбата е препратена на окръжната прокуратура в Стара Загора, но е постановен отказ да бъде образувано досъдебно производство. Отказът е оставен в сила в постановление на Пловдивската апелативна прокуратура, в което е прието, че сила е употребена само в момента на задържане на жалбоподателя при нахлуване в жилището му и то поради начина, по който е било извършено първоначалното престъпление от страна на тримата съучастници (отнемането на ключа от касата). Според това постановление не са били налице никакви доказателства освен твърденията на самия жалбоподател, за малтретирането му след като е бил задържан.

Съдът отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита поради непредявяването на иск за причинените увреждания. Той се позовава на вече твърдо установената си практика по многобройни български дела (Assenov et autres c. Bulgarie, 28 octobre 1998, § 86, Recueil 1998‑VIII, Osman et Osman c. Bulgarie (déc.), nº 43233/98, 6 mai 2004, Kemerov c. Bulgarie (déc.), nº 44041/98, 2 septembre 2004).

По повод оплакването за нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти Съдът обръща внимание, че националните съдилища при разглеждане на наказателното дело не са подложили на самостоятелен контрол прокурорските постановления за отказ от образуване на досъдебно производство по повод направените оплаквания за малтретиране. Те са изследвали  въпроса дали жалбоподателят е бил принуден от полицаите да направи самопризнания, но не и да си отговорят на въпроса дали е бил бит или не от тях. Европейският съд отбелязва, че Правителството не оспорва нито медицинското свидетелство от 27 февруари 2009 г., нито назначената в хода на съдебното производство експертиза със задача да установи дали описаните наранявания са могли да бъдат получени по съответния начин, обяснен от жалбоподателя. Спорен е въпросът кога те са получени – дали по време на задържането или в по-късен момент. Правителството акцентира на характера и тежестта на извършеното от жалбоподателя престъпление, но Съдът оспорва този подход и напомня, че забраната за изтезания е абсолютна, съгласно чл. 3 и не подлежи на никакви ограничения или изключения независимо от характера на укоримото деяние на извършителя. Той отбелязва, че характерът на описаните наранявания в медицинското свидетелство кореспондира напълно с обясненията на жалбоподателя и тяхната тежест показва, че жалбоподателят е бил подложен на третиране, чийто ефект обосновава приложимостта на чл. 3. Още повече, че през целия ден на 26 февруари жалбоподателят е бил в ръцете на полицията и задължение на правителството е да докаже произхода на получените наранявания. Съдът квалифицира упражненото насилие от страна на полицията в най-тежката му форма – като изтезание.

По повод оплакването за нарушение на процесуалните аспекти на чл. 3 Съдът отбелязва, че единствено в постановлението на апелативната прокуратура има позоваване на някакъв доклад, подготвен предварително и на медицинска експертиза, както и на обясненията на неидентифицирани полицаи, участвали в задържането на жалбоподателя. Тяхната самоличност не е посочена нито в прокурорското постановление, нито в обясненията на правителството.  Съдът намира, че идентифицирането на тези свидетели е от изключително значение при преценката дали е било проведено ефективно разследване по повод оплакванията на жалбоподателя за малтретиране, тъй като този акт се основава изключително на тях. Той отбелязва наред с това, че прокуратурата въобще не е изследвала въпроса дали поведението на жалбоподателя по време на операцията е наложило такава употреба на сила(правил ли е опити да се съпротивлява, да избяга, да заплашва). Съдът заключава, че именно отговорът на тези въпроси е от значение за преценката дали органите на полицията са действали в съответствие с чл. 72 от ЗМВР (в сила към онзи момент) или не. При липсата на подобна преценка липсват основания за заключението на прокуратурата, че използването на  физическа сила е било законосъобразно и оправдано.

Съдът обръща внимание и на едностранчивостта на прокурорското разследване, насочено единствено към момента на самото задържане и елиминирането на характера на описаните в медицинската документация наранявания, свидетелските показания на жена му и на съседи по повод действията на полицията към момента на задържането му.  Съдът счита, че това допълнително ограничава възможността  разследването да доведе до установяване на релевантните факти и да се идентифицират лицата, отговорни за малтретиране на жалбоподателя.  Тези фактори са достатъчни за Съда да заключи, че разследването на предполагаемото малтретиране, претърпяно от жалбоподателя  не е било  достатъчно ефективно най-вече поради   ограничения му обхват.

…………………………………………….

чл.3 (забрана за изтезания – неефективност на разследване по повод причинено увреждане от трети лица, позитивни задължения)

Vasil Hristov v. Bulgaria (Application no. 81260/12,)16 June 2015

Жалбата е по повод неефективно разследване за причинена средна телесна повреда.

На 13 юни 2002 г. жалбоподателят, неговият син и брат му са били нападнати от група лица на автобусна спирка с метални пръти и бухалки В резултат на това на г-н Христов е причинена мозъчно-черепна травма с временна опасност за живота. Приет е в болница в  безсъзнание с травматични увреждания и счупен череп, където престоява няколко дни. Досъдебното производство е образувано веднага след инцидента, разпитани са пострадалите, идентифицирани са и двама от нападателите. Срещу един от тях   е повдигнато обвинение в причиняването на средна телесна повреда, а срещу другия идентифициран нападател е постановен отказ от страна на прокуратурата през декември 2002 г. След жалба на пострадалия това постановление е отменено от районния съд в Оряхово и прокуратурата повдига обвинение и срещу това лице. През март 2003 г. прокуратурата прекратява производството срещу втория обвиняем, тъй като не било доказано неговото участие в причиняването на средната телесна повреда. Постановлението е отменено повторно от районния съд. През 2009 г. прокуратурата в гр. Оряхово повдига отново обвинение срещу втория нападател и отделя материалите по отношение на другите неидентифицирани лица.Обвинителният акт е внесен в съда, който постановява осъдителна присъда през април 2012 г. и осъжда двамата подсъдими да изплатят обезщетение за причинените неимуществени вреди на жалбоподателя в размер на 10 000 лв. След жалба от подсъдимите Врачанският окръжен съд отменя присъдата и връща делото във фазата на досъдебното производство поради допуснати многобройни нарушения на процесуалния закон.В мотивите е посочено в частност, че в обвинителния акт не са описани точно фактическите обстоятелства и ролята на всеки един от обвиняемите, още повече че другите нападатели не са били установени. Наред с това и районният съд не е обсъдил редица несъответствия и противоречия в показанията на свидетелите. През декември 2012 г. прокуратурата в Оряхово спира наказателното производство до установяване на всички лица, участвали в нанасянето на телесната повреда и разпорежда на органите на полицията да издирят нападателите. Това постановление е обжалвано от жалбоподателя, но е  оставено в сила от районния съд.  След извършените следствени действия с три писма от април и юни 2013 и март 2014 г. полицията уведомява прокуратурата, че въпреки предприетите действия нито едно лице не е било идентифицирано.

Съдът намира, че в случая жалбата следва да бъде разгледана в светлината на чл. 3, тъй като причинените увреждания са отвъд минималния праг на сериозност (независимо, че оплакванията са повдигнати по други текстове на Конвенцията). Той отбелязва, че независимо от незабавното  образуване на досъдебното производство нападателите не са били идентифицирани. Само двама от тях са били с установена самоличност, но  вторият от тях е бил обвинен едва след двукратното връщане на делото от районния съд. Европейскитя съд изказва сериозни съмнения относно шансовете те да бъдат разкрити и изправени пред съд с оглед продължителния период, изминал от датата на инцидента. Доколкото уврежданията на жалбоподателя са били квалифицирани като средна телесна повреда, абсолютната давност за тях настъпва с изтичането на 10 години. Макар и официално Европейският съд да не е бил информиран, че производството е прекратено, той подчертава, че няма никаква реалистична перспектива срещу нападателите да бъде реализирано наказателно преследване. (§40)

Той констатира, че до тази ситуация се е стигнало по вина на държавата. Макар и в началния етап на досъдебното производство да са били разпитани множество свидетели, които са присъствали на инцидента, както и самите пострадали, не е била организирана очна ставка, за да могат последните да идентифицират своите нападатели. Европейският съд намира за особено важни констатациите на районния съд в определението му от март 2006 г. за връщане на делото, което се е основавало отчасти и на признанието на прокуратурата, че следователят, натоварен със случая, не е проявил необходимото усърдие за разкриване самоличността на всички участници в побоя. Правителството не представя никакви доказателства, от които да се установи, че в следващите години полицията е предприела действия за установяване на нападателите, поради което се е стигнало до ситуация, при която наказателното преследване  се погасява по давност. Поради това Европейският съд достига до заключението, че „властите не са провели ефективно и задълбочено разследване, което да доведе до установяване и наказване на лицата, отговорни за малтретирането на жалбоподателя“(§42)

Що се отнася до двете идентифицирани лица, участвали в причиняването на телесната повреда, ЕСПЧ отбелязва, че делото е все още висящо в досъдебна фаза, поради което той не е убеден, че властите са положили необходимите усилия да реализират наказателното преследване на двамата мъже.

За Европейския съд е съмнително, че е било оправдано връщането на делото от страна на Врачанския окръжен съд с мотива, че някои от участниците не са били идентифицирани, още повече като се вземе предвид, че междувременно е изтичала абсолютната давност. Това, както и липсата на каквито и да било усилия от страна на властите след 2012 г., за да открият останалите участници в побоя, е довело до пълен застой в  производството срещу двамата подсъдими.това дава основание на ЕСПЧ да достигне до извода, че държавата не се е съобразила с процесуалните си задължения да извърши бързо разследване на нападението срещу жалбоподателя, както го изисква чл. 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва наред с това, че тези забавяния на наказателното производство са довели до ситуация, в която гражданският иск на жалбоподателя срещу двете лица, макар и уважен в първоинстанционното производство, все още да не бъде разгледан окончателно. Аргументът на Правителството за възможността жалбоподателят да предяви граждански иск в самостоятелно производство не е приет, тъй като пострадалият е направил своя избор да го предяви в рамките на наказателния процес. Още повече   , че ако той бе избрал тази възможност, гражданските съдилища не биха разгледали иска по същество докато не приключи наказателното производство, което и към настоящия момент все още е висящо.

ЕСПЧ заключава, че държавата не е изпълнила позитивните си задължения да осъществи ефетивно разследване по повод причиненото увреждане на жалбоподателя, поради което е нарушила чл. 3.

………………………………

чл. 3(забрана за нехуманно третиране от страна на полицията – материален аспект и липса на ефективно разследване – процесуален аспект)+ чл.13 във вр. с чл. 3

Petkov et Parnarov  c. Bulgarie (requête no 59273/10), 19 may 2015

През нощта на 3 срещу 4 юли 2009 г. жалбоподателите, излизат от бар в центъра на София и пресичайки през близкия парк, стават свидетели на нападение от страна на четирима младежи срещу две девойки . Първият от жалбоподателите се опитва да  защити момичетата и е ударен по главата, блъснат на земята и ритан. Вторият   успява да прогони нападателите с дървен прът, намерен в парка. В този момент наблизо минава полицейски патрул с двама полицаи.  Първият жалбоподател, който е наранен и кърви в главата,  обяснява   какво се е случило и подканва полицаите да  открият нападателите и да ги задържат. Единият от полицаите го нагрубява с думите „Кои сте вие, че да ни казвате какво да правим! Елате бързо тук“. Младежите питат каква е причината за подобно отношение  и поискват да видят  документите на двамата служители на реда. Това провокира повалянето им на земята, поставянето на белезници и нанасянето на удари върху тях от страна на двамата полицаи. Пристигналите с още три полицейски коли 12 полицаи не предприемат никакви действия, за да възпрат колегите си, а наблюдават побоя. След това младежите са отведени в близкия полицейски участък с белезници и въпреки молбата на единия жалбоподател те да му бъдат свалени в автомобила, защото му причиняват болка, това не е сторено. В 2.20 часа сутринта жалбоподателите са задържани с мотива, че грубо са нарушили обществения ред. В 15.00 часа те са изправени пред прокурор, който им повдига обвинение в извършването на хулиганство по отношение на двамата полицейски служители, тъй като те са ги обиждали, отказали са да изпълнят заповедта им да легнат на земята и са ударили единия полицай с дърво в гърба. С прокурорско постановление от същия ден, издадено на осн. чл. 64 (1) НПК   е разпоредено да бъдат задържани под стража докато бъдат изправени пред съдия. На 7 юли, преди да изтекат 72 часа от задържането им, прокурорът променя мярката на парична гаранция и разпорежда освобождаването им.

Жалбоподателите депозират жалба срещу   72-часовото им задържане под стража и с решение от 13.11.2009 г. Софийският градски съд установява незаконността на постановлението, тъй като задържането им не е било мотивирано и оправдано.

На 22.12.2009 г. първоначалното обвинение срещу жалбоподателите е изменено в  друго – обида по отношение на полицай от страна на първия жалбоподател и  нанасяне на удари по тялото и гърба   и обиди от страна на втория жалбоподател. С влязла в сила присъда от 24 юли 2010 г.  те са оправдани по повдигнатите им обвинения.

Междувременно след освобождаването им от полицията на 7 юли те са освидетелствани от съдебен медик, който установява множество наранявания, които биха могли да бъдат получени по описания от тях начин. На 22 юли 2009 г.  те депозират жалба в прокуратурата по повод нанесените им наранявания, в която искат да бъдат идентифицирани полицаите, взели участие в инцидента, както и да се изземе камерата на близкия магазин, за да се установят събитията.  Образувано е досъдебно производство, в хода на което жалбоподателите твърдят, че единственото, за което са разпитвани, е дали поддържат написаното в жалбата. Нито един полицай не е разпитан. Никакъв окончателен акт не е постановен. Наблюдаващият прокурор преценява обаче, че са налице данни за набедяване от страна на самите жалбоподатели. В хода на това производство са разпитани двамата полицаи, които отричат да са нанасяли удари върху първия жалбоподател. На 15.04.2010 г. им  е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 131, ал. 2 от НК. Софийският районен съд ги оправдава по повдигнатото обвинение, а присъдата му е оставена в сила от СГС с решение от 07.11.2011 г.

Жалбоподателите предявяват искове по чл. 2 от ЗОДОВ. Исковата претенция на втория жалбоподател е уважена частично, а делото на първия все още е висящо.

Европейският съд отхвърля всички възражения на Правителството за недопустимост на депозираната жалба (поради не изчерпване на вътрешните средства за защита, пропускане на 6-месечния срок и необоснованост).

Съдът посочва, че жалбоподателите са представили медицински документи, неоспорени от Правителството, в които са установени нанесените им наранявания. По своето естество те са достатъчно сериозни и затова попадат в обхвата на чл. 3 . Той констатира наред с това, че не е оспорен фактът на употребената сила от страна на двамата полицаи. Затова за него основният въпрос в настоящия случай е свързан с установяването необходимостта от употребата на сила и нейната пропорционалност. В тези случаи   Правителството  трябва да докаже, че тя е била необходима и пропорционална на поведението на жалбоподателите (Rehbock c. Slovénie, no 29462/95, §§ 72-76, CEDH 2000‑XII, Ivan Vassilev c. Bulgarie, no 48130/99, § 79, 12 avril 2007).

Съдът отбелязва, че макар и обстоятелствата по случая да са били установени от националния съд в хода на наказателното производство срещу жалбоподателите по повод повдигнатото обвинение за набедяване, това производство не е имало за цел на изследва и да установи дали употребената сила е била оправдана и пропорционална на поведението на двете лица. Нещо повече, националните власти въобще не са се произнесли по жалбите им във връзка с упражненото срещу тях насилие. Всъщност Правителството поддържа пред Съда, че жалбоподателите са били задържани, тъй като са злоупотребили с алкохол и са отказали да се подчинят на разпорежданията на полицията. Съдът констатира, че не са му представяни никакви доказателства в подкрепа на тези твърдения, а нараняванията на жалбоподателите и представените от тях медицински документи не са оспорени. Няма данни и че са извършвани медицински изследвания на жалбоподателите, нито че са им взети проби за употреба на алкохол.

При така установените факти Европейският съд установява нарушение на материалните аспекти на чл. 3 от Конвенцията поради това, че не е била доказана необходимостта от употреба на сила и нейната пропорционалност с оглед поведението на жалбоподателите.

Във връзка с повдигнатото оплакване за липса на ефективно разследване по повод жалбите във връзка с полицейското насилие Съдът отбелязва, че жалбоподателите са сезирали властите със защитими оплаквания по повод неправомерните действия на полицията. Но прокуратурата е взела решение да започне наказателно преследване срещу тях и цялото разследване е било насочено в тази посока.  В нито един момент, даже и след оправдателните им присъди – както по повод обвинението в хулиганство, така и по обвинението за набедяване, властите не са счели за необходимо да проведат разследване по повод техните оплаквания за упражненото насилие. Не изглежда да е бил постановяван и какъвто и да било  формалено прокурорски акт по повод жалбите на двамата младежи, за да имат те след това възможността да го обжалват пред висшестоящия прокурор. В светлината на тези констатации Европейският съд приема, че властите не са изпълнили своите задължения да проведат ефективно разследване по повод оплакванията за осъщественото срещу тях насилие. Поради това е установено нарушение на чл. 3 и в неговия процедурен аспект.

………………………….

чл.3 (забрана за нехуманно третиране)+чл. 5§1(незаконно лишаване от свобода)+чл.5§4(липса на периодичен съдебен контрол)+чл.5§5( липса на възможност за присъждане на обезщетение за незаконно лишаване от свобода)+чл.6§1( липса на възможност за преразглеждане на първоначалното решение за поставяне под ограничено запрещение)+чл.13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод недобрите условия в институциите за лица с ментални увреждания)

Stefan Stankov c. Bulgarie (requête no 25820/07), 17 mars 2015

Жалбоподателят е роден през 1958 г. През 1985 г. му е поставена диагноза „шизофрения“ и постъпва на лечение в психиатрична клиника, където престоява 9 месеца. Жалбата е свързана с лошите битови условия и унизителното отношение при  настаняването му в дом за лица с психични заболявания.

През 1999 г. по искане на майката окръжният съд в Търговище постановява решение, с което го поставя под ограничено запрещение поради това, че страдайки от шизофрения, в резултат на промените в психиката му, той не може да се грижи за своите работи и да управлява имуществото си. Неговата майка е определена за попечител. Малко по-късно тя  прави искане синът й да бъде настанен в дом за лица с психични отклонения. На 30.06.1999 г. жалбоподателят е настанен в такъв дом в с. Драгаш войвода, където остава по 26 септември 2002 г., когато е преместен в подобно заведение в с. Русокастро, където пребивава и до настоящия момент.

Жалбоподателят повдига оплаквания за психическия тормоз, на който е бил подложен в първия социален дом и от лошите материални условия във втория.

По отношение на първото оплакване Съдът го намира за недопустимо, тъй като е повдигнато за период, попадащ извън 6-месечния срок (1999-2002 г.)

По повод лошите условия в дома в Русокастро Съдът не приема възражението за неизчерпване на вътрешните средства за защита, тъй като настаняването в подобно заведение не се приема за лишаване от свобода по националното законодателство и следователно, едва ли жалбоподателят би могъл да получи обезщетение в конкретния случай, още повече че Правителството не е представило убедителни аргументи или съществуваща практика на националните съдилища.

По съществото на оплакванията Съдът взема под внимание кумулативния ефект от продължителността на престоя и ограниченията, на  които е бил подложен жалбоподателят, както и факта, че до 2009 г. храната не  е била с нужното качество, а хигиенните условия  в дома са били незадоволителни. Отчитайки всички фактори, Съдът установява нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти. Доколкото националното законодателство не предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита, Съдът констатира и наличието на нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 3.

Установени са три нарушения на чл. 5, както и нарушение на чл. 6§1. Колкото до оплакванията по чл. 8, Съдът намира, че не се налага те да бъдат разгледани самостоятелно.

Решението относно всички констатирани нарушения е взето с мнозинство от 5 на 2 гласа.

…………………………….

чл.3 (забрана за нечовешко и унизително третиране на лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна)+чл. 13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)+чл. 8(нарушаване правото на неприкосновеност на кореспонденцията)

Halil Adem Hasan v. Bulgaria (Application no no 4374/05), 10 March 2015

Жалбата е свързана с лошите условия в затвора на лице, изтърпяващо наказанието доживотен затвор без право на замяна, което във връзка с това повдига оплаквания за нечовешко и унизително третиране.

Жалбоподателят е осъден през октомври 2000 г. на това наказание по повод извършен грабеж, придружен с убийство. Той изтърпява присъдата си последователно в затворите във Варна и в Ловеч. Неговите оплаквания са по повод лошите битови условия (недобра хигиена, недостатъчна и некачествена храна, неудовлетворително медицинско обслужване, липса на свободен достъп до тоалетни, недобро отопление и осветление и пр.). Наред с това поради самия „специален“ режим, на изтърпяване на наказанието той е принуден да бъде заключен в килията си и само за един час има право на разходка, като през останалото време ползва кофа в присъствието на други лица за тоалетни нужди, която се изхвърля три пъти на ден; че не му е позволено да работи и да има социални контакти с другите затворници, а е изолиран в килията си.

Жалбоподателят предявява двукратно искове на основание чл. 1 от ЗОДОВ, претендирайки присъждането на обезщетение за  нечовешките условия в затворите. В тези производства съдилищата приемат, че макар и условията в двата затвора да са неудовлетворителни, те са в рамките на определения по закон режим и са еднакви за всички затворници, както и че  не са достигнали онзи праг на суровост, под който може да се достигне до извода, че нарушават стандартите на Европейския съд във връзка с приложението на чл. 3.

Европейският съд посочва, че ще придържа към общите принципи, установени от него  в §§199-202  на решението му по делото  Harakchiev and Tolumov, както и в многобройните предходни дела, в които вече са повдигани подобни оплаквания във връзка с различните аспекти на лошите условия в затвора (Kehayov v. Bulgaria, no. 41035/98, § 71, 18 January 2005; I.I. v. Bulgaria, no. 44082/98, § 75, 9 June 2005; Iovchev v. Bulgaria, no. 41211/98, § 134, 2 February 2006; Yordanov v. Bulgaria, no. 56856/00, § 94, 10 August 2006; Dobrev v. Bulgaria, no. 55389/00, § 129, 10 August 2006; Malechkov v. Bulgaria, no. 57830/00, § 140, 28 June 2007; Kostadinov v. Bulgaria, no. 55712/00, § 61, 7 February 2008; Gavazov v. Bulgaria, no. 54659/00, § 108, 6 March 2008; Radkov v. Bulgaria (no. 2), no. 18382/05, §§ 48-49, 10 February 2011; Shahanov v. Bulgaria, no. 16391/05, § 53, 10 January 2012; Sabev v. Bulgaria, no. 27887/06, § 99, 28 May 2013).

Що се отнася до последиците върху личността  от самия режим, на който са подложени лицата, осъдени на доживотен затвор без право на замяна, Съдът припомня своите заключения, изведени в решението му по делото Harakchiev and Tolumov.Той посочва, че всички форми на  доживотен затвор без подходящото умствено и физическо стимулиране е вероятно в дългосрочен план да имат вредни последици, което би довело до влошаване на умствените способности и умения на лицата (виж Harakchiev и Tolumov, цитирано по-горе, § 204). Също така, автоматичното  разделяне на тази категория затворници от останалата затворническа популация, по-специално когато няма посочени изчерпателно осования за това и държането им изолирани в самостоятелни килии,  може само по себе си повдигне  въпрос по член 3 от Конвенцията, ако не е обосновано с никакви съображения за сигурност.

Що се отнася до настоящето, дело Съдът отбелязва, че няма спор относно факта, че жалбоподателят е останал в постоянно заключена килия, изолиран от останалите затворници и подложен на  специални мерки за сигурност в съответствие със „специалния режим“,  през целия период след неговото задържане през 2000 г.  Освен това  ограничените възможности за занимания на открито и участието в  разумни дейности не са отречени от самите национални съдилища в техните решения поне за периода до 2007 г. Съдът отбелязва, че  Правителството не се е позовало на никакви  убедителни съображения за сигурност, които са налагали изолацията на жалбоподателя и не е посочило аргументи  защо не е било възможно да се преразгледа режима му, така че да му се предостави адекватна възможност за контакт с хора и за смислени занимания извън килията. Както констатира Съдът,  тази ситуация е до голяма степен в резултат на автоматичното прилагане на законовите разпоредби, регламентиращи режима на изтърпяване на наказанието от  жалбоподателя. Позовавайки се на изводите си в решението  по Harakchiev и Tolumov (§§ 203-09), Съдът приема, че такава автоматична изолация при прилагане на съответните разпоредби на Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. и по-късно на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г., както и на Правилника за прилагането му, е в нарушение на член 3 от Конвенцията. Той не вижда причина да се отклони от тази констатация и  в настоящия случай.

Като взема предвид предвид кумулативния ефект от неудовлетворителните материални  условия в двата затвора в целия период  на задържане на жалбоподателя – около дванадесет и половина години до момента, както и режимът, при който е изтърпявал наказанието си,  Съдът счита, че страданията и трудностите, понесени от жалбоподателя, превишават неизбежния праг  на суровост, присъщ на задържането. Те са били достатъчно сериозни, за да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение.

Съдът намира, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на оплакването му по силата на член 3 от Конвенцията относно условията и режима, в който е бил задържан, поради което установява нарушение и на чл. 13.

Съдът установява нарушение и на чл. 8 във връзка с нарушената тайна на кореспонденцията на жалбоподателя.

…………………………………………

Чл.3 (забрана за нечовешко и унизително третиране – неизпълнение на позитивни задължения за ефективно разследване на случай на изнасилване)

S.Z. c. Bulgarie(requête no 29263/12), 3 mars 2015

На 19.09.1999 г. жалбоподателката, по това време студентка на 22 години, пътува  с автомобил от София за Благоевград с още двама мъже и своя позната. По пътя спътниците й заявяват, че възнамеряват да я продадат като проститутка и че в Благоевград те имат други познати, чрез които ще реализират своя замисъл. Пристигайки в Благоевград, мъжете се срещат с други лица, включително и с трима полицаи и разговарят за продажбата на жалбоподателката в Гърция, Македония или Италия. От разговорите става ясно, че е налице организиран канал за трафик на хора. Жалбоподателката е отведена в апартамент, където в продължение на 48 часа е бита и изнасилвана многократно от различни мъже, докато успява да избяга в съседна сграда, чиито обитатели се обаждат на полицията. Когато я отвеждат там, тя прави опит да се хвърли през прозореца, поради което  е хоспитализирана в психиатрична клиника, където е подложена на психологическо обследване.

Образуваното досъдебно производство продължава 7 години и четири пъти е връщано от прокуратурата за доразследване. Още в началото на следствието жалбоподателката разпознава двама от своите насилници, а така също и полицаите, които е видяла и чула да разговарят с тях и посочва на следователя, че става въпрос за организирана група за трафик на жени, които да бъдат насилствено принуждавани да проституират в Западна Европа. Производството срещу двамата полицаи е прекратено. Жалбоподателката не обжалва пред съд постановлението на прокуратурата в тази му част.  През 2007 г. в съда е внесен обвинителен акт срещу 7 лица с различни обвинения: за отвличане, изнасилване, подбуждане и принуждаване към проституиране и отвличане с цел да бъде принудена да проституира. Жалбоподателката е конституирана като частен обвинител и граждански ищец и по време на съдебното производство тя е принудена да пътува за всяко съдебно заседание от София за Благоевград, което й причинява допълнителни психически страдания. Съдебните заседания са отлагани 22 пъти поради различни причини – най-често свързани с нередовна процедура по призоваване. С присъда от 27 март 2012 г. петима от подсъдимите са признати за виновни и осъдени на различни присъди, един е оправдан, а по отношение на един производството е прекратено поради настъпилата абсолютна давност. На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди. С окончателно решение от 11.02.2014 г. една от присъдите е обезсилена поради настъпилата междувременно абсолютна давност. Присъдите на останалите подсъдими са намалени, намален е и размерът на присъденото обезщетение.

Жалбоподателката повдига пред Европейския съд  оплаквания по чл. 3, чл. 8, и чл. 6§1. Съдът преценява, че е подходящо да разгледа жалбата в светлината на процедурните аспекти на чл. 3, позовавайки се на практиката си по предходни дела срещу България. (M.C. c. Bulgarie, no 39272/98, § 148, CEDH 2003‑XII, et M.N. c. Bulgarie, no 3832/06, § 34, 27 novembre 2012).  В решението си Съдът се позовава на приложимите към случая международни документи, а именно: на Конвенцията на Съвета на Европа за борба срещу трафика на хора и на Основните насоки на Комитета на министрите на Съвета на Европа за премахването на безнаказаността за тежки нарушения на правата на човека, приети на 30.03.2011 г.

Съдът констатира, че наказателното производство е продължило в своята цялост цели 14 години, което според него е прекомерно, като се вземе предвид, че властите са били задължени с оглед характера на обвиненията да действат бързо. Той не е убеден, че забавянето може да бъде обяснено със сложността на делото. Възраженията на Правителството за недопустимост и преждевременност на жалбата са отхвърлени. Относно продължителността на производството Съдът отбелязва, че наличното вътрешноправно средство за защита, предвидено в гл. III a от Закона за съдебната власт и чл.2б от ЗОДОВ по повод прекомерната продължителност на процеса в настоящия случай не може да бъде прието за ефективно, тъй като целта на обезвредата за нарушаване на разумния срок е различна и тя не може да задоволи гаранциите за ефективност на разследването, съдържащи се в чл. 3.

Съдът констатира, че досъдебното производство (продължило цли 8 години) четири пъти е било връщано от прокурора за доразследване поради редица пропуски и тази липса на усърдие и небрежност в крайна сметка е довела до настъпването на абсолютната давност за част от престъпленията с по-ниска степен на обществена опасност. Съдът отбелязва, че жалбоподателката е могла, но не е обжалвала постановлението за прекратяване на наказателното производство срещу двамата полицаи. Но той отбелязва, че  липсата на усърдие от страна на разследващите се е отразила и върху не извършването на следствени действия по повод показанията на жалбоподателката, че има замесени двама полицаи, които са били разпознати, както и още две лица, идентифицирани от нея като участници в насилието срещу нея. Съдът посочва, че не е негово задължение да посочва какви следствени действия е трябвало да се проведат от страна на властите или до какви изводи следва да достигнат, освен ако те не са произволни или  явно не почиват върху събраните доказателства. За него обаче „буди тревога фактът, че властите са решили, че не е необходимо да разгледат възможността нападателите на С.З. да са членове на престъпна мрежа, а са се ограничили до преследването само на конкретните похитители. По същия начин те не са предприели конкретни стъпки, за да издирят двама от нападателите, идентифицирани от жертвата“.(§50)

Съдът отбелязва, че след досъдебната фаза в хода на съдебното производство продължителността на процедурата, започнала през 2007 г., също не би могла да бъде оправдана с нейната сложност. Той посочва, че без всяко съмнение тази прекомерна забава е оказала неблагоприятни последици върху жалбоподателката, която е била в едно твърде уязвимо психическо състояние в резултат на актовете на насилие спрямо нея. Тя е била в една ситуация на несигурност. За да  бъдат осъдени нейните нападатели, тя е била длъжна да се явява пред съда и да се връща многократно към събитията около нейното отвличане.

В светлината на всички обсъдени факти Съдът установява нарушение на чл. 3.

В своята жалба жалбоподателката отправя искане Съдът да постанови мерки на осн. чл. 46 от Конвенцията (задължителна сила и изпълнение на съдебните решения), тъй като нейният случай е показателен за съществуването на един повтарящ се проблем, свързан с наказателното производство, и по-специално с разследването на случаи на трафик на хора.

Европейският съд отбелязва, че в повече от 45 свои решения е констатирал неефективност на разследването във връзка с извършването на тежки престъпления, посочвайки  най-типичните пропуски, установени по различните жалби, които той цитира. Той констатира, че действително тези слабости показват по несъмнен начин наличието на системен проблем във връзка с неефективността на разследването.

Въпреки това Съдът е наясно със сложността на проблема и не се счита, че е в състояние да посочи какви трябва да бъдат предприети мерки за изпълнение на решението по жалбата на жалбоподателката. Той смята, че българските власти, в сътрудничество с Комитета на министрите, могат най-добре да  вземат решение за общи мерки, които ще доведат до предотвратяване на подобни нарушения в бъдеще.

……………………………

чл. 3 (забрана за нечовешко и унизително третиране поради  условията на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Neshkov and Others v. Bulgaria (Applications nos 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12,

77718/12 et 9717/13), 27 January 2015

/пилотно решение/

Жалбоподатели са петима български граждани, изтърпяващи различни по продължителност присъди лишаване от свобода в няколко затвора в страната. Те повдигат оплаквания за лошите условия в различните пенитенциарни заведения, в които са пребивавали – затворите в Бургас (и затворническото общежитие „Строител“), Стара Загора, Варна, Плевен, Белене, София, Ловеч (и затворническото общежитие „Атлант“ в Троян). По-специално оплакванията им са свързани с пренаселеността в килиите, наличието на легла на три етажа, липсата на спално бельо, а понякога и на матрак, отсъствието на отопление през зимата, гъмжащи от хлебарки и плъхове килии, без пряка светлина през деня, но с електрическо осветление нощем, без проветрение и вентилация, с малки прозорци, заковани с перфорирана ламарина, без достъп до тоалетна през нощта, поради което затворниците са принудени да използват кофи и др.п.(§§10-70)

Съдът не приема възраженията на Правителството за недопустимост на оплакванията по чл. 3 поради  наличието на ефективни вътрешноправни средства за защита. (§§ 161-213).

По съществото на оплакването за нарушение на чл. 3 Правителството възразява, че макар и условията в местата за задържане и лишаване от свобода да не са удовлетворителни, но те в никакъв случай не могат да бъдат оценявани като нечовешки и унижаващи   достойнството.

В §§ 225-244 Съдът отбелязва възприетите в неговата практика стандарти за съответствие на условията в местата за лишаване от свобода с чл. 3 от Конвенцията. След това той ги прилага спрямо случаите на всеки един от жалбоподателите, съобразно ситуацията в конкретния затвор (или затвори), в който той е изтърпявал наказанието си. Европейският съд заключава, че е налице нарушение на чл. 3 по отношение на г-н Нешков поради лошите материални условия в затворите във Варна и Стара Загора; нарушение на чл. 3 по отношение на г-н Йорданов поради лошите условия в Софийския затвор; нарушение на чл. 3 по отношение на г-н Цеков и г-н Златев поради лошите условия в Бургаския затвор.

По повод приложението на чл. 46 от Конвенцията Правителството излага редица аргументи, поддържайки тезата, че не се налага да бъде постановявано пилотно решение, тъй като се предприемат редица стъпки в тази насока, има ефективни вътрешни средства за компенсация на причинените вреди и подобряването на условията в затворите е дълъг процес, който  е отговорност не само на държавата, но и и на обществото (§§258-262)

Европейският съд се позовава на основните цели на т.н. пилотни решения, развити подробно в решението му по делото Ananyev and Others v. Russia (no 42525/07, 10 January 2012, §§ 180-183) и достига до извода, че в настоящия случай са налице предпоставките за постановяване на такова решение.

Препоръките на Съда  са свързани, от една страна, с преодоляването на причините, поради които се допускат нарушения на чл. 3, а от друга страна – със създаването на ефективни превантивни и компенсаторни механизми, съобразно изискванията на чл. 13.

Съдът отбелязва, че констатираният системен проблем, стоящ в основата на установеното нарушение на чл. 3, е от значителна величина и сложност, което се дължи на множество фактори, а не само на някаква единична причина. Някои от тях, като например недостатъчният капацитет на българските корекционни заведения и тяхното морално остаряване и лошо състояние, може най-вече да се отдадат на продължителна липса на инвестиции от страна на властите в съоръжения на пенитенциарната системата. Други, като например липсата на свободен достъп до тоалетната за затворниците през нощта, вероятно се дължат на физическите характеристики на изправителните заведения, на възприетите управленски практики по отношение на затворниците , а вероятно и на недостатъчния брой надзиратели.

Системният проблем, стоящ  в основата на нарушаването на член 13 от Конвенцията според Съда се дължи най-вече на действащите закони и тяхното тълкуване от съдилищата.

В решението са набелязани насоки за преодоляване на констатираните проблеми в светлината на нарушенията на чл. 3 и на чл.13.

Относно подобряването на условията за задържане

Съдът отбелязва, че подобряването на условията на задържане в българските пенитенциарни заведения повдига въпроси, които излизат извън неговата съдебна функция . Не е негова задача  да даде насоки за такъв сложен процес на реформи, да не говорим за конкретни препоръки за това как държавата-ответник следва да организират своите наказателни и пенитенциарни системи. Комитетът на министрите е в по-добра позиция, за да направи това. Въпреки това той насочва  вниманието на държавата към някои специфични проблеми, които следва да бъдат решени. В случая Съдът е на мнение, че има два въпроса,с които България неизбежно ще трябва да се справи при прилагането на настоящото решение.Първият е въпросът с пренаселеността, вторият  – с материалните условия и хигиената.

Относно създаванего на ефективни вътрешноправни средства за защита Съдът разглежда два аспекта: създаването на превантивни механизми и въвеждането на компенсаторни средства за обезщетяване.

По повод установения системен проблем в светлината на чл. 13  констатациите на Съда налагат  специфични промени в българската правна система, които да позволят на всеки в положението на жалбоподателите: 1) да повдига оплакване за нарушение на член 3 от Конвенцията в резултат на лошите условия на задържане и 2) да получава на адекватна помощ за всяко такова нарушение на вътрешното ниво. Българската държава е свободна да избере пътищата и мерките, които може да предприеме в тази насока. Съдът в решението си разглежда различните възможни превантивни мерки и средствата за обезщетяване.

а) Превантивни мерки

Според Съда най-добрият начин за въвеждането им би бил да се създаде специален орган, който да упражнява надзор над  корекционните заведения.   За да представлява ефективно средство за защита, въпросният орган следва да има правото да следи за нарушения на правата на затворниците, да бъде независим от органите, които отговарят за пенитенциарната система, да има правомощията и задължението да разглежда жалби  с участието на жалбоподателя, и да може да постановява задължителни и изпълними решения, определящи съответните компенсации.

Друг вариант би бил да се създаде такава процедура пред съществуващите органи, например пред прокурор, тъй като прокуратурата  има широки надзорни правомощия във връзка с изпълнението на наказанията. Според Европейския съд обаче една жалба до прокурор по досегашната процедура не отговаря на изискванията за ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като не води до правото на затворника да получи обезщетение,   няма изискване   жалбата да бъде разгледана с участието на въпросния затворник или прокурорът да гарантира ефективното му участие в производството. Това означава, че ако България реши да се съобрази с настоящото решение, тя следва да измени процедурата за жалбата  пред наблюдаващия прокурор. Като възможно  средство за съдебна защита, Съдът отбелязва, че  такова по принцип може да се намери в рамките на производство за преустановяване на нарушения по членове 250 § 1, 256 или 257 от Административно-процесуален кодекс от 2006 г., но че към настоящия момент то не е ефективно. Въпреки това то би могло да бъде модифицирано по начин, че да отговори на изискванията на съда.

б)Средства за обезщетение

Съдът подчертава, че държавата трябва да разполага с компенсаторни механизми по отношение на вече констатирани в миналото нарушения на чл. 3. Такова средство е особено важно с оглед принципа на субсидиарност, така че ощетените лица да имат правото да се позоват на жалби по повод установени вече нарушения на други лица. съдът препоръчва на българската държава като един от начините да се съобрази със съответните части на това решение.

Съдът препоръчва да се въведе общ способ за тези, които се оплакват от нарушаване на техни права по Конвенцията  (в конкретния случай – не правото да не бъде подложен на нечовешко или унизително отнасяне), като се потърси компенсация или възстановяване на тези права в рамките на процедура, специално създадена за тази цел. Друг вариант е да се въведат специални правила относно определяне  по-детайлно на начина, по който да бъдат разгледани искове относно условията на задържане.

По отношение на лицата, които вече са освободени от местата за задържане  единствената форма на обезщетение може да бъде предоставянето на парична компенсация.

Съдът изразява становище, че за да   бъде действително ефективно и да съответства на  принципа на субсидиарността, това средство за защита трябва да заработи със задна дата – т.е. да се предвиди възможността за предоставяне на обезщетение във връзка с нарушения  на член 3 от Конвенцията и за случаите, които предхождат въвеждането на мярката. Това са както хипотезите, при които лицето вече е освободено от местата за задържане или изтърпяване на присъдата, така и  случаите, когато затворникът продължава да е в съответната ситуация на изтърпяване на наказанието в условия, противоречащи на чл. 3

Съдът определя срок от 18 месеца от влизането на решението в сила, в който следва да се  предоставят необходимите превантивни и компенсаторни   средства за правна защита.

Съдът се произнася и относно  индивидуалните мерки, които следва да бъдат предприети по отношение на жалбоподателите. Съдът препоръчва жалбоподателят Златев, който все още изтърпява присъдата си в Бургаския затвор, в който условията са особено тежки, властите  да го преместят в друго пенитенциарно учреждение, ако той желае.

На основание чл. 41 от Конвенцията, след като установява нарушение на чл. 3 е на чл. 13 във вр. с чл. 3, Съдът присъжда обезщетения за неимуществени вреди на трима от жалбоподателите.

…………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл. 5§1(незаконно лишаване от свобода)+чл.5§4(липса на периодичен съдебен контрол)+чл.5§5( липса на възможност за присъждане на обезщетение за незаконно лишаване от свобода)+чл.6§1( липса на възможност за преразглеждане на първоначалното решение за поставяне под ограничено запрещение)+ чл.3 (забрана за нехуманно третиране)+чл.13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод недобрите условия в институциите за лица с ментални увреждания)

Stefan Stankov c. Bulgarie (requête no 25820/07), 17 mars 2015

Жалбоподателят е роден през 1958 г. През 1985 г. му е поставена диагноза „шизофрения“ и постъпва на лечение в психиатрична клиника, където престоява 9 месеца. Жалбата е свързана с поставянето му под ограничено запрещение и настаняването му в дом за лица с психични заболявания.

През 1999 г. по искане на майката да бъде поставен под запрещение окръжният съд в Търговище постановява решение, с което го поставя под ограничено запрещение поради това, че, страдайки от шизофрения, в резултат на промените в психиката му, той не може да се грижи за своите работи и да управлява имуществото си. Неговата майка е определена за попечител. Малко по-късно тя прави искане синът й да бъде настанен в дом за лица с психични отклонения. На 30.06.1999 г. жалбоподателят е настанен в такъв дом в с. Драгаш войвода, където остава до 26 септември 2002 г., когато е преместен в подобно заведение в с. Русокастро. На 21 април 2004 г. и на 1 юни 2011 г. жалбоподателят собственоръчно подписва договори за получаването на социалната услуга настаняване в дом за лица с психични отклонения (макар че впоследствие твърди, че не си спомня този факт, въпреки установеното авторство на подписа му).   През ноември 2005 г., по инициатива на неговия адвокат, жалбоподателят е прегледан от завеждащ психиатрично отделение към един център за обществени грижи за лица с ментални проблеми. В изготвения доклад е записано, че жалбоподателят е спокоен, комуникативен, готов да сътрудничи, и макар и да страда от това заболяване, очевидно пристъпите са редки и би могъл спокойно да живее в семейна среда при наличието на достатъчно добри съвременни медикаменти, които би могъл да приема. В същия смисъл е и изготвеният по разпореждане на директора на дома в Русокастро доклад за поведението и социалните способности на жалбоподателя от пролетта на 2006 г. В него е отбелязано, че той има добри взаимоотношения както с персонала, така и с настанените в заведението, проявява интерес към телевизия, музика и вестници. Колкото до социалните му способности е отбелязано, че той е напълно самостоятелен и може да се грижи сам за себе си, но е податлив на психологическо въздействие. През 2007 г. в изпълнение на национална програма за реинтегрирането на лица с психически отклонения жалбоподателят е включен в списъка на 12 души, за които е преценено, че могат да се грижат сами за себе си и да бъдат настанени в т.н. „защитени жилища“.  След подобна оценка през 2012 г. е изпратено писмо до майката на жалбоподателя, с което е поканена да приеме обратно сина си и да поеме грижата за него. Писмото е върнато поради промяна на адреса. Нито майката, нито сестрата на жалбоподателя не проявяват интерес към него и не го посещават през всички години, откакто е настанен в социални домове. През 2006 г. жалбоподателят отправя молба до окръжния прокурор с искане да бъде преразгледано решението, с което е обявен за ограничено дееспособен, тъй като счита, че той може да се грижи самостоятелно за своите интереси. Прокурорът отказва да сезира съда.

Жалбоподателят повдига оплаквания, че е бил незаконно лишен от свобода, както и че националният съд не е преразглеждал периодично настаняването му в дом за лица с душевни заболявания и не е могъл да претендира обезщетение за незаконното си задържане без основание.

Правителството прави възражение за  недопустимост на жалбата поради това, че през април 2004 г. той е дал писменото си съгласие да бъде настанен в социален дом, поради което е изгубил качеството на жертва (жалбата е депозирана на 19 май 2007 г.)Освен това Правителството възразява, че в случая чл. 5 не намира приложение, защото жалбоподателят е бил настанен не в психиатрична клиника, а в социален дом по искане на майката, която е била негов попечител, а не служебно от властите. Съдът отхвърля първото възражение, приемайки, че става въпрос за продължаващо нарушение. Колкото до второто, той намира, че следва да го разгледа едновременно с оплакванията по същество.

Тъй като страните излагат противоречиви тези относно това – дали жалбоподателят е бил лишен от свобода доброволно или не, както и относно това дали възможността за напускане на тези институции е ограничена, Европейският съд намира, че трябва да провери дали ситуацията на жалбоподателя представлява лишаване от свобода по смисъла на чл. 5.

Той констатира, че настаняването в дома в с. Драгаш войвода е по искане на майката на жалбоподателя, определена за попечител, със съдействието на социалната служба в общината, но не е искано съгласието на самото лице. Той установява, че до 14 август 2002 г. отсъства въобще договор за настаняването на жалбоподателя в такова заведение. След тази дата, макар и да е налице такъв, но по него жалбоподателят не е страна, а той е подписан от неговата майка и социалния дом . След ноември 2002 г. тя упълномощава друго лице да бъде социален асистент и да движи ежедневните въпроси на сина й, а след 2008 г. на практика директорите на дома в Русокастро са били попечители на жалбоподателя и са вземали решения вместо него. Поради това Съдът намира, че ситуацията е подобна на тази, установено по делото Stanev c. Bulgarie [GC] (no 36760/06, § 122, 17 janvier 2012). Той отбелязва, че жалбоподателят нито е бил настаняван в социалните домове по негово искане, нито на основата на един доброволен граждански договор за получаване на социална помощ или закрила. Ето защо Съдът достига до извода, че ограниченията, от които се оплаква г-н Станков, са резултат на различни действия, предприети след искането за настаняване и изпълняването на тази мярка от различни представители на държавата. Фактът, че първоначално това е по инициатива на майката на жалбоподателя, не променя по никакъв начин тази констатация.

Съдът изследва обективните и субективните елементи на лишаването от свобода по смисъла на чл. 5. Той констатира, че действително жалбоподателят не е бил държан в помещение или сграда, което е било заключено и е могъл да излиза от  там и да се разхожда до близкото село, да се включва в организирани екскурзии, но всяко едно напускане на сградата е трябвало да бъде предшествано от изрично дадено съгласие от служители на дома. Това дава основание на Съда да заключи, че жалбоподателят се е намирал под постоянен контрол и не е бил свободен да напуска дома по собствено желание без разрешение. Колкото до продължителността на мярката, той констатира, че жалбоподателят остава в дома в Русокастро почти 15 години въпреки намерението на властите да го настанят в алтернативно заведение. Що се отнася до субективния аспект на мярката Съдът отбелязва, че в нарушение на нормите на вътрешното право не е било искано мнението на жалбоподателя  както относно настаняването му в първия дом, така и за преместването му във втория. Наред с това той не е бил  наясно относно продължителността на тези мерки. Въз основа на тези констатации Съдът заключава, че анализираната ситуация попада в предметния обхват на чл. 5§1.

По-нататък той изследва дали тази мярка съответства на изискванията на вътрешното законодателство и дали, ако влиза в приложното поле на някое от изключенията, изброени в пунктове от а) до f), тя е оправдана.  Съдът констатира, че националното законодателство не предоставя право на попечителя да действа самостоятелно от името на лицето, поставено под неово попечителство. В случаи като този на жалбоподателя договорите са валидни, ако са подписани едновременно и от двете лица (попечителят и ограничено запретеният). Освен това в първите три години от настаняването му не е бил подписан никакъв договор, а този от 14 август 2002 г. не е съдържал съгласието на жалбоподателя. Колкото до договорите от 2004 и 2011 г., Съдът не намира за необходимо да анализира дали те съответстват на националното законодателство, тъй като според него не са налице предпоставките на изискванията, посочени в т. е). Вярно е, че този текст разрешава настаняването на едно лице, страдащо от психично заболяване дори и ако не се налага медикаментозно лечение. Но една такава мярка трябва да бъде оправдана с оглед тежестта на здравословното състояние на лицето, с цел да се осигури собствената му или тази на околните защита. Съдът отбелязва, че не са били извършвани периодични медицински изследвания (защото такива не са били предвидени в националното законодателство), за да се прецени дали е наложително оставането му в такъв дом или не. Поради изложените аргументи той достига до извода, че лишаването от свобода на жалбоподателя не е било оправдано на основание чл. 5§1, е) и установява нарушение.

По повод повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 5§4  Съдът констатира, че националното законодателство не предвижда задължението за българските съдилища в нито един момент и под никаква форма да осъществяват периодичен и автоматичен контрол по отношение на настанените в домове за лица с психични отклонения. Поради това, че в българското право настаняването в такъв дом не се възприема като форма на лишаване от свобода, то и не се предвижда възможността за обжалването й.  Ето защо се установява нарушение и на чл. 5§4.

Доколкото не са представени никакви примери, че лица в ситуацията на жалбоподателя, са успявали по съдебен път да получат обезщетение, нито  пък  е доказано, че жалбоподателят би могъл  да претендира за такова,  Съдът установява нарушение и на чл. 5§5.

Поради липсата на възможност за преразглеждане на решението за поставяне под ограничено запрещение е установено и нарушение на чл. 6§1.

Съдът установява нарушени и на чл. 3 самостоятелно и  във вр. с чл. 13.

Колкото до оплакванията по чл. 8, Съдът намира, че не се налага те да бъдат разгледани самостоятелно.

Решението е взето с мнозинство 5 срещу 2 гласа.

…………………………………………

5 § 1 с (незаконно лишаване от свобода)+ чл. 5 § 3 (прекомерна продължителност на заздържането)+чл. 5§ 4 (нарушаване правото за обжалване на задържането)+  чл. 5§5 (невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)+чл.6§2 (нарушаване на презумпцията за невинност)

Toni Kostadinov c. Bulgarie ( requête no 37124/10), 27 January 2015

/всички оплаквания по чл. 5 са намерени за неоснователни/

Жалбоподателят е бивш служител на националната полиция. На 19 декември 2009 г. той е задържан под стража заедно с още девет лица по подозрение, че принадлежи към организирана престъпна група. Въз основа на представените му доказателства окръжният съд приема, че съществуват достатъчно данни, за да бъде направено обосновано предположение за извършени от жалбоподателя престъпления, както и че съществува висок риск той да извърши други такива, поради което потвърждава наложената му мярка за неотклонение. След многобройни жалби за промяна на мярката му за неотклонение той е освободен от ареста на 23 юни 2010 г. и му е наложена друга мярка – парична гаранция.

В този период неговият адвокат среща редица трудности при достъпа до част от доказателствения материал, за което се налага да получава специални разрешения, да води бележки по строго регламентиран начин и др.п. Обясненията са, че редът за полване на част от доказателствата е регламентиран в Закона за достъп до класифицирана информация.

На 17.12.2010 г. е внесен обвинителен акт в Окръжния съд в Пловдив. Повдигнатите срещу жалбоподателя обвинения са по чл. 321 и 387, ал. 2 от НК. Производството пред тази инстанция продължава до май 2012 г. В заключителната си пледоария прокурорът заявява, че не поддържа обвинението по чл. 321, а само това по чл. 387.

С присъда от 19 май 2012 г. окръжният съд оправдава жалбоподателя по по-тежкото обвинение по чл. 321 и го намира за виновен на основание чл. 387, ал. 2 НК, освобождава го от наказателна отговорност  и му налага административна санкция глоба в размер на 250 лв. Трима от съучастниците са признати за виновни за това, че са взели участие в организирана престъпна група, а други трима – за опит за квалифицирана кражба. Присъдата е протестирана по отношение на другите подсъдими, но не и в частта на жалбоподателя. Той от своя страна я обжалва в осъдителната й част. С решение от от 11.02.2013 г. Апелативният съд оправдава жалбоподателя. Съдебният акт е протестиран от прокуратурата. С решение от 24.01.2014 г. актът на въззивната инстанция е отменен и делото е върнато за ново разглеждане. Към настоящия момент то все още е висящо.

Жалбоподателят повдига няколко оплаквания по чл. 5.

Правителството оспорва допустимостта им с оглед междувременно въведените промени в чл. 2 от ЗОДОВ през декември 2012 г.

Съдът не приема възраженията на правителството, но прави уговорката, че изхожда от особените обстоятелства на конкретния случай, а именно : Към датата на депозиране на жалбата – 10 юни 2010 г. жалбоподателят все още е бил задържан и всички съдилища, пред които е била оспорвана мярката за неотклонение, са намирали, че тя е наложена законно и е оправдана с оглед повдигнатите обвинения. По повод други подобни случаи Съдът е имал повод да отбележи, че с оглед редакцията на чл. 2 от ЗОДОВ към онази дата националните съдилища биха отхвърлили един иск за неимуществени вреди в хипотезата на жалбоподателя.

Първото оплакване на жалбоподателя е по чл. 5§1с) – за това, че той е бил задържан без срещу него да е било налице обосновано съмнение за извършването на престъпление, тъй като събраните и представени пред съда доказателства не са били относими и достатъчни, за да се достигне до такова заключение. Съдът не споделя тези твърдения и отбелязва, че съдилищата, които са постановили и оставили в сила наложената мярка за неотклонение, са се основавали на достатъчно доказателства – свидетелски показания, включително от полицаи, съдържанието на телефонните разговори между жалбоподателя и един от участниците в престъпната група.  Той не пропуска и факта, че обвинението е било оттеглено от прокуратурата едва в съдебната фаза и то поради недостатъчност на събраните доказателства. Ето защо Съдът достига до заключението, че не е допуснато нарушение на чл 5§1 с).

Второто оплакване на жалбоподателя е по чл. 5§3 – за прекомерната продължителност на задържането му. Съдът взема предвид тежестта на повдигнатите обвинения, поведението на властите в хода на досъдебното производство – без неоправдани забавяния и активни действия за събиране на достатъчно доказателства, които да установят фактическата обстановка. На основата на анализа им той намира, че задържането за период от 6 месеца и 4 дни е било напълно оправдано, поради което не е допуснато нарушение на чл. 5§3.

Жалбоподателят повдига оплаквания за нарушение на чл. 5§4, считайки, че не е могъл да оспори по ефективен начин законността и необходимостта на своето задържане. Изложени са  няколко самостоятелни основания: едни и същи съдии са разглеждали последователните молби за промяна на мярката за неотклонение и така те предварително са имали създадено убеждение за необходимостта от задържането му; съдилищата в Пловдив не са били териториално компетентни да разгледат мярката; изявления на Министъра на вътрешните работи в телевизионно предаване дават основание за съмнения, че съдилищата в Пловдив са предразположени да се произнасят в полза на обвинението; забраната на адвоката да си води бележки относно съдържанието на някои от документите на обвинението; националните съдилища не са взели предвид всички обстоятелства, които са били в полза на освобождаването на жалбоподателя. Всеки един от тези аргументи е разгледан и отхвърлен от Съда, който заключава, че не е допуснато нарушение на чл. 5§4 от Конвенцията.

Последното оплакване е по чл. 5§5 за това, че жалбоподателят не  е имал право на обезщетение. Съдът припомня, че този текст намира приложение само в случаите, когато се констатира допуснато нарушение на някое от предходните основания на чл. 5 Доколкото такива не са констатирани, не е налице и нарушение на чл. 5§5.

Съдът установява нарушение  на чл. 6§2.

…………………………..

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес /наказателноправни аспекти/

чл.6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност-2 самост. нарушения)+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/  –  материални аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 8

Affaire Slavov et autres  c. Bulgarie (Requête no 58500/10),10 novembre 2015

Жалбата е тясно свързана със събитията,свързани с т.н. операция „Медуза“, описани в жалба   Gutsanovi c. Bulgarie, no 34529/10,решение от 15 oктомври 2013.

Жалабоподатели са съпрузи и двете им малолетни деца. Г-н Даниел Славов е известен бизнесмен от гр. Варна, където живее със семейството си.

На 30 октомври 2009 г. Софийската градска прокуратура образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител поради злоупотреба с власт и присвояване на обществени средства в особено големи размери през периода  2003 – 2007 г., които са нанесли вреди  на общинския транспорт в гр. Варна. През февруари 2010 г. е разпоредено производството да бъде изпратено на Варненската окръжна прокуратура.  В хода на това производство на 31 март 2010 г. около 6 часа сутринта полиция нахлува в къщата на жалбоподателите.Всички са събудени от разбиването на вратата и виждат въоръжени и маскирани мъже, които им разпореждат да не мърдат.  Двете деца започват да викат и се разплакват. На първия жалбоподател е разпоредено да легне на пода и са му поставени белезници. След това е изведен на улицата пред дома си и също е заставен на легне на тротоара, а полицаите насочват оръжията си срещу него. Половин час по-късно същата сцена е разиграна по искане на оператор, който е изпратен да заснеме задържането, като е направен и втори дубъл с повторение и на репликите на полицаите. След това жалбоподателят е въведен обратно в дома си. В негово присъствие е извършен обиск на дома и автомобила му и са иззети редица вещи. След това той е отведен в полицейското управление, където е задържан първоначално за 24 часа.

Късно вечерта, около  22.00 часа на първия жалбоподател е повдигнато обвинение за редица престъпления: по чл. 321, ал. 3, т. 2; по чл. 220, ал. 2 и чл. 20, ал. 4; чл. 282, ал. 2 и чл. 20, ал. 4; чл. 293, ал. 1 НК. По разпореждане на окръжната прокуратура той е задържан за 72 часа на осн. чл.  64, ал. 2 от НПК. На 3 април е направено искане от прокуратурата до окръжния съд за определяне на най-тежката мярка за неотклонение.

Съдът потвърждава мярката за неотклонение „задържане под стража“ с мотива, че съществува риск жалбоподателят и другите обвиняеми да окажат натиск на свидетелите, да извършат други престъпления, както и да създадат документи с невярно съдържание. Апелативният съд оставя в сила наложената мярка, възприемайки изцяло мотивите на долната инстанция.

По повод втора подадена молба за промяна на мярката за неотклонение на 18 май 2010 г. окръжният съд я оставя без уважение с мотива, че съдът “остава на мнението, че е било извършено престъпление, както и че обвиняемият има касателство към него;на второ място е налице реална опасност от извършването на престъпление срещу правосъдието, ако той бъде освободен“. Определението е обжалвано пред Апелативния съд. Последният изменя мярката за неотклонение в парична гаранция.

През ноември 2013 г. част от повдигнатите обвинения са оттеглени от прокуратурата. Към ноември 2014 г. досъдебното производство е все още висящо само по чл. 220 НК.

Полицейската операция „Медуза“ намира широк отзвук в пресата и електронните медии, които показват отчасти или изцяло видеоматериала за задържането на първия жалбоподател. На 1 април 2010 г. местният вестник „Черно море“ отпечатва извадки от интервюто на министъра на вътрешните работи, в което той пояснява, че е заловена организирана престъпна група, участвала в обществени поръчки и сключила неизгодни за общинската транспортна фирма сделки за рециклирани автобуси. В своето изявление министърът посочва псевдонима, с който първият жалбоподател е известен в гр. Варна – „Данката“ и изтъква, че между него и другия обвиняем, задържан при операцията – председателя на общинския съвет Гуцанов, съществува тясна връзка, а извършеното от тях представлява престъпна схема, разработвана в продължение на години, при която са сключени три договора за над 2 млн евро. В следващите дни в редица национални вестници са публикувани статии, в които тази информацията за наличието на престъпна схема и нейните неблагоприятни последици, изразяващи се в сключването на неизгодни сделки, са широко коментирани.

Във връзка с повдигнатото оплакване от първия жалбоподател, че е било нарушено правото му на справедлив процес чрез редица изказвания на   министъра на вътрешните работи, окръжния прокурор и съдията, произнесъл се по повод промяната на мярката му за неотклонение, които по същество са довели до накърняване на презумпцията за невиновност, съдът приема следното. Той обръща внимание, че публикуваното в местния вестник „Черно море“ интервю на министъра на вътрешните работи и по-специално фразата, „това, което те са направили, е схема, разработвана в продължение на няколко години“, отива далеч над обикновеното информиране на обществото за операцията, осъществена от полицията. При това  изказването е направено непосредствено след задържането на жалбоподателя и преди произнасянето на съда относно мярката му за неотклонение. Тя е могла да окаже много силно въздействие върху общественото мнение, чието внимание е било насочено поради голямата си публичност към този случай. „Съдът счита, че при тези обстоятелства и отчитайки позицията си на високопоставен представител на правителството, министърът на вътрешните работи е трябвало да вземе необходимите предпазни мерки, за да се избегне объркване за думите му относно тази операция“(§121) Заради тези изявления Европейският съд установява нарушение на чл. 6§2 от Конвенцията.

Съдът установява второ нарушение на презумпцията за невинност и по повод изложеното в мотивите на Варненския окръжен съд, с което е отказана  промяната на мярката за неотклонение в определението му от 18 май 2010 г. Той припомня тази част от мотивите, в която се посочва, че съдът е убеден, че Славов имал „касателство“ към извършеното престъпление. Според Европейския съд  използваният израз  декларира убеждението на съдията относно виновността на жалбоподателя преди да е налице решение по съществото на самото наказателно дело.

Съдът установява наред с това нарушение на чл. 3 и чл. 8 и чл. 13 във вр. с чл. 3 и 8.

……………

чл.6§2 (нарушаване на презумпцията за невинност)+ 5 § 1 с (незаконно лишаване от свобода)+ чл. 5 § 3 (право на изправяне пред съд в кратък срок)

Toni Kostadinov c. Bulgarie ( requête no 37124/10), 27 January 2015

Жалбоподателят е бивш служител на националната полиция. На 19 декември 2009 г. той е задържан под стража заедно с още девет лица по подозрение, че принадлежи към организирана престъпна група.

На следващия ден след задържането му началникът на Областната дирекция на МВР и министърът на вътрешните работи на пресконференция съобщават на медиите името на жалбоподателя като един от задържаните участници в организирана група за извършване на взломни кражби.

Правителството оспорва допустимостта на жалбата на първо място, поради нейната преждевременност, тъй като процесът все още не е приключил и, на второ място, поради възможността жалбоподателят да започне производство за клевета. Съдът отхвърля и двете възражения, позовавайки се на аргументите си по делото Gutsanovi c. Bulgarie, no 34529/10, §§ 172-180, CEDH 2013, като отбелязва, че не намира основание да се отклони от тях поради сходството на ситуацията.

Съдът напомня, че   презумпцията за невинност може да бъде накърнена не само от съдия, но и от други публични органи: председател на парламент  (Butkevičius c. Lituanie, nº 48297/99, §§ 49, 50, 53, CEDH 2002‑II), прокурор (виж решението Daktaras c. Lituanie, nº 42095/98, § 44) ; от министър на вътрешните работи или от полицейски служители (Allenet de Ribemont c. France, 10 février 1995, §§ 37 et 41, série A no 308).

По съществото на оплакването Съдът отбелязва, че още в началото на пресконференцията, дадена на 20.12.2009 г. началникът на Областната дирекция на полицията и министърът на вътрешните работи разкриват самоличността на жалбоподателя, подчертавайки, че той е бивш началник на полицията в Бяла Слатина, който е предоставил информация на другите участници от групата за сградата на банков офис на ЦКБ в гр. Козлодуй, от която са били откраднати 80 хил.лв, както и за кражби от други офиси в гр. Мизия. 

Съдът отбелязва, че тази пресконференция се е провела още на следващия ден след задържането на жалбоподателя и преди той да бъде изправен пред съд, за да му бъде определена мярката за неотклонение. Той счита, че с оглед висшия пост, който е заемал, Министърът на вътрешните работи е бил длъжен да предприеме необходимите мерки, за да не внушава на широката общественост, че жалбоподателят активно си е сътрудничил с престъпната група, извършвала банкови обири и такива от различни търговски обекти. Съдът намира, че така е било създадено впечатлението, че жалбоподателят е сред най-влиятелните членове на престъпната група, извършила няколко крупни кражби. Той припомня, че липсата на намерение за нарушаване на презумпцията за невинност по никакъв начин не изключва установяването на нарушение на чл. 6§2.

Съдът достига до извода, че в настоящия случай думите на министъра на вътрешните работи са нарушили презумпцията за невинност на жалбоподателя.

Повдигнатите оплаквания по чл. 5 са отхвърлени като неоснователни.

…………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес /гражданскоправни аспекти/

чл.6§1(достъп до съд, справедлив процес, независим съд)

Tsanova-Gecheva c. Bulgarie(Requête no 43800/12), 15 septembre 2015

Жалбата е по повод проведения конкурс за избор на председател на СГС през 2011 г. В периода до юли 2009 г. жалбоподателката е зам.-председател на съда,  след което е назначена за и.д. председател на същия поради това, че предшественикът й е избран за председател на върховния административен съд. На 10.12.2010 г. е обявен конкурс за заемането на длъжността председател на СГС. В него вземат участие  четирима кандидати. На 31 май 2011 г. на заседание на Висшия съдебен съвет /ВСС/ те са изслушани, проведено е обсъждане на всяка една от кандидатурите и се провежда тайно гласуване, в което никой от кандидатите не получава необходимия брой гласове. При повторното гласуване   жалбоподателката получава 5 гласа, а другата претендентка – 18. Следващите седмици са съпроводени с коментари в медиите за близките отношения между новоизбраната председателка на СГС и министъра на вътрешните работи.

Решението на ВСС от 30.05.2011 г. е обжалвано пред ВАС от жалбоподателката. В жалбата си тя излага аргументи, че ВСС не е извършил обективна преценка на качествата на отделните кандидати с оглед компетентността им да заемат този пост, както и че   е липсвало обсъждане на двете кандидатури преди провеждането на втория тур на гласуване. С решение от 03.11.2011 г. тричленен състав на ВАС прогласява нищожността на решението на ВСС поради това, че гласуването  е било проведено тайно, а не явно, което било в противоречие с чл. 171, ал. 1 от ЗСВ, изменен през януари 2011 г. Съдът не установява други нарушения при постановяване на решението на ВСС. Решението е подписано само от двама съдии, тъй като третият се оттегля след направен отвод, в който той се позовава на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК (наличие на обстоятелства, които могат да внесат съмнение в неговата безпристрастност).

Това решение е обжалвано както от ВСС, така и от избраната за председател на съда В.Я. на 05.12.2011 г. журналисти от различни медии отправят обръщение към председателя на ВАС изборът на съдиите в 5-членния състав, които ще разгледат делото, да бъде извършен публично, в присъствието на техни представители, за да се разсеят съмненията относно независимостта на магистратите, които ще решават спора. Тяхното искане е оставено без отговор. След провеждането на съдебно заседание на 27.12.2012 г. 5-членният състав на ВАС уважава жалбата на ВСС, приемайки, че процедурата по избора не е била опорочена с провеждането на тайно гласуване, тъй като към датата на обявяването на конкурса новата разпоредба на ЗСВ (относно явното гласуване с вдигане на ръка) все още не е била в сила. Жалбата на В.Я., че решението на 3-членния състав е нищожно поради неподписването му от третия съдия е отхвърлена.

Жалбоподателката повдига няколко оплаквания по чл. 6  – относно недостатъчността на обхвата на съдебния контрол, осъществен от съда и относно нарушаване принципа на  независимост  при избора на съдиите от 5-членния състав на ВАС.

Правителството излага няколко самостоятелни основания за недопустимост на жалбата. На първо място то твърди, че в конкретния случай чл. 6 не намира приложение. Съдът не споделя неговата теза, позовавайки се на своята практика (Vilho Eskelinen et autres c. Finlande [GC], no 63235/00, § 62 и §64, CEDH 2007-IV), още повече че вътрешното право предвижда възможността решенията на ВСС да бъдат обект на съдебен контрол.

Относно обхвата на съдебния контрол Съдът подчертава, че неговата задача се заключава в това  – да провери дали жалбоподателката е имала достъп до съд, който отговаря на изискванията на чл. 6 и по-специално – доколко ВАС е осъществил достатъчен по обхват съдебен контрол  върху решението на ВСС. Европейският съд отбелязва, че макар по българското законодателство ВАС да е компетентен да осъществява контрол върху всички аспекти на решението на ВСС, той не може да оспори избора  на ВСС по повод преценката му кой е най-добрият кандидат за поста . Съдът подчертава, че този случай е различен от ситуациите, в които националните юрисдикции не са били в състояние или са отказвали да вземат самостоятелно становище по възлови за делото въпроси, свързани с оспорването на фактически или правни  аспекти на актове на администрацията, каквито случаи има по други български дела (Capital Bank AD c. Bulgarie, no 49429/99, §§ 99-108, CEDH 2005‑XII , Fazliyski c. Bulgarie, no 40908/05, § 59, 16 avril 2013).Според Съда основният въпрос, който се поставя в случая е да се установи интензитетът на осъществения контрол от страна на ВАС върху дискрецията, упражнявана от администрацията. Основавайки се на практиката на ВАС, той достига до извода, че все пак контролът на съда не трябва да засяга правото на преценка на всеки един от членовете на ВСС върху качествата на отделните кандидати. Европейският съд констатира наред с това, че спорното решение на ВСС е било взето след една процедура на селекция, която е предоставяла достатъчни процедурни гаранции. Той отбелязва, че твърденията на жалбоподателката относно липсата на прозрачност и намесата на политическата власт в процедурата по номиниране на отделните кандидати, както и критиките, отправени във връзка с това от страна на компетентни международни организации (§§62-64 от решението, в коет се цитират докладите на ЕК и Европейския парламент от 2012 и 2014 г. по механизма за сътрудничество, както и  становището на Консултативния съвет на на европейските съдии), изглеждат притеснителни. Но Съдът напомня, че не е негова задача в рамките на настоящото производство  да изразява становище относно начина на извършване на   избор от страна на ВСС и критериите, които следва да бъдат вземани предвид. Затова той заключава, че ВАС е осъществил достатъчен по обхвата си  контрол от гледна точка на изискванията на чл. 6§1, поради което не е имало нарушение на норпмата на това основание.

Колкото до твърдението за липса на независимост и безпристрастност на ВАС, Европейският съд разглежда два въпроса. Първият е свързан с неподписването на решението тричленния състав  от единия от съдиите. В тази връзка той констатира, че е налице необичайна ситуация, но това не е попречило на състава да постанови едно валидно решение, което освен това е било и благоприятно за жалбоподателката. По въпроса за формирането на 5-членния състав Европейският съд отбелязва, че жалбоподателката не поставя под съмнение субективната безпристрастност на когото и да било от съдиите. Колкото до обективната безпристрастност, той напомня, че не е негова работа да изследва основателността на мотивите, поради които едно дело е възложено на един или друг съдия. Дори и да се приеме, че определянето на съдиите да не е било извършено на принципа на случайния подбор, не са налице никакви други елементи, които да сочат за липсата на независимост на съдиите от този състав. Поради това и не е допуснато нарушение на чл. 6§1 в посочения аспект.

Така Европейският съд достига до извода, че макар и допустими, оплакванията на жалбоподателката са неоснователни и не е допуснато нарушение на чл. 6§1.Решението е класифицирано във втора степен по значимост.

……………………….

чл.6§1 (неизпълнение на съдебно решение от страна на общинските власти)

Bratanova v. Bulgaria (Application no.44497/06),9 June 2015

Майката на жалбоподателката е притежавала 10000 кв.м. земеделска земя в землището на гр. Банкя. През 1952 г. тя е отчуждена, а впоследствие е включена в чертите на града. През 1992 г. жалбоподателката отправя искане да й бъде възстановена собствеността върху терена. През 1994 г. поземлената комисия приема, че процедурата не може да продължи докато не бъде представена скица на имота или документ, удостоверяващ, че върху него няма никакво застрояване. В следващите години жалбоподателката напразно опитва да получи такъв документ от общината в Банкя, но от нея непрекъснато са изисквани допълнителни документи. През 2007 г. жалбоподателката сезира административния съд поради мълчаливия отказ на кмета да й бъде издадена скица или друг документ, от който да е видно дали върху имота или върху част от него е извършено застрояване или не. С решение от  9 януари 2009 г. административният съд на София град отменя мълчаливия отказ и задължава кмета да издаде искания документ. Със заповед от 2010 г. кметът отказва издаването му поради това, че жалбоподателката не е изпълнила разпореждането му да представи изисканите от неговата администрация допълнителни документи.Този отказ е прогласен за нищожен с решение на ВАС от май 2012 г. и кметът е осъден да издаде необходимите документи. Поради неизпълнението на това решение и по искане на жалбоподателката съдът му налага глоба от 1000 лв. на основание чл. 304 от АПК. Общината така и не издава изисканите документи, за да продължи процедурата по реституция.

Европейският съд приема, че в настоящия случай чл. 6§1 намира приложение, а в случаи , подобни на този, ЗОДОВ не е ефективно вътрешно средство за защита, за да бъде изчерпано. Поради това той приема, че жалбата е допустима.

По съществото на спора Съдът констатира, че    решението от 9 януари 2009 г. е задължавало кмета да предприеме необходимите действия и той не е имал свобода на преценка.След решението на ВАС от май 2012 г. кметът не е оспорвал задължението си да издаде необходимите документи, но освен изпращането на три писма до общинските власти в София, той не е предприел никакви други действия. Тъкмо напротив, адвокатът на жалбоподателката е проявила активност да събере необходимата информация. При тези констатации Европейският съд достига до извода, че бездействието на кмета е довело до нарушаването на чл. 6§1.

Оплакването за лишаване от собственост е прието за преждевременно, тъй като процедурата по реституция все още не е завършила.

………………………………………………..

чл.6§1 (неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1

Velcheva v. Bulgaria(Application no. 35355/08), ),9 June 2015

/реституция по ЗСПЗЗ/

Жалбоподателката е единствен наследник на земеделска земя в землището на с. Рибарица, която е била включена в местното ТКЗС. През 1991 г. те подава искане за възстановяването на съответните терени. С решение от 1999 г. поземлената комисия й отказва реституция на два от парцелите поради това, че там имало изградени два овчарника. Този отказ е обжалван в съда. С окончателно съдебно решение от септември 2005 г. на жалбоподателката е признато правото на възстановяване на земите в реални граници, тъй като никакво строителство върху тях не е извършвано.Районният съд в Тетевен не приема и възражението на ОСЗГ, че земята била продадена на трети лица, тъй като този спор следва да се реши от гражданските съдилища след приключването на процедурата по реституция. През 2006 г. Министерството на земеделието и горите постановява решение, по силата на което двата терена не могат да бъдат възстановени на жалбоподателката, защото през 1995 г. те били продадени на трети лица, а наред с това върху тях били разположени сгради от метални конструкции. Този административен акт е прогласен за нищожен през октомври 2006 г. от Ловешкия административен съд, който приема, че той противоречи на съдебното решение от септември 2005 г. Скоро след това решение ОСЗГ постановява ново решение, по силата на което възстановява собствеността на жалбоподателката върху три терена, идентични на първоначалната й молба от 1991 г., но само за два от тях са определени границите и са нанесени в кадастралния план. Няма данни това решение да е било връчвано на жалбоподателката.

Съдът отхвърля възражението на правителството за недопустимост на жалбата поради злоупотреба с правото на жалба.

Той намира за целесъобразно да разгледа едновременно оплакванията както по чл. 6§1, така и по чл. 1 от Протокол 1.

Съдът отбелязва, че макар и решението на районния съд от септември 2005 г. да е признало правото на жалбоподателката да й бъдат възстановени терените в реални граници, за да бъде изцяло завършена процедурата по реституция, е било необходимо да се изработи и план, въз основа на който да бъдат определени точните граници на всеки един от имотите й. Едва в този случай процедурата би била напълно завършена. Той констатира, че и към момента на разглеждане на настоящата жалба на практика решението на националния съд все още не е изпълнено, което в светлината на неговата практика (Hornsby v. Greece, 19 March 1997, § 40 и Burdov v. Russia (no. 2), no. 33509/04, §§ 65-66, ECHR 2009) означава, че са били нарушени гаранциите за изпълнение на  влязло в сила решение.

Освен това Съдът е имал повод да отбележи, че  продължителното неизпълнение на окончателно съдебно решение от гледна точка на наличието на „легитимно очакване“ за получаване на собственост може да бъде проблематично по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. (Ramadhi and Others v. Albania, no. 38222/02, §§ 76-77, 13 November 2007, and Mutishev and Others, § 125). На последно място, той отбелязва, че спазването на принципа на правната сигурност, който е присъщ на член 1 от Протокол № 1, изисква, когато съдилищата са решили  окончателно даден спор, тяхното решение   да не се поставя под съмнение, освен по съществени и убедителни съображения (Brumărescu v. Romania [GC], no. 28342/95, § 61, ECHR 1999‑VII).

В конкретния случай след решението от 2005 г. на районния съд ОСЗГ не е оспорвала правото на жалбоподателката на реституция, но и не е изпълнила изцяло процедурата с точното определяне на границите на всички възстановени имоти. Съдът не приема, че жалбоподателката е била длъжна да води дело по чл. 14 от ЗСПЗЗ, защото ако е имало спор от страна на трети лица за нейните имоти, то това е следвало да стане по реда на гражданско производство с иск rei vindicatio. Той отбелязва, че в практиката му има много подобни случаи, когато след позитивни решения на поземлената комисия правата на жалбоподателите за реституция са оспорени в хода на граждански производства  (Sivova and Koleva, cited above; Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, 28 May 2013; and Ilieva and Others v. Bulgaria, no. 17705/05, 3 February 2015).  От друга страна, те едва ли биха могли и да водят успешно такова дело без да притежават титул за собственост и скица на имотите, за които претендират. В светлината на своя анализ Съдът достига до извода, че продължителното неизпълнение на съдебното решение на Тетевенския районен съд от 8 септември 2005 г. е било неоправдано. Властите са нарушили правото на жалбоподателката на съд и затова са нарушили чл. 6§1 на Конвенцията.

Същевременно именно това съдебно решение е създало за жалбоподателката „легитимното очакване“ за реституция, което следва да се приеме като „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Отказът от страна на властите да се съобразят със съдебното решение  е довел до нарушаване и на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът отлага произнасянето по въпроса за неимуществените и имуществените вреди на основание чл. 41 от Конвенцията и дава срок от 4 месеца на страните да постигнат споразумение.

…………………………………………………….

чл.6§1(липса на възможност за преразглеждане на първоначалното решение за поставяне под ограничено запрещение)+ чл.3 (забрана за нехуманно третиране)+чл.13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод недобрите услонвия в институциите за лица с ментални увреждания)+ чл. 5§1(незаконно лишаване от свобода)+чл.5§4(липса на периодичен съдебен контрол)+чл.5§5( липса на възможност за присъждане на обезщетение за незаконно лишаване от свобода)

Stefan Stankov c. Bulgarie (requête no 25820/07), 17 mars 2015

Жалбоподателят е роден през 1958 г. През 1985 г. му е поставена диагноза „шизофрения“ и постъпва на лечение в психиатрична клиника, където престоява 9 месеца. Жалбата е свързана с поставянето му под ограничено запрещение и настаняването му в дом за лица с психични заболявания.

През 1999 г. по искане на майката да бъде поставен под запрещение окръжният съд в Търговище постановява решение, с което го поставя под ограничено запрещение поради това, че, страдайки от шизофрения, в резултат на промените в психиката му той не може да се грижи за своите работи и да управлява имуществото си. Неговата майка е определена за попечител. Малко по-късно тя прави искане синът й да бъде настанен в дом за лица с психични отклонения. На 30.06.1999 г. жалбоподателят е настанен в такъв дом в с. Драгаш войвода, където остава до 26 септември 2002 г., когато е преместен в подобно заведение в с. Русокастро.

През ноември 2005 г., по инициатива на неговия адвокат, жалбоподателят е прегледан от завеждащ психиатрично отделение към един център за обществени грижи за лица с ментални проблеми. В изготвения доклад е записано, че той е спокоен, комуникативен, готов да сътрудничи, и макар и да страда от това заболяване, очевидно пристъпите са редки и би могъл спокойно да живее в семейна среда при наличието на достатъчно добре съвременни медикаменти, които би могъл да приема. През 2006 г. жалбоподателят чрез своя адвокат отправя молба до окръжния прокурор с искане да бъде преразгледано решението, с което е обявен за ограничено дееспособен, тъй като счита, че той може да се грижи самостоятелно за своите интереси. Прокурорът отказва да сезира съда с мотива, че съгласно действащото законодателство той трябва да се обърне към своята попечителка с подобно искане и само при неин отказ да се обърне към прокуратурата. Що се отнася до приложената експертиза от ноември 2005 г., тя не можела да бъде приета като доказателство, защото не е изготвена според изискванията на закона и не представлява годно доказателство за психичното състояние на жалбоподателя. Отказът на прокурора е обжалван последователно пред апелативната и касационната прокуратура, които го оставят в сила с аргумента, че не е спазен редът на чл. 277 от ГПК(отм.), както и че достъпът на жалбоподателя до съд е осигурен чрез посредничеството на всяко заинтересовано лице, което означава, че и адвокатът му може да сезира съда. Прокуратурата има такива правомощия, но само ако прецени, че обстоятелствата го налагат, а в случая представената експертиза не доказва, че жалбоподателят би могъл да се грижи по-добре за себе си, отколкото ако е под попечителство.

Жалбоподателят повдига оплакване и по чл. 6§1, тъй като не е имал възможността да сезира съда за преразглеждане на първоначалното решение за поставянето му под ограничено запрещение.

Съдът се позовава на принципите, които е изложил в §§229-232 на своето решение по делото Stanev c. Bulgarie [GC] (no 36760/06, 17 janvier 2012), от които не намира основания да се отклони в настоящия случай.

Той отбелязва, че жалбоподателят, обявен за за ограничено дееспособен, е искал да бъде преразгледан неговият статут от съда. Приложимото национално законодателство е било същото, което е било предмет на обсъждане по делото Станев. Доколкото Правителството не е представило доказателства, че националните съдилища приемат искания от страна ограничено дееспособни за преразглеждане на тяхното юридическо положение, Съдът може да констатира, че прекият достъп до съд не е бил гарантиран с достатъчна степен на сигурност, поради което не намира за необходимо да преценява доколко индиректните пътища за сезирането на съда биха могли да осигурят на жалбоподателя разглеждането на неговия случай от съд.

Поради липсата на възможност за преразглеждане на решението за поставяне под ограничено запрещение Съдът установява  нарушение на чл. 6§1.

Съдът установява нарушение на чл. 3 самостоятелно и   във вр. с чл. 13, както и три нарушения на чл. 5 (по §1а, § 4 и §5)

Колкото до оплакванията по чл. 8, Съдът намира, че не се налага те да бъдат разгледани самостоятелно.

Решението е взето с мнозинство 5 срещу 2 гласа.

……………………………..

чл. 6§1 (право на справедлив процес – нарушаване принципа на правната сигурност)+ чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – дълъг период на несигурност и очакване да получат собственост или обезщетение)

Ilieva and Others v. Bulgaria(Аpplication no. 17705/05), 3 February 2015

/не е установено нарушение на чл. 6§1/

След приемането на ЗСПЗЗ жалбоподателите започват процедура по възстановяване на земеделските земи, принадлежали на техния общ наследодател, находящи се в землището на с. Рибарица.  С решение от 25 юли 1995 г. поземлената комисия им връща няколко имота, измежду които и ливада от 8290 квадратни метра.На 26 февруари 1996  комисията постановява ново решение за земите на жалбоподателите, с което изменя предходното, но в него не е спомената ливадата от 8290 кв.м. Тъй като това по същество представлява мълчалив отказ да бъде възстановен този имот, решението е обжалвано пред Районния съд в Тетевен. Той заключи, че поземлената комисия не е разполагал с валидни правни основания, за да измени решението си от 25 юли 1995 г.

С окончателно решение от 9 април 1998 г. районният съд в Тетевен отменя решението. Той отбеляза, че през 1985 г. предложението да се експроприира спорния парцел от земеделска кооперация е било отхвърлено от компетентната комисия.

Първоначално възстановеният имот е бил включен в ТКЗС. През 1964 г. общинските власти в Ловеч решават да построят хотел в Рибарица и определят точните граници на имота, върху който той да бъде построен.Строителството е извършено между 1962 и 1968 г., а през 1987 г. е създадено общинско предприятие, на което е възложено оперативното управление върху имота. През ноември 1998 г. министърът на земеделието съставя акт за държавна собственост за хотела и прилежащата земя. В него е отбелязано, че това имущество е включено в капитала на създаденото междувременно еднолично дружество с ограничена отговорност, което е със 100 % държавен капитал.

През август 1998 г. държавното дружество предявява установителен иск срещу жалбоподателите, като твърди, че то е собственик на спорния имот. Жалбоподателите предявяват от своя страна насрещен иск – rei vindicatio, твърдейки, че сградите са незаконно построени, защото земята никога не е сменяла статута си и не е преставала да бъде считана за земеделска. Делото е разгледано на три инстанции и искът на жалбоподателите е отхвърлен. Националните съдилища приемат, че държавното дружество като правоприемник на по-рано създаденото държавно предприятие е станало собственик на целия комплекс, включващ сгради и земя и поради наличието на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ имотът не е подлежал на реституция. Още повече, че този текст не изисква строежите да бъдат законни. Решението на районния съд в Тетевен не е противопоставимо на дружеството, тъй като то не е участвало в предходното съдебно производство и затова гражданският съд има право по реда на косвения съдебен контрол да го преразгледа.

През 2006 г. на жалбоподателите е изплатено обезщетение в ПКБ, които те реализират на пазара на двойно по-малка стойност.

Позовавайки се на член 6 § 1, жалбоподателите се оплакват, че в гражданското производство срещу „Почивно дело“ ЕООД националните съдилища са преразгледали окончателното решение в тяхна полза от април 1998 г. и че този подход е нарушил принципа на правната сигурност.

Съдът отбелязва, че решението на районния съд не е в резултат на първоначален отказ за реституция, а по повод изменение на първоначалното решение на поземлената комисия, което не е било в полза на жалбоподателите. Те обаче още преди да започнат тази процедура по възстановяване на своите имоти са били наясно, че върху ливадата е изградена почивна база, която се стопанисва от държавното дружество и следователно са налице конкуриращи се правни основания за собствеността на имота. Освен това националните съдилища са установили стабилна практика по въпроса, че административните процедури пред поземлените комисии, макар и да подлежат на съдебен контрол, са непротивопоставими на трети лица, неучаствали в тях. Ето защо за жалбоподателите е трябвало да е ясно, че всеки спор между тях и дружеството ще бъде предмет на последващо гражданско дело. Съдът се позовава на своите решения по делата Sivova and Koleva v. Bulgaria (no. 30383/03, §§ 29-49 and 57-60, 15 November 2011) and Karaivanova and Mileva v. Bulgaria (no. 37857/05, §§ 28-35, 17 June 2014). В техния контекст той обсъжда въпроса дали е нарушен принципът на правната сигурност. Съдът приема, че не са налице предпоставките за позоваване на принципа res judiсata и неговите последици както с оглед предмета на спора, така и с оглед страните.

Във връзка с предпоставката ad personam в процедурата по възстановяване на земята участва поземлената комисия, която е държавен орган и заинтересованите лица. В гражданското производство страни са търговското дружество и жалбоподателите. Не е спорно, че търговските дружества, които са с държавен капитал и са правоприемници на бивши държавни предприятия, са самостоятелни юридически лица, които могат да   придобиват и упражняват различни права. Дори и когато такива дружества са държавни, те са самостоятелни субекти на частното право. Освен това то е създадено много преди постановяване решението на районния съд в Тетевен. Ето защо  Съдът не счита, че при повторно заведеното дело относно наличието на предпоставки за реституция,  е налице съвпадение на субектите.

Съдът продължава анализа си и с оглед втория аспект – относно предмета на спора / ad rem/. Той отбелязва, че в производството пред районния съд  в първата съдебна процедура въобще не е анализиран въпросът дали не е налице хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ и дали дружеството е придобило на законно основание земята и сградите върху нея. Тези аргументи са повдигнати за пръв път едва във второто производство. Европейският съд достига до извода, че националните съдилища не са разгледали един и същ въпрос два пъти – в производството по реституция и в производството по иска  rei vindicatio.

Съответно, Съдът не може да заключи, че подходът на националните съдилища в настоящия случай не е бил съобразен с принципа на правната сигурност, залегнал в член 6 § 1 от Конвенцията. Ето защо той намира, че оплакването е неоснователно.

………………………………………..

чл. 6§1 (право на справедлив процес – принцип на правната сигурност, неизпълнение на влезли в сила решения в полза на жалбоподателката)+чл.13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Yagnina v. Bulgaria (Application no 18238/06), 27 January 2015

През 1985 г.  жалбоподателката е освидетелствана поради професионално заболяване и й е определена трета група инвалидност, поради което й е отпусната инвалидна пенсия. Между 1985 и 2000 г. жалбоподателката е преосвидетелствана седем пъти от ТЕЛК, като й е поставена диагноза вегетативна полиневропатия на горните крайници, коксартроза, цервикална спондилоза и радикулопатия. На тази основа й е определена загуба на трудоспособността между 50 и 70 %.

През ноември  2000 г. при поредното преосвидетелстване ТЕЛК й поставя диагноза вегетативна полиневропатия на горните крайници и миотендиноза, но не се споменават другите заболявания констатирани при предходните освидетелствания. На тази основа на жалбоподателката е определена 40% загуба на работоспособността и тя е лишена от инвалидна пенсия. Това решение е обжалвано пред НЕЛК, но тя го потвърждава, като посочва диагноза „спондартроза и свързаните с нея заболявания“.  След жалба пред Софийски градски съд последният назначава медицинска експертиза, която на базата на прегледа на всички релевантни документи и извършеното обследване преценява, че жалбоподателката страда от цервикална спондилартроза, вегетативна полиневропатия, myotendinosis на горните крайници и коксартроза на тазобедрената става. Експертът посочи, че тези заболявания са с хронична характер и  постепенно и негативно са засегнали здравословно състояние на жалбоподателката, като някои от тях са се задълбочили след 1985 г.  Експертът посочва, че  тези заболявания обикновено водят до значително намаляване на трудоспособността  на засегнатото лице  .

Решението на СГС влиза в сила на 11 февруари 2003 г. В него съдът разпорежда на НЕЛК да извърши ново освидетелстване, като вземе предвид всички заболявания на жалбоподателката, както са установени от медицинските експертизи по време на съдебния процес. В резултат на последващото освидетелстване НЕЛК преценява, че жалбоподателката не страда от част от заболяванията, установени от назначената съдебно-медицинска експертиза и й определя 30 % степен на нетрудоспособност. С решение от 6 януари 2005 г. СГС отменя това решение на НЕЛК, като посочва, че комисията не е взела под внимание актуалното здравословно състояние на жалбоподателката и погрешно е определила степента на неработоспособност, но че единствено този административен орган е компетентен да определи окончателната степен на инвалидност. По жалба на НЕЛК пред Върховният административен съд е образувано дело и с решение от 15 юли 2005 г. той оставя без уважение жалбата. С решение от 28 октомври 2005 г. НЕЛК постановява ново решение, с което определя 40 % загуба на работоспособността на жалбоподателката и я лишава от инвалидната й пенсия, считано от 2 октомври 2000 г.

Съдът не приема възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита поради непредявяване на иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Той отбелязва, че жалбоподателката е разполагала с две влезли в сила съдебни решения в нейна полза, които не са били взети предвид от властите.

Съдът отбелязва, че съгласно приложимото вътрешно законодателство в момента  решенията на административните съдилища   имат задължителна сила по отношение на страните и е трябвало да бъдат приложени незабавно, съгласно дадените в тях указания, които са задължителни.

Съдът се позовава на предходни свои решения, в които  вече е отсъдил в контекста на жалби за неизпълнение на решенията на административните съдилища, че спазването на член 6 § 1 от Конвенцията изисква от административните органи да действат в съответствие с констатациите и индикациите в окончателните съдебни решения на съдилищата (виж Basarba OOD v. Bulgaria, no. 77660/01, § 32, 7 January 2010; Popnikolov v. Bulgaria, no. 30388/02, § 29, 25 March 2010; Stoyanov and Tabakov v. Bulgaria, no. 34130/04, § 79, 26 November 2013). Ето защо, в настоящия случай  НЕЛК е трябвало да действа в изпълнение на влязлото в сила решение на националния съд, съобразно дадените от него задължителни указания, като вземе предвид приетите в хода на съдебното производство съдебно-медицински експертизи и се съобрази с актуалното здравословно състояние на жалбоподателката, а не само професионалните й заболявания.   Съдът отбелязва наред с това, че в решението на НЕЛК от октомври 2005 г. е отбелязано, че тя „потвърждава останалата част от констатациите“, което предполага, че се отнасят до вписани в предходното му решение от  9 октомври 2003, въпреки че то е изцяло отменено. Поради това Съдът не е убеден, че лекарската комисия е оценила реалното здравословно състояние на жалбоподателката преди да се определи процентът на нейната нетрудоспособност, който, както отбелязва съдът, е в изключителната компетентност на този административен орган.

Ето защо Съдът достига до извода, че НЕЛК не се е съобразила с окончателното решението на Върховния административен съд от 15 юли 2005 г. в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

С оглед установеното нарушението   на член 6 § 1 от Конвенцията, Съдът счита, че жалбоподателката е имала защитима претенция за целите на член 13. Той отбелязва, че към датата на събитията все още  вътрешното законодателство не е предвиждало процедура за принудително изпълнение на решенията на административните съдилища. Тя е въведена  с приемането на Административно-процесуален кодекс през юли 2006 г. Същевременно ЗОДОВ в случаи, подобни на този, не предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита. С оглед изложеното той намира, че е налице нарушение и на член 13.

……………………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/  –  материални аспекти)+чл.6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 8

Affaire Slavov et autres  c. Bulgarie (Requête no 58500/10),10 novembre 2015

Жалбата е тясно свързана със събитията,свързани с т.н. операция „Медуза“, описани в жалба   Gutsanovi c. Bulgarie, no 34529/10, решение от 15 oктомври 2013.

Жалабоподатели са съпрузи и двете им малолетни деца. Г-н Даниел Славов е известен бизнесмен от гр. Варна, където живее със семейството си.

На 30 октомври 2009 г. Софийската градска прокуратура образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител поради злоупотреба с власт и присвояване на обществени средства в особено големи размери през периода  2003 – 2007 г., които са нанесли вреди  на общинския транспорт в гр. Варна. През февруари 2010 г. е разпоредено производството да бъде изпратено на Варненската окръжна прокуратура.  В хода на това производство на 31 март 2010 г. около 6 часа сутринта полиция нахлува в къщата на жалбоподателите.Всички са събудени от разбиването на вратата и виждат въоръжени и маскирани мъже, които им разпореждат да не мърдат.  Двете деца започват да викат и се разплакват. На първия жалбоподател е разпоредено да легне на пода и са му поставени белезници. След това е изведен на улицата пред дома си и също е заставен на легне на тротоара, а полицаите насочват оръжията си срещу него. Половин час по-късно същата сцена е разиграна по искане на оператор, който е изпратен да заснеме задържането, като е направен и втори дубъл с повторение и на репликите на полицаите. След това жалбоподателят е въведен обратно в дома си и в негово присъствие е извършен обиск на дома и автомобила му. В двата протокола за претърсване и изземване е посочен чл. 161, ал. 2 НПК като правно основание (т.е. без предварително разрешение на съдия като единствена възможност да се запазят доказателствата, свързани с престъпленията на първия жалбоподател). От дома и от автомобила на първия жалбоподател са иззети банкови документи, няколко мобилни телефона и два пистолета с муниции за тях. Протоколите за обиск са одобрени от съдия  същия ден в 17.00 часа.

Съдът отбелязва, че правителството не е представило определение на национален съд, от което да е видно, че е извършен контрол за законността на  претърсването и изземване на вещи от дома на жалбоподателите и да са изложени мотиви относно необходимостта от тези процесуално-следствени действия. Вместо това върху самите протоколи формално е записано „одобрявам“. Не са представени доказателства и за съществуването на друго вътрешно средство, чрез което да се оспори и провери законността и необходимостта на извършения обиск.

Европейският съд посочва, че ефективният контрол в тези два аспекта е бил още повече необходим, тъй като не е било конкретизирано какъв е предметът на извършения обиск, какво точно следва да бъде иззето. В протокола за претърсване е отбелязано единствено, че  първият жалбоподател е поканен да предостави всеки един предмет и документ, свързан със следствено дело 128/10. Твърде общият характер на формулировката се потвърждава и от многобройните вещи, които са иззети и част от които нямат никаква връзка с повдигнатите срещу първия жалбоподател обвинения, като например изземването на огнестрелните оръжия. Съдът си задава и въпроса защо при започнало досъдебно производство пет месеца по-рано прокуратурата не е поискала разрешение от съда предварително за извършването на тези процесуално-следствени действия. Независимо, че обискът е бил извършен в присъствието на първия жалбоподател, Съдът намира, че липсата на предварително дадено разрешение от съд и неосъществения ефективен  контрол   a posteriori на практика не са били достатъчни, за да се осигурят процесуалните гаранции от злоупотреба с власт от страна на органите на досъдебното производство (§149)

Това му дава основание да достигне до извода, че националното законодателство не е предоставило на жалбоподателите достатъчно гаранции срещу  произвол както преди, така и след извършения обиск  и така те са били лишени от защита на тяхното право на неприкосновеност на жилището, защото намесата не е била предвидена в закона по смисъла на чл. 8§2. Поради липсата на ефективно вътрешноправно средстов за защита е установено нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8.

Установени са нарушения и на чл. 3 и чл. 6§2.

………………………………………..

чл. 8(нарушаване правото на неприкосновеност на кореспонденцията)+ чл.3 (забрана за нечовешко и унизително третиране на лице , осъдено на доживотен затвор без право на замяна)+чл. 13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешноправно средств за защита)

Halil Adem Hasan v. Bulgaria (Application no no 4374/05), 10 March 2015

Жалбоподателят е осъден през октомври 2000 г. на доживотен затвор без право на замяна по повод извършен грабеж, придружен с убийство. Той изтърпява присъдата си последователно в затворите във Варна и в Ловеч.

Докато е в затвора в гр. Варна неговата кореспонденция с адвоката му е подложена на контрол, а някои от писмата на майка му не са му предавани, защото били на турски език. Наред с това той твърди, че неговите телефонни контакти са били ограничени и е могъл да разговаря с близките си , но не и с адвоката си, както и че свижданията му са били провеждани в присъствието на офицер.

Правителството не отрича, че до 15 април 2009 г. (когато влиза в сила Законът за изпълнение на наказанията и задържането под стража) такъв контрол  е бил осществяван, но той се е основавал на действалия преди това закон. След като Законът за изпълнение на наказанията е бил отменен, контролът е преустановен,  , поради което и не е било налице нарушение на чл. 8.

Европейският съд се позовава на своите заключения по делото Petrov v. Bulgaria, no. 15197/02, § 44, 22 May 2008 и отчелязва , че осъществявания контрол върху кореспонденцията на задържаните лица, особено с техните адвокати, не е било „необходимо в едно демократично общество“, поради което в периода от 2000 г. и до 15 април 2009 г. властите са допуснали нарушение на чл. 8 по отношение на жалбоподателя.

…………………………………………………..

Чл. 8 (право на семеен живот)

Penchevi v. Bulgaria (Application no 77818/12),10 february

Жалбоподатели са майка и син. Жалбата им е свързана с оплаквания, че повече от две години и половина те не са могли да заживеят съвместно поради отказа на националните съдилища да разрешат на детето да замине при майка си, която живее и учи в Германия.

През 2009 г. двамата жалбоподатели и съпругът на първата и баща на втория заминават за  Германия, където първата жалбоподателка получава възможността да бъде на 9-месечен платен стаж в държавна институция. През февруари 2010 г. съпругът се връща в България с детето, след което отказва да го пусне обратно при майката въпреки закупения билет за 20 март 2010 г. Поради това жалбоподателката прекъсва стажа си и се прибира при семейството си на 25 март. В периода 25 – 30 март   съпругът подлага двамата жалбоподатели на психически тормоз, обиждайки съпругата си пред детето, че е лоша майка, забранява на двамата да остават заедно без негово наблюдение, заключва вратите на банята и спалнята нощем все с тази цел, оставя съпругата си да спи на пода, шофира с превишена скорост с детето на предната седалка и др.п. Съдът издава ограничителна заповед по отношение на съпруга на основание Закона за защита от домашно насилие, като му забранява да доближава съпругата и детето си в продължение на 6 месеца. Междувременно първата жалбоподателка инициира процедура за развод, по която с решение на районния съд от октомври  2010 г. бракът е разтрогнат по вина на съпруга, родителските права са предоставени на майката, като режимът на родителските контакти е определен така, че детето да може да живее при майка си в Германия, а на всеки три месеца бащата да има право да бъде с него за по една седмица. Определен е и редът за контакти през периода на отпуските на всеки един от двамата родители. Междувременно жалбоподателката получава възможността да продължи своето образование в магистърска програма в Германия и спечелва стипендия. Тя инициира самостоятелна процедура по чл. 123, ал. 2 от СК, като моли съда да й разреши синът й да пътува с нея в чужбина и да я освободи от задължението да иска разрешението на съпруга си, с когото са в развод. Районният и окръжният съд в Русе удовлетворяват молбата й, намирайки че няма основания да забранят на детето да пътува, още повече, че това е в негов интерес. По жалба на бащата ВКС отменя това решение на 26.06.2012 г.. Той се позовава на добре установената си и задължителна практика, съгласно която не може да се предоставя разрешение само на единия родител за неограничен период от време детето му да пътува в чужбина. Причината била, че молещият родител можел да изведе детето в рискова страна, където имало война или висока степен на риск от природни бедствия. Такова разрешение можело да бъде издадено само за ограничен период от време и само за конкретни дестинации, ако е в най-добрия интерес на детето. Доколкото съдът е обвързан от конкретното искане, той не можел да определи дестинациите, за които би могъл да разреши пътуването, поради което отхвърля искането на майката. На 9 юли 2012 г. първата жалбоподателка подава нова молба до съда за разрешение за пътуване на сина й, като конкретизира дестинацията –  Германия и другите страни от Европейския съюз, както и срока – три години . Този път тя прави искането си на основание чл. 127а от Семейния кодекс, който междувременно е приет и урежда изрично въпроса за пътуванията в чужбина на малолетните и издаването на документи за самоличност за тази цел .С решение от декември 2012 г. Русенският районен съд дава т.н. „заместващо съгласие“ и допуска вторият жалбоподател да замине при майка си и да живее там за срок от три години.

Повдигнатите оплаквания са за нарушения на чл. 8§1,6§1 13 във вр. с чл. 8§1 и чл.2 от Протокол 4.

Правителството оспорва допустимостта на жалбата на няколко самостоятелни основания. То възразява, че жалбоподателите са изгубили качеството си на „жертва“, тъй като с последното решение по същество е било удовлетворено искането за получаване на разрешение на детето да пътува и живее с майка си. Това от своя страна давало основание жалбата да бъде заличена от списъка на жалби поради  липса и на нарушение.

Съдът анализира тези две възражения в светлината на въпросите: дали националният съд е признал по някакъв начин допуснатото нарушение и освен това – дали се е произнесъл относно причинените вреди и необходимостта от тяхната обезвреда. Той констатира, че в своето последно решение, с което дава разрешение на втория жалбоподател да пътува и живее при майка си в продължение на три години в Германия, районният съд в Русе не взема отношение по въпроса дали предшестващият отказ се е основавал на закона и дали не е довел до нарушаване на правото на семеен живот. Той не се произнася и по въпросите дали жалбоподателите следва да бъдат обезщетени по някакъв начин за това нарушение. Поради което Съдът не приема възражението, че жалбоподателите са загубили статуса си на жертви по смисъла на Конвенцията.

Що се отнася до искането за заличаване на жалбата, възражението е отхвърлено, поради прекомерната продължителност на периода между първото искане за заместващо съгласие на съда за пътуване на детето и удовлетворяването му през декември 2012 г. Съдът отбелязва, че са били необходими повече от две години и половина докато бъде удовлетворено искането на жалбоподателите – период, който е прекомерен и през който двамата жалбоподатели са били принудени да живеят разделени. Ето защо благоприятното решение не би могло да компенсира този дълъг период на забава да се удовлетвори претенцията на жалбоподателите.

Що се отнася до съществото на оплакванията Съдът намира, че всички те са допустими, но ги разглежда в светлината на чл. 8§1 от Конвенцията като основен текст, под който ги подвежда. Той изтъква, че правото на детето и родителя да живеят съвместно е основополагащо за правото на семеен живот. Той се позовава на своята добре установена практика, съгласно която вътрешни мерки, които пречат на упражняването на това право, представляват намеса в правото на семеен живот (  W. v. the United Kingdom judgment, p. 27, § 59; McMichael v. the United Kingdom, 24 February 1995, § 86, Series A no. 307‑B; Hoffmann v. Austria, judgment of 23 June 1993, Series A no. 255-C, p. 58, § 29; Palau-Martinez v. France, no. 4927/01, § 30, ECHR 2003-XII). Изключение е допустимо, само ако намесата е „съгласно условията, предвидени в закона“, като тук от значение е и самото качество на закона, неговата яснота, достъпност и предвидимост, а така също трябва да са налице и предпоставките, ограничаващи това  право, предвидени в §2 на чл. 8. Тук е важно да се прецени дали намесата е „необходима в едно демократично общество“, като следва да се вземе предвид принципът на пропорционалност, като се отчитат интересите на детето и на неговите родители. Съдът обръща внимание, че, за да се осигури защита на правото на семеен живот по смисъла на чл. 8, следва да бъдат взети предвид реалностите на всеки конкретен случай, за да се избегне едно механично прилагане на вътрешното право в различни ситуации. (§ 57)

В конкретния случай той отбелязва, че от първоначалното искане за даване на разрешение до постановяването на решение от ВКС са изминали повече от две години и два месеца, а този окончателен акт на касационната инстанция по своето естество представлява намеса в правото на семеен живот на жалбоподателите.

Съдът констатира, че намесата е била осъществена при условията, предвидени в закона и е преследвала законна цел – да защити интересите на другата страна в процеса – на бащата. При преценка на пропорционалността на намесата той достига до извода, че ВКС е подходил твърде формалистично и без да вземе предвид конкретните обстоятелства на дадения случай. Елиминирано е предходното укоримо поведение на бащата и забраната му за достъп до детето и съпругата му, емоционалната привързаност на детето към майката, добрата му адаптация към детската градина в Германия, която е посещавало, както и финансовите възможности на майката. Касационната инстанция се е позовала на формалния пропуск на първата жалбоподателка да посочи конкретната дестинация на пътуване в писменото си искане, макар че от нейните устни изявления и представените доказателства е ставало ясно, че се иска разрешение за извеждането на детето в Германия. Европейският съд изразява съмнение в убедителността и задълбочеността на аргументите на националната инстанция при постановяването на решението й.

Тази констатация, както и продължителността на периода, през който проблемът не е могъл да бъде решен, дават основание на Европейския съд да достигне до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

………………………

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта, съвестта  и религията

чл.9 (свобода на изповядване на религията – позитивни задължения)

Karaahmed v. Bulgaria (Application no. 30587/13), 24 February 2015

Делото е по повод нападението на джамията Баня Баши в София, осъществено от членове и симпатизанти на партия „Атака” на 20 май 2011 г., бездействието на властите във връзка с последвалите събития  и неефективността на проведеното разследване по случая.

Преди събитията привърженици на партията започват кампания за забрана на звука от високоговорителите по време на молитвите, които се провеждат там. Те обикалят с автомобил джамията и пускат записи на църковни камбани. На 20 май 2011 г. по обяд пред джамията е организиран протест от привържениците на партията пред религиозния храм, който е разрешен от общината. На него присъстват между 100 и 150 души, предвождани от лидера на партията и депутати. Правят се опити да се монтират високоговорители, за да заглушат петъчните молитви, хвърлят се камъни, яйца, запалват се молитвени килимчета, нанасят се обиди. Жалбоподателят е сред молещите се в двора на джамията.В последвалия сблъсък между групите на молещите се и сподвижниците на „Атака” са ранени петима мюсюлмани, петима полицаи и народни представители.  Нападението е заснето и широко отразено в медиите.

Образувани са няколко самостоятелни досъдебни производства –  за хулиганство, за нанесени телесни повреди на полицаите, на депутат от „Атака” и на някои от молещите се в джамията, за повреждане на имущество. Първите две производства са спрени и по тях няма повдигнати никакви обвинения и към настоящия момент. По третото досъдебно производство са повдигнати обвинения срещу седем лица, но по него все още няма нито един осъден.

След жалба на жалбоподателя е образувано и производство за проповядване на религиозна омраза. Той иска достъп до него като пострадал, но прокуратурата му отказва, защото това престъпление било „на просто извършване”  /формално/, поради което пострадал от него не можело да има. Жалбоподателят атакува този отказ пред по-горните инстанции на прокуратура и след едно връщане на делото на по-долната прокуратура, при което е разпитан за неимуществените вреди, които е понесъл, той получава окончателен отказ  да участва в производството и да упражни  правата си като пострадал. По време на разпита му разследващият следовател се отнася враждебно и предубедено към него, религията му и другите молещи се в софийската джамия, поради което жалбоподателят иска неговия отвод безуспешно, защото прокуратурата не му признава качеството на участник в наказателното производство. Не му е разрешен достъп и до  материалите по делото. Към януари 2013 г. производството е все още висящо и не са повдигнати никакви обвинения.

Европейският съд отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата. Той приема, че оплакванията по чл. 3 са явно необосновани и разглежда жалбата само в светлината на чл. 9.

Европейският съд отбелязва, че правата, гарантирани от чл.чл. 9-11 не са абсолютни и всяко едно от тях подлежи на ограничения, при които трябва да бъде намерено справедливото равновесие между интересите на обществото и на отделния индивид. Това е особено важно, когато тази задача е възложена на полицията в съвременното общество, която на практика трябва да установи  този баланс  въпреки трудностите,  срещани в  работата й. (K.U. v. Finland, no. 2872/02, § 48, ECHR 2008; Austin and Others v. the United Kingdom [GC], nos. 39692/09, 40713/09 and 41008/09, § 55, ECHR 2012; and Frăsilă and Ciocîrlan v. Romania, no. 25329/03, § 55, 10 May 2012). Съдът посочва, че той ще оценява ефективността в действията на полицията по време на събитията от 20 май 2011 г. с оглед нейните позитивни задължения да гарантира правата на двете групи лица – от една страна демонстриращите привърженици на „Атака”, а от друга – на жалбоподателя и другите поклонници на мюсюлманското изповедание .

Европейският съд отбелязва, че не е негова работа да преценява дали на молещите се е било разрешено или не да се молят в двора и на тротоара пред храма, както и дали е следвало да се забрани или не демонстрацията на „Атака”. След като на властите са били публично известни възгледи на „Атака” за исляма и мюсюлманите, за тях е било ясно що за демонстрация ще е тази, която съвпада с петъчната молитва и се планира да се проведе в градинката на Централната баня до джамията. Такава демонстрация по естеството си е съдържала риск от напрежение между демонстрантите и молещите се. Властите са били наясно, че е  възможно напрежение между демонстрантите и молещите се и затова са изпратили полиция на мястото. Необходимо е било обаче  да вземат мерки, за да   гарантират правата както на демонстрантите мирно да се съберат, така и   на молещите се мирно да се молят.  Първите полицаи са изпратени на място едва след като получават информация, че демонстрантите се събират при джамията. От това бездействие   преди началото на демонстрацията става ясно, че властите изобщо не са обмислили предварително как да балансират конкуриращите се права на демонстрантите и молещите се така, че да бъдат зачетени и двете групи. Дори и да не е била ясна нуждата от вземането на по-адекватни мерки преди  започне демонстрацията,  тя е станала очевидна веднага след това. Освен това, след като килимчетата са запалени, полицията не прави нищо, освен да повика пожарната.

Ясно е, следователно, че действията на полицията са били насочени само до ограничаване на насилието между двете враждуващи групи, но не е било отделено нужното внимание как да се установи подходящ баланс при осигуряване спазването на ефективното упражняване на правата на демонстрантите и на жалбоподателя и  другите поклонници.
Поради това, предвид факта, че жалбоподателят заедно с другите поклонници е станал жертва на нарушение на свободата си да практикува своята религия и че това е в резултат на действията на демонстрантите, задължение на властите е било да отговорят  ефективно на тези действия (§§107-108).

Съдът приема, че българското законодателство осигурява подходяща правна рамка за осъждане на виновните лица и за защита по наказателноправен ред правата на засегнатите лица. Той отбелязва също така започналото наказателно производство по чл. 325, ал. 2 от НК по отношение на седем лица. От друга страна, разследването за проповядване на религиозна омраза, образувано на 25 май 2011 г., не е приключено близо четири години по-късно. Не са предприети никакви действия по отношение на най-провокативните действия на демонстрантите. Няма напредък по това да се идентифицират и обвинят отговорните за подпалване на килимчетата лица, въпреки, че те  се виждат ясно на видео-записите. Не е предприето нищо и относно разрязването на феса и заплахата, че същото ще се случи на молещите се, въпреки, че  лицето, извършило този демонстративен акт, признава отговорността си за това действие пред разследващите. Освен това, с изключение на депутата Чукалов, не е разпитан никой от ръководителите на партия „Атака”, предвождали демонстрацията. Съдът отбелязва, че депутатският имунитет  не би следвало да бъде пречка те да бъдат разпитани. Затова и той не намира, че започналото разследване от Националната следствена служба е било ефективно.

В заключение Съдът намира, че провалът на властите да намерят точния баланс, за да гарантират ефективното упражняване правата на двете групи лица, както и последващото неизпълнение на задълженията им, е довело до отказа на държавата да изпълни позитивните си задължения, съгласно чл. 9 от Конвенцията.

Жалбата е класифицирана с втора степен на важност (най-високата е първа) и е разгледана с приоритет от Съда.

……………………………….

чл.9 (свобода на мисълта)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно средство за защита)

Dimitrova v. Bulgaria(Аpplication no. 15452/07) 10 february 2015

Жалбоподателката членувала в религиозното сдружение „Слово на живот”. През 1994 г. държавата му отказва  регистрация като сдружение с идеална цел след жалба, че организацията оказва негативно психологическо въздействие върху своите последователи, повишава риска от извършване на самоубийства, изолира членовете му от семействата и от обществото и др.п.. Властите забраняват на привържениците й да провеждат сбирки и да пропагандират вярванията си, поради което такива срещи и събрания започват да се осъществяват в частни домове. Един от тях е домът на жалбоподателката. През септември 1995 г. тя получава призовка да се яви в полицията, където е разпитана, след което е извършен обиск на дома й. Оттам  са иззети редица предмети, измежду които аудиокасети, книги и бележници с религиозно съдържание. През декември 1995 г. жалбоподателката предявява иск на осн. чл. 1 от ЗОДОВ, за да бъде обезщетена за причинените й имуществени вреди от отнемането на вещите, както и за неимуществени вреди поради причиненото й безпокойство. Искът й относно имуществените вреди е уважен, тъй като съдът установява, че извършеният обиск и изземване не са били законни, защото не са послужили на никакъв наказателен процес, тъй като такъв не е имало. Що се отнася до неимуществените вреди производството продължава до 2006 г., когато многократно е връщано от една инстанция на друга, докато с окончателно решение искът е отхвърлен поради това, че действията на полицията са били осъществени по разпореждане на прокуратурата, поради което не попадали в приложното поле на чл. 1 от ЗОДОВ.

Жалбоподателката повдига оплакване за нарушаване на правото й по чл. 9, както и за липсата на всякакво ефективно вътрешно правно средство за защита във връзка с чл. 9.

Съдът подлага на анализ въпроса дали е била упражнена намеса в правото на жалбоподателката свободно да изповядва религията си. В тази връзка той отбелязва, че след като е била призована и разпитвана от полицията, в дома й е извършен обиск  на вещи, свързани с нейните вярвания, а наред с това тя е била и предупредена да спре да посещава сбирките на сдружението. При тези обстоятелства акцията на полицията е предприета именно поради демонстрираните от страна на жалбоподателката религиозни вярвания с цел да я обезкуражат да подкрепя това сдружение. Това дава основание на Съда да приеме, че е налице ограничение на правото по чл. 9§2. Следващият въпрос, на който търси отговор Съдът, е дали тази намеса е била предвидена в закона или не.  В тази връзка той установява че дори и националните съдилища в своите мотиви са отбелязали, че обискът и изземването, извършени от полицията, не са били предвидени в закона, тъй като не е било налице никакво наказателно производство. В тази връзка Съдът се позовава на аргументите си, изложени в решението  Boychev and Others v. Bulgaria (no. 77185/01, §§ 25-26 and 31-38, 27 January 2011) и отбелязва, че няма основания да се отклонява от тях в настоящия случай. Той установява нарушение на чл. 9.

Доколкото производството по чл. 1 от ЗОДОВ приключва с отхвърляне на исковата претенция на жалбоподателката за причинените й неимуществени вреди в резултат на извършените незаконни действия от страна на полицията и доколкото в националното законодателство липсва друг правен способ за защита, Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 9.

……………………………….

ЧЛЕН 10 – свобода на изразяването на мнение

чл.10 (право да се получава информация)

Guseva v. Bulgaria (Application no. 6987/07),17 february 2015

Жалбоподателката представлява Дружеството за защита на животните в гр. Видин.

Между 11 април 2002 и 17 юни 2003 г. тя депозира три искания за достъп до обществена информация до кмета на община Видин, засягаща въпросите относно третирането на бездомните кучета и решаването на проблемите с тях от страна на общината (вкл. за обявена обществена поръчка за ограничаване на техния брой). Всяко нейно искане е отклонявано с мотива, че се касае до информация, която засяга трети лица, свързана е с конфиденциалността на сключени договори, поради което и не  е допустимо предоставянето й. Трите отказа са обжалвани пред Окръжния съд във Видин. Отказите са отменяни и въпреки жалбите на кмета  Върховният административен съд  е оставял в сила тези решения (със свои решения от 25.05.2004 г. и от 20.10.2004 г.). В последното от тях решението на окръжния съд е частично отменено в частта относно фирмата, спечелила обществената поръчка и условията на сключения договор .

На 10.06.2004 г., позовавайки се на двете решения на ВАС от 25.05.2004 г., жалбоподателката адресира искания до кмета да й предостави съответната информация. На 10.12.2004 г. тя отправя подобно искане във връзка с третото решение, постановено на 20.10.2004 г. На 27.12.2004 г. кметът отказва на жалбоподателката да предостави информацията в частта, в която е отменено третото решение на окръжния съд без да изпълни решението на ВАС в останалата част. По повод искането за изпълнение на останалите две решения тя не получава никакъв отговор.

Жалбоподателката повдига оплакване за допуснато нарушение на чл. 10 поради това, че е нарушено правото й да получава и разпространява информация.

Съдът намира, че оплакването е допустимо. Той отбелязва, че чл. 10 не може да се тълкува като гарантиращ общото право на достъп до информация. От друга страна, този текст защитава не само правото да се разпространява информация, но също така и правото на обществеността да получава такава. Във връзка с това се приема, че трябва да бъдат предвидени особено силни основания за всяка мярка за ограничаване на достъпа до информация, която обществото има право да получи (Timpul Info-Magazin and Anghel v. Moldova, no. 42864/05, § 31, 27 November 2007; Węgrzynowski and Smolczewski v. Poland, no. 33846/07, § 57, 16 July 2013). Съдът отбелязва наред с това, че подобно право е гарантирано не само на журналистите. В случаите, когато една неправителствена организация се занимава с въпроси от обществен интерес, е допустимо тя да упражнява своята роля като обществен пазач, подобно  на ролята на печата (Animal Defenders International v. the United Kingdom [GC], no. 48876/08, § 103, 22 April 2013; Vides Aizsardzības Klubs v. Latvia, no. 57829/00, § 42, 27 May 2004; Társaság a Szabadságjogokért v. Hungary, no. 37374/05, § 27, 14 April 2009; Youth Initiative for Human Rights v. Serbia, no. 48135/06, § 20, 25 June 2013; Österreichische Vereinigung zur Erhaltung, Stärkung und Schaffung v. Austria, no. 39534/07, § 34, 28 November 2013).

Съдът отбелязва, че жалбоподателката, която е член на сдружение, активно работещо в областта на защитата на животните, е поискала достъп до информация за третирането на животните, за да упражни ролята си за информиране на обществеността по този въпрос   и да  допринесе за обществено обсъждане на въпроси от общ интерес.  Освен това   правото на достъп до исканата информация  е признато както в националното законодателство, така и в три окончателни решения на ВАС. Съдът също така отбелязва, че правителството не оспорва приложимостта на член 10 към фактите по настоящото дело. С оглед на гореизложеното Съдът намира, че получаването на информация с цел последваща предоставянето на обществото   попада в свободата на изразяване на жалбоподателката, гарантирана от член 10 от Конвенцията. Що се отнася до възражението, че не са изчерпани вътрешните средства за защита, Съдът ги отхвърля, тъй като нито възможността за налагане на имуществени санкции за неизпълнение на съдебни решения, нито правото да се предяви иск по чл. 1 от ЗОДОВ, предоставят достатъчно сигурни гаранции за получаване на търсената информация или за обезщетение.

По съществото на оплакването Съдът отбелязва, че целта на поисканата информация от страна на жалбоподателката, действаща от името на една неправителствена организация, е била да  информира обществеността в контекста на работата си за сдружението относно третирането на бездомните животни, събирани от улиците на град Видин.   Следователно тя е имала  законово основание за събирането на информация от обществен интерес с цел допринасяне за обществения дебат по този въпрос. Според жалбоподателката трите окончателните решения в нейна полза остават изцяло неизпълнени и това твърдение не е опровергано от правителството. Затова Съдът намира, че правото на жалбоподателката да  разпространява информация е било нарушено.

Той разглежда отговорността на държавата като позитивно задължение да осигури защита за упражняването на правото по чл. 10. В конкретния случай това е обществен орган – кметът на Видин, който не  предприема  действия, за да се изпълнят  окончателните решения в полза на жалбоподателката, въпреки че са задължени да го направят в закона. Следователно, отказът на кмета да действа в съответствие с окончателните решения, представлява пряка намеса в правото на жалбоподателката да получи и в крайна сметка да се разпространи информация.

Що се отнася до това, дали намесата в правото, гарантирано по чл. 10§1, Съдът установява, че намесата не е била „предвидена в закона“. Към момента на събитията решенията на съда са били обект на незабавно изпълнение, макар и в закона да не са предвидени никакви срокове, което предоставя право на съответната администрация по свое усмотрение да прецени кога да го изпълни. Съдът заключава, че провалът на кмета да действа, за да  изпълни решенията, е в нарушение на закона.  Съдът намира наред с това, че подобна липса на ясна времева рамка за изпълнение на позитивни решения създава непредсказуемост за вероятното време на   изпълнение, което, в настоящия случай, никога не се случва. Следователно,в приложимото вътрешно законодателство  липсва необходимата предвидимост, способна да отговори на теста на Съда по силата на член 10 § 2 от Конвенцията.

Съдът заключава, че   намесата не е била „предвидена в закона“ по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията и установява нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Решението е подписано с две особени мнения на съдиите Махони (който намира, че в случая жалбата е следвало да бъде разгледана в светлината на чл. 6§1 относно достъпа до съд, но не и по чл. 10) и Войтишек (който е на мнение, че установяването на нарушение на чл. 10 просто защото става въпрос за представител на неправителствена организация, води до прекомерно разширяване приложното поле на този текст).

……………………………………………………………..

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1 (контрол на държавата за заплащането на глоби)+чл. 13 във вр. с чл. 1 на Протокол 1

липса на нарушение

Konstantin Stefanov v. Bulgaria (Application no. 35399/05), 27 October 2015

Жалбоподателят е адвокат, който е бил посочен за служебен защитник от Пловдивската адвокатска колегия по искане на районния съд по наказателно дело.В писмото на колегията до жалбоподателя са посочени неговите задължения като адвокат, а наред с това той е информиран, че съгласно чл. 44 от Закона за адвокатурата на него му се дължи възнаграждение, което не трябва да е под минималните такива, определени в съответната наредба,  в противен случай следва да откаже да изпълнява задълженията си.

В началото на съдебното заседание (около 15.30) жалбоподателят е конституиран като защитник и съдът задава въпроса дали има пречки по даване ход на делото.Жалбоподателят прави изявление, че ще представлява подсъдимия, ако съдът се ангажира да спази чл. 44 от ЗА  и му определи възнаграждение над минимума от 550 лв, както е предвидено в закона. Председателят на съда отказва да определи възнаграждението към този момент на делото и предупреждава жалбопходателя, че ще го глоби, ако откаже да бъде защитник. При тази позиция на съдията жалбоподателят отказва да встъпи в ролята си на защитник и напуска залата. Съдът постановява определение,в което   посочва, че възнаграждението ще може да бъде определено едва след събирането на всички доказателства и изслушването на устните прения. Поради показаното явно неуважение към съда и препятстването на нормалното протичане на процеса, на жалбоподателя е наложена и глобата от 500 лв. По искане на прокурора   делото не е отложено за друга дата, тъй като всички свидетели и вещи лица са присъствали. Дадена е  кратка почивка, за да бъде осигурен нов защитник. Делото продължава след около час с участието на нов адвокат. Производството приключва със споразумение между проку,ратурата и подсъдимия, одобрено от съда, при което на адмвоката е определено възнаграждение от 30 лв.

Жалбоподателят обжалва определението, с което му е наложена глоба, като твърди, че той не е бил назначен от районния съд в съответствие със закона и по-специално, че съдът е бил обвързан от разпоредбите на Закона за адвокатурата относно определянето на възнаграждението му. Поради това и неговият отказ да защитава подсъдимия е бил оправдан и наложената глоба е незаконосъобразна. Окръжният съд оставя жалбата без уважение, като приема, че самият текст на закона  предвижда минимален размер на възнаграждението за нормално развиваща се процедура, но не и при склрючването на споразумение с прокуратурата. Ето защо окончателният размер може да се определи едва в края на производството.

Жалбоподателят повдига оплакване, че като му е била наложена глоба, е било нарушено неговото право на мирно ползване на собстевността.

Съдът отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата, но намира, че оплакванията, макар и допустими , са неоснователни.

Съдът  отбелязва, че „притежаването“, което формира предмета на тази жалба е парична сума, тоест 260 EUR размерът на глобата на жалбоподателя. Доколкото представлява „наказание“ по смисъла на Конвенцията, тя това попада в приложното поле на втория параграф на член 1 от Протокол № 1.

Съдът отбелязва, че  разпоредбите на националното законодателство във връзка с назначаването на служебен защитник и момента, в който следва да се определи неговото възнаграждение, са противоречиви. От друга страна, не е негова задача да тълкува и дефинира точното му приложение. Това е задача, която  попада в сферата на националните юрисдикции. Съдът отбелязва също, че противоречивите законови разпоредби са неизбежна част от всяка правна система и че целта на изискванията за законност, и следователно за яснота и предвидимост на вътрешното право,е   да се даде възможност на всеки да  предвиди в разумна  степен при конкретните обстоятелства, последиците, които могат да доведат до дадено действие ( Rekvényi v. Hungary [GC], no. 25390/94, § 34, ECHR 1999 III).

Съдът не е убеден, че въпреки очевидния конфликт между различните разпоредби от вътрешното законодателство, след като глобата е наложена на професионален адвокат, той трябва да е бил напълно наясно с последиците от своето поведение и с правомощията напредседателстващия съдебния състав. Жалбоподателят е бил информиран при ккави условия се назначава  от страна на националния съд,, както и че ще бъде глобен, ако напусне съдебното заседание.  Не може да се очаква, че   спор относно възнаграждението на жалбоподателя като служебен защитник би имал  предимство пред правилното протичане на съдебното производство. С оглед на гореизложеното Съдът   приема, че жалбоподателят, като представител на страна в наказателното производство, е бил санкциониран с глоба в резултат на отсъствието му от съдебното заседание. Той е бил глобен законно, тоест въз основа на достъпна, ясна и предвидима законова разпоредба, която е преследвала  легитимната цел да се гарантира гладкото функциониране на правосъдната система. Що се отнася до пропорционалността на намесата, Съдът намира, че в случая държавата разполага с голяма свобода на преценка, а жалбоподателят е имал на свое разположение   процесуалните гаранции да   оспори наложената му санкция  по отношение на размера на глобата. Той се е възползвал от това средство   и не може да се твърди, че   процесът на вземане на решения по повод наложената глоба е бил несправедлив или произволен.

Не на последно място Съдът взема предвид и обстоятелството, че макар и  глобата, наложена на жалбоподателя да е в максималната възможна сума по съответните законови разпоредби, тя не е нито твърде високи, нито репресивна или по друг начин непропорционална (Allianz-Slovenska-Poistovna, A.S., and Others v. Slovakia (dec.), no. 19276/05, 9 November 2010)

Съдът отбелязва, че ситуацията в настоящия случай трябва да се различава от случаите, които касаят правото на адвокатите да се изразяват свободно в качеството си на защитници. В тези случаи оплакванията са направени от жалбоподателите и са разгледани от Съда в светлината на член 10 от Конвенцията (Nikula v. Finland, no. 31611/96, §§ 29-56, ECHR 2002 II; see, more recently, Morice v. France [GC], no. 29369/10, § 174, 23 April 2015)   При обстоятелствата в конкретния случай  Съдът намира, че властите са поставили точен баланс между, от една страна, обществения интерес, и, от друга, зачитането на правото на жалбоподателя на собственост. Следователно, намесата в правото на собственост на жалбоподателя не му е   наложила прекомерна тежест .

Затова Съдът достига до извода, че  не е имало нарушение на член 1 или Протокол № 1 към Конвенцията.

Поради горния извод не е установено нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1.

……………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху собствеността – отнемане  собствеността на имущество в хода на наказателно производство от трето лице )

Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş. v. Bulgaria (Application no. 3503/08), 13 October 2015

Дружеството-жалбоподател е фирма с турска регистрация с основен предмет на дейност логистични услуги. Жалбата е по повод отнемането на товарен автомобил на компанията в хода на наказателно производство, по което тя не е била страна.

На 23 юни 2007 г. камион  на дружеството-жалбоподател  е  спрян за проверка в  митническо бюро в гр. Ямбол. Българските власти откриват и изземват голямо количество наркотици с прогнозна стойност от 27,000 евро (EUR). Образувано е досъдебно   производство срещу водача на товарния автомобил,  камионът е иззет като веществено доказателство.

На 26 юни 2007 г. дружеството – жалбоподател отправя искане до  прокуратурата за връщането на камиона, което е отхвърлено с мотива, че вещественото доказателство трябва да бъде задържано до приключването на наказателното производство. Второ искане е депозирано на 3 август 2007 г., когато са изготвени съответните експертизи и е установено, че  стойността на камиона  (83 000 EUR) е над три пъти по-висока от тази на  иззетите наркотици. Междувременно шофьорът на камиона се съгласява да подпише споразумение с прокуратурата (на осн. чл. 383 НПК). Едно от условията по него е и отнемането на камиона. Споразумението е прието и одобрено от съда   на 14 август 2007 г., а камионът на дружеството – жалбоподател е отнет.

На 26 май 2008 г. компанията започва производство в Турция срещу шофьора на камиона за причинените му имуществени вреди. Макар че искът е уважен, дружеството не успява да си събере присъдената сума.

Повдигнато е оплакване за лишаване от собственост в хода на производство, в което дружеството не е взело участие, както и за нарушаване на правото на справедлив процес.

Съдът отбелязва, че между страните няма спор относно наличието на намеса в правото на собственост. Противоречията са относно това – дали е приложима първата или втората алинея на чл. 1 от Протокол 1 – т.е. дали става въпрос за лишаване от собственост или за контрол върху собствеността. Той посочва, че ще анализира   оплакването, че националното законодателство не отговаря на изискването за  пропорционалност от гледна точка на отговора на въпроса дали тази намеса в правото на собственост е била необходима за реализирането на преследваната легитимна цел. Съдът отбелязва, че националните съдилища не са извършили преценка на законността на отнемането на автомобила от гледна точка на националното законодателство. Те не са изследвали и въпроса дали има връзка между дружеството-жалбоподател и извършеното от шофьора престъпление. „Няма нито едно  доказателство, което според този Съд да може да наведе на мисълта, че  собственикът е могъл или е бил длъжен да знае за извършеното престъпление“ . Европейският съд отбелязва, че възможността за подобен анализ не е предвидена в самото законодателство, макар че това е било необходимо по силата на Конвенцията, за да могат властите да извършат преценка на пропорционалността на отнемането на автомобила.

Освен това, дори и Правителството не твърди, че отнемането на автомобила е било извършено според процедура, в която дружеството-жалбоподател би могло да изложи своята позиция пред националните власти или че подобна процедура съществува на национално ниво. Дружеството-жалбоподател не е било считано като жертва на престъпление, а като трета страна, засегната от наказателното преследване срещу шофьора. Според Съда отнемането не би нарушило изискванията на конвенцията, ако е било осъществено в съответствие с една процедура, която е осигурявала подходящите гаранции срещу произвол. Съдът се позовава на решението си по делото  Phillips(Phillips v. the United Kingdom, no. 41087/98, § 52, ECHR 2001‑VII), в което английското законодателство е създало такива гаранции в сходни ситуации.

Доколкото в настоящия случай дружеството – жалбоподател не е имало на свое разположение никаква процедура, по силата на която да защити своите интереси пред националните власти, то националните власти са нарушили неговото право на собственост.

В светлината на направения анализ Европейският съд достига до извода, че дружеството е понесло една прекомерна тежест, която би могла да бъде и легитимна, ако то е разполагало с възможността да оспори ефективно предприетото отнемане на своите притежания в резултат на протеклото наказателно производство, по което то не е било страна.

Поради установеното нарушение на чл. 1 от Протокол 1 Съдът не намира за необходимо да разгледа самостоятелно другото повдигнато оплакване – за нарушение на чл. 6§1.

Въпросът за справедливото обезщетение по чл. 41 е отложен.

……………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост)+ чл.6§1 (неизпълнение на съдебно решение)

Velcheva v. Bulgaria(Application no. 35355/08), ),9 June 2015

/реституция по ЗСПЗЗ/

Жалбоподателката е единствен наследник на земеделска земя в землището на с. Рибарица, която е била включена в местното ТКЗС. През 1991 г. те подава искане за възстановяването на съответните терени. С решение от 1999 г. поземлената комисия й отказва реституция на два от парцелите поради това, че там имало изградени два овчарника. Този отказ е обжалван в съда. С окончателно съдебно решение от септември 2005 г. на жалбоподателката е признато правото на възстановяване на земите в реални граници, тъй като никакво строителство върху тях не е извършвано.Районният съд в Тетевен не приема и възражението на ОСЗГ, че земята била продадена на трети лица, тъй като този спор следва да се реши от гражданските съдилища след приключването на процедурата по реституция. През 2006 г. Министерството на земеделието и горите постановява решение, по силата на което двата терена не могат да бъдат възстановени на жалбоподателката, защото през 1995 г. те били продадени на трети лица, а наред с това върху тях били разположени сгради от метални конструкции. Този административен акт е прогласен за нищожен през октомври 2006 г. от Ловешкия административен съд, който приема, че той противоречи на съдебното решение от септември 2005 г. Скоро след това решение ОСЗГ постановява ново решение, по силата на което възстановява собствеността на жалбоподателката върху три терена, идентични на първоначалната й молба от 1991 г., но само за два от тях са определени границите и са нанесени в кадастралния план. Няма данни това решение да е било връчвано на жалбоподателката.

Съдът отхвърля възражението на правителството за недопустимост на жалбата поради злоупотреба с правото на жалба.

Той намира за целесъобразно да разгледа едновременно оплакванията както по чл. 6§1, така и по чл. 1 от Протокол 1.

Съдът отбелязва, че макар и решението на районния съд от септември 2005 г. да е признало правото на жалбоподателката да й бъдат възстановени терените в реални граници, за да бъде изцяло завършена процедурата по реституция, е било необходимо да се изработи и план, въз основа на който да бъдат определени точните граници на всеки един от имотите й. Едва в този случай процедурата би била напълно завършена. Той констатира, че и към момента на разглеждане на настоящата жалба на практика решението на националния съд все още не е изпълнено, което в светлината на неговата практика (Hornsby v. Greece, 19 March 1997, § 40 и Burdov v. Russia (no. 2), no. 33509/04, §§ 65-66, ECHR 2009) означава, че са били нарушени гаранциите за изпълнение на  влязло в сила решение.

Освен това Съдът е имал повод да отбележи, че  продължителното неизпълнение на окончателно съдебно решение от гледна точка на наличието на „легитимно очакване“ за получаване на собственост може да бъде проблематично по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. (Ramadhi and Others v. Albania, no. 38222/02, §§ 76-77, 13 November 2007, and Mutishev and Others, § 125). На последно място, той отбелязва, че спазването на принципа на правната сигурност, който е присъщ на член 1 от Протокол № 1, изисква, когато съдилищата са решили  окончателно даден спор, тяхното решение   да не се поставя под съмнение, освен по съществени и убедителни съображения (Brumărescu v. Romania [GC], no. 28342/95, § 61, ECHR 1999‑VII).

В конкретния случай след решението от 2005 г. на районния съд ОСЗГ не е оспорвала правото на жалбоподателката на реституция, но и не е изпълнила изцяло процедурата с точното определяне на границите на всички възстановени имоти. Съдът не приема, че жалбоподателката е била длъжна да води дело по чл. 14 от ЗСПЗЗ, защото ако е имало спор от страна на трети лица за нейните имоти, то това е следвало да стане по реда на гражданско производство с иск rei vindicatio. Той отбелязва, че в практиката му има много подобни случаи, когато след позитивни решения на поземлената комисия правата на жалбоподателите за реституция са оспорени в хода на граждански производства  (Sivova and Koleva, cited above; Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, 28 May 2013; and Ilieva and Others v. Bulgaria, no. 17705/05, 3 February 2015).  От друга страна, те едва ли биха могли и да водят успешно такова дело без да притежават титул за собственост и скица на имотите, за които претендират.в светлината на своя анализ Съдът достига до извода, че продължителното неизпълнение на съдебното решение на Тетевенския районен съд от 8 септември 2005 г. е било неоправдано. Властите са нарушили правото на жалбоподателката на съд и затова са нарушили чл. 6§1 на Конвенцията.

Същевременно именно това съдебно решение е създало за жалбоподателката „легитимното очакване“ за реституция, което следва да се приеме като „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Отказт да се съобразят със съдебното решение то страна на властите е довел до нарушаване и на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът отлага произнасянето по въпроса за неимуществените и имуществените вреди на основание чл. 41 от Конвенцията и дава срок от 4 месеца на страните да постигнат споразумение.

…………………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – дълъг период на несигурност и очакване да получат собственост или обезщетение)

Case of Nedyalkov and Others v. Bulgaria (Application no.44103/05), 2 June 2015

/реституция по ЗСПЗЗ/

Жалбата е по повод спор във връзка със земеделска земя, принадлежала на наследодателя на жалбоподателите, която през 1945 г. е била национализирана. През 1991 г., след приемането на ЗСПЗЗ те правят искане да им бъдат възстановени 15 000 кв.м.  земеделски земи в района на гр. Балчик. Поземлената комисия уважава искането им частично, но го отхвърля за имоти с обща площ от 9 210 кв.м, тъй като част от тях били предназначени за благоустройствени мероприятия, а част били предоставени на други лица. Този отказ впоследствие е отменен от съда в Балчик, тъй като мероприятието не е било реализирано върху едната част от земите, а върху другата новите собственици не са построили нищо. Той разпорежда да бъде възстановена изцяло собствеността на жалбоподателите върху претендирания терен, след което с ново решение през 1996 г.  поземлената комисия  им възстановява наред с дугото и   един терен в реални граници, който фигурира в кадастралната карта на с. Кранево от 1950 г. Въз основа на това решение и издадена скица жалбоподателите се снабдяват с констативен нотариален акт.

Както ще се окаже малко по-късно, този парцел  през 1972 г. е бил прехвърлен от местното ТКЗС на частно лице вместо друг негов имот. То от своя страна през 1996 г. продава част от него на двама души. През 1997 г. жалбоподателите предявяват ревандикационен иск срещу трите лица, като  твърдят, че нито прехвърлянето на имота им през 1972 г., нито последващата сделка не могат да им се противопоставят на техните собственически права. Делото приключва с решение на ВКС, който приема, че има право да осъществи косвен съдебен контрол върху производството, което е приключило пред районния съд в Балчик. Касационната инстанция установява, че не съществува нито имот с посочения номер, който е възстановен на жалбоподателите, а още по-малко – кадастрален план на Кранево от 1950 г. Освен това съдът установява, че тримата ответници са придобили имота съвсем законно.   Жалбоподателите не отправят искане за обезщетение вместо реално възстановяване на собствеността, каквато възможност е предвидена в ЗСПЗЗ.

Жалбоподателите повдигат оплаквания относно това, че не са могли да реституират имота, който е принадлежал на техния праводател, а наред с това и че правото им на справедлив процес в разумен срок е било нарушено, както и че самата реституционна процедура е била твърде продължителна.

Европейският съд отбелязва, че през 1996 г., когато поземлената комисия им е възстановила спорния терен след решението на районния съд жалбоподателите не може да не са били наясно, че и други лица могат да имат претенции към него, още повече че е имало добре установена практика гражданските съдилища да преразглеждат административните актове и съдебните решения по повод оспорването им пред районните съдилища.Този административен акт не е стабилизирал техните права, защото е могъл да бъде предмет на последващи съдебни спорове. Ето защо Съдът, прилагайки стандарта по делото Kopecký v. Slovakia ([GC], no. 44912/98, § 35, 2004‑IX, както и практиката си по сходни български случаи (Sivova and Koleva v. Bulgaria (no. 30383/03, §§ 29-44, 15 November 2011) and Karaivanova and Mileva v. Bulgaria (no. 37857/05, §§ 28-35, 17 June 2014) , не приема, че жалбоподателите са имали легитимно очакване да получат собственост. Същевременно ЕСПЧ  констатира, че те не са направили никакъв опит да получат обезщетение, макар че такова е предвидено в ЗСПЗЗ и по принцип то не е в несъответствие с Пратокол 1 на Конвенцията. Затова Съдът намира, че тази част от оплакването е явно необоснована.

Във връзка с твърдението за твърде продължителния процес на реституция ЕСПЧ отбелязва, че легитимните очаквания на жалбоподателите за реституция датират от 1995 г., когато е постановено решението на районния съд. След него е водена още една серия от дела, чиято продължителност е повече от 8 години. Съдът отбелязва, че те са били поставени в състояние на несигурност в течение на почти 10 години. Той посочва, че вече нееднократно е констатирал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради големите закъснения на процеса на реституция на земеделски земи в решенията си Sivova and Koleva, §§ 115‑19, Nedelcheva and Others, §§ 71‑84, and Karaivanova and Mileva, §§ 79-82, all cited above; see also Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, §§ 139-45, 3 December 2009; Lyubomir Popov v. Bulgaria, no. 69855/01, §§ 119‑24, 7 January 2010; and Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, §§ 47-53, 31 May 2012 . Закъсненията до голяма степен се дължат на подхода, възприет от българския законодател, който не допуска участието на трети лица в първоначалните производства по реституция, което биха позволили на техните конкурентни претенции към същата земя да се разгледат на по-ранен етап. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

……………………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост не при условията , предвидени в закона – гл. III ЗСГ)

Dimitrovi   v. Bulgaria(Application no. 12655/09), 3 March 2015

Жалбоподателите са майка и син (вдовицата и синът на Константин Димитров, наречен „Самоковеца“). През 2001 г. след публикации в медиите  прокуратурата започва производство по глава трета от Закона за собствеността на гражданите и  изследва доходите на жалбоподателката и съпруга й за периода   1990 г. –  2001 г. Производството е прекратено през 2002 г., тъй като прокуратурата намира, че за 1992-1993 г. макар и разходите да са превишавали приходите, разликата е била внесена в държавната хазна през 2002 г. За периода 1994 – 1997 г. са описани приходите и разходите без да се направи констатация дали има несъответствие или не, а за третия отрязък от време – 1997-2000 г. не са установени несъответствия. Прокурорското постановление за прекратяване на производството по глава трета на ЗСГ е мотивирано с липсата на основания за започването на подобна процедура.

На неуточнена дата през 2004 г. Софийската окръжна прокуратура започва повторна процедура по глава трета на ЗСГ. Тя сезира окръжния съд с искане да  бъдат отнети два апартамента – във Варна и в София, парцел в София,  гараж, лятна къща в Боровец и лек автомобил. Това е имущество, за което се твърди, че е придобито незаконно от първата жалбоподателка и съпруга й в периода 1990 – 1999 г.

Софийският окръжен съд назначава експертизи, които изчисляват доходите на семейството за изследвания период. Поради инфлационните процеси и настъпилата деноминация на лева оценката е направена в щатски долари. Установена е разлика от 40 000 USD. С решение от 28.11.2006 г. съдът постановява да се отнеме имущество на тази стойност, за което не е доказан източникът на придобиването му. По жалба и протест е образувано въззивно производство пред Софийския апелативен съд. С решение от 17.03.2008 г. тази съдебна инстанция намира, че жалбоподателката и съпругът й не са доказали част от признатите им приходи от окръжния съд – получените парични дарения от техни роднини и приятели по повод сватбата им. Това несъответствие е оценено на стойност от 286 000 USD. Съдът разпорежда да бъдат отнети в полза на държавата двата апартамента и парцела в София, както и жалбоподателите да заплатят равностойността на лятната къща в Боровец и лекия автомобил (поради това, че те междувременно са продадени на трети лица). На основание съдебното решение апратаментите в София и Варна са отнети в полза на държавата, а през юли 2010 г. жалбоподателите внасят в държавния бюджет допълнително 178 000 лв, както и разноските по воденото срещу тях дело в размер на 14 000 лв.

Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 6§1, чл. 13 и чл. 1 от Протокол 1. Съдът намира за подходящо да разгледа случая в светлината на чл. 1 от Протокол 1. Според жалбоподателите ЗСГ не е осигурявал достатъчно гаранции срещу произвол, защото: в него не са уточнени предпоставките за започване на такова производство по глава трета; не се предвиждат никакви срокове, което на практика означава, че властите могат да започват, спират, прекратяват и отново да започват такива по собствено усмотрение и по всяко време; тежестта на доказване е обърната и тези, срещу които е започната подобна процедура трябва да доказват законността на приходите и сторените разходи  за неопределен период от време. Не на последно място, жалбоподателите твърдят, че предвидените мерки в резултат на констатирани незаконни доходи са прекалено драстични – отнемане на всички придобити имоти, за които не може да се докаже източникът на придобиването им. Те посочват, че меркит, предвидени в глава трета от ЗСГ, не преследват легитимна цел, тъй като не са насочени към превенция на укриването на данъци. В тази сфера съществува специално данъчно законодателство. Същевременно целта им не е и конфискация на облаги от престъпления, тъй като в рамките на това производство органите на прокуратурата не са длъжни да доказват, че придобитите доходи са в резултат на престъпна дейност, нито пък властите са се опитали да докажат, че в конкретния случай първата жалбоподателка и съпругът й са били обект на наказателно производство. Тъкмо напротив, представени са документи, удостоверяващи, че срещу г-н Димитров никога не е било повдигано обвинение, нито е бил осъждан за каквото и да било престъпление.

Европейският съд не приема възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата. Още в самото начало той подчертава, че настоящият случай се различава от делото Nedyalkov and Others v. Bulgaria ((dec.), no. 663/11, 10 September 2013), по което той намира, че жалбата е недопустима, не само защото обстоятелствата там са свързани с приложението на друг закон (приет през 2005 г.), но и защото оплакванията са били по повод запорирането на имущество, за което е имало риск да бъде отнето в полза на държавата, но не е било отнето.

Съдът отбелязва, че между страните няма спор по въпроса, че в случая е налице намеса в правото на мирно ползване на собствеността. Първото и най-важно изискване на чл. 1 от Протокол 1 е, че наличието на намеса от страна на държавата трябва да бъде законосъобразно, което означава, че не е достатъчно тя да се основава само на закона, но и законът да бъде достатъчно ясен и предвидим, както и да регламентира мерки за правна защита срещу произвол.в този смисъл Съдът отбелязва, че на практика претенциите на държавата по ЗСГ не биха могли да се погасят по давност и така от лицата, срещу които започва подобна процедура може да се изисква да представят доказателства за доходите и разходите за много одини без никакво разумно ограничаване на времето. В допълнение прокурорските постановления за прекратяване на производството нямат правно обвързваща сила.(§46) В случая, макар и прокуратурата през 2002 г. да намира, че не са налице предпоставките за започване на производство по глава трета на ЗСГ, две години по-късно тя започва отново такова производство по отношение на едни и същи лица за един и същ период от време. Неограничените правомощия на прокуратурата да започва, спира и отново да открива подобни производства, както и обстоятелството, че след 1989 г. процедурата по този закон е била прилагана много рядко, води Съда до заключението, че законът не отговаря на изискването за предвидимост, което предполага, чечовек трябва да може в случай на необходимост и с подходящ съвет да предвиди последствията, които дадено действие може да му причини (Lindon, OtchakovskyLaurens and July v. France [GC], nos. 21279/02 and 36448/02, § 41, ECHR 2007‑IV).

Съдът отбелязва като недостатък на ЗСГ и това, че в него никъде не е пояснено кой приход може да бъде приет като „законен“, поради което и самите съдилища са достигнали до противоречиви заключения в своите решения по въпроса дали представените им   доказателства са подходящи и достатъчни, за да се докажат „законно“ придобити доходи или не.Така на жалбоподателите е възложена прекомерна тежест, особено като се вземе предвид, че става въпрос за период на сериозна икономическа промяна и галопираща инфлация, призната и от назначените от съда експерти. Това аргумент допълнително доказва, че жалбоподателите не са могли адекватно да се защитят от произволни действия от страна на държавата. Съдът посочва, че изтъкнатите от него съображения са напълно достатъчни, за да достигне до извода, че е налице незаконна намеса от страна на държавата в правото на мирно ползване на собствеността на жалбоподателите.

Той обаче намира за необходимо да изложи и допълнителни съображения в §§51-53. Европейският съд отбелязва, че всяка намеса в правото на собственост трябва да преследва легитимна цел, тъй като принципът за „справедлив баланс“ предполага намирането на равновесие между интересите на общността и на отделния индивид и в този аспект  държавите разполагат с широка свобода на преценка.  В настоящия случай обаче той не открива такава цел и не възприема аргументите на Правителството, че разпоредбите на ЗСГ били насочени да защитят справедливостта и равенството и да гарантират справедливи условия за стопанска дейност, тъй като за него тези цели са твърде общи и неясни. Дори и ако към момента на приемането му през 1973 г. той е преследвал цел, като социалния егалитаризъм, това трудно би могло да бъде оправдано след 1989 г., когато е смена политическата система. Твърденията на правителството, че глава трета на ЗСГ е предназначена да позволи отнемането на имущество, придобито от престъпна дейност или чрез заобикаляне на разпоредбите на данъчното законодателство са несъстоятелни, доколкото самият закон изключва изрично това в своите разпоредби (чл. 31, ал. 2 и чл. 42, ал. 4) . Наред с това в нито един момент в хода на производстовто по ЗСГ властите не са предприели никакви действия, за да докажат, че имуществото е придобито в резултат на престъпна дейност. Що се отнася до твърденията, че глава трета на ЗСГ била насочена към превенцията на укриването на данъци, Съдът отбелязва, че данъчните власти са предприели съответните действия срещу жалбоподателката и нейния съпруг и с две решения – от 23 юни и 26 ноември 2004 г. са установили размера на дължимите от тях данъци. Това още веднъж доказва, че процедурата по ЗСГ не е била насочена към подобна превенция. Правителството не е изтъкнало друга легитимна цел, преследвана със ЗСГ, поради което Европейският съд достига до извода, че в конкретния случай изискванията на чл. 1 от Протокол 1 не са били изпълнени, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът отлага въпроса относно определянето размера на имуществените вреди, които следва да бъдат присъдени на жалбоподателите и призовава страните да постигнат споразумение по въпроса.

………………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – дълъг период на несигурност и очакване да получат собственост или обезщетение)

Popov and Chonin v. Bulgaria(Application no. 36094/08),17 February 2015

/реституция по Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд/

Наследодателите на двамата жалбоподатели – г-н М. и г-жа Ф. са били съсобственици на залесена територия на остров Цибър на р. Дунав, а наследодателката на втория е притежавала гори и на друг остров, който в годините,  вследствие речната дейност по р. Дунав, изчезва.  През  1948 г. земите на тези два острова са национализирани. През 1998 г. са подадени молби първоначално за реституиране на тези земи. През 2000 г. поземлената комисия във Вълчедръм отказва да възстанови горите и признава на наследниците правото на обезщетение, първоначално с поименни компенсационни бонове. Междувременно законът е изменен и е предвидено,че при липса на възможност да се реституират горските земи в реални граници компенсацията следва да бъде с други равностойни земи. Доколкото в района на Вълчедръм не е имало достатъчно такива от  държавния горски фонд, за да бъдат обезщетени жалбоподателите, Министерството на земеделието възлага на ОСЗГ в Монтана да предостави подходящи земи от нейния горски фонд. С две решения от октомври 2003 г. са определени терени, които се предоставят на наследниците на някогашните собственици. Тези решения са обжалвани пред районния съд поради това, че  предоставените земи и гори не са  равностойни на тези, национализирани през 1948 г. През 2007 г. районният съд в Монтана   уважава жалбата на първия жалбоподател – г-н Попов и разпорежда да бъдат предоставени на него и на останалите наследници на г-н М. други подходящи имоти.Това решение не е обжалвано и влиза в сила на 4 март 2008 г., но не е изпълнено. С нова решение  ОСЗГ-Монтана отказва да предостави земите, тъй като не разполагала с достатъчно такива и решава, че обезщетението следва да се предостави в землището на гр. Лом. Това решение е прогласено за нищожно от съда, поради това, че противоречи на предходното решение. Въз основа на възложената експертиза районният съд идентифицира 11 отделни парцела, които са подходящи да бъдат предоставени на наследниците. В изпълнение на това решение на г-н Попов и другите наследници са възстановени през 2013 г. по-голяма част от имотите, които фигурират в съдебното решение.

По отношение на втория жалбоподател и другите наследници на г-жа Ф. с решение на районния съд в Монтана е установено, че предоставените земи са с по-ниско качество от притежаваните и национализирани някога. Съдът установява, че в землището на Вършец има достатъчно земи от горския фонд, с които жалбоподателят Чонин и другите наследници могат да бъдат обезщетени. Това решение не е обжалвано и влиза в сила. В  следващите месеци се установява, че тези земи са част от природен парк „Врачански Балкан“ и като такива са публична държавна собственост, поради което не подлежат на реституция. Това е съобщено на заинтересованите лица през август и септември 2008 г. Няколко години след тази дата властите не правят никакви опити да изпълнят решението на съда. Едва през януари 2013 г. комисия определя 34 конкретни имота, които да бъдат предоставени като обезщетение на наследниците на г-жа Ф.

Жалбоподателите повдигат оплаквания в светлината на чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

Съдът ги намира за допустими, но преценява, че ще ги разгледа единствено в светлината на чл. 1 от Протокол 1.

Той отбелязва, че в настоящия случай жалбоподателите не биха могли да очакват, че ще получат реституция на остров Цибър, нито друго равностойно обезщетение за горите, намиращи се там. Ето защо в този аспект те не биха могли да твърдят, че по отношение на тях е допуснато нарушение на чл. 1 от Протокол 1, тъй като не е налице нито съществуваща „собственост“, нито може да става въпрос поне за „легитимно очакване“ за получаване на   право на собственост (Kopecký v. Slovakia [GC], no. 44912/98, § 35, ECHR 2004‑IX). Съдът напомня наред с това, че  чл. 1 от Протокол № 1 не може да се тълкува като налагащ общо задължение на договарящите държави да възстановят собствеността, която е била национализирана, преди да ратифицира Конвенцията; нито пък член 1 от Протокол № 1 налага някакви ограничения върху свободата на договарящите държави „да определят обхвата на реституцията  и да изберат условията, при които те приемат да възстановят правото на собственост на бившите собственици. След като държавата е изключила някои видове собственост от обхвата на реституцията, претенциите на бившите собственици за връщане на имота не може да служат като основа на „легитимното очакване“, за да попаднат в обхвата на чл. 1 от Протокол № 1 (Von Maltzan and Others v. Germany (dec.) [GC], nos. 71916/01, 71917/01 and 10260/02, § 74, ECHR 2005-V).

Съдът намира, че тази част от жалбата е несъвместима ratione materiae по смисъла на член 35 § 3 (а) и трябва да бъде отхвърленa в съответствие с член 35, § 4.

От друга страна, Съдът е на мнение, че в останалата си част оплакването по член 1 от Протокол № 1, относно забавянето на изплащане на обезщетения на жалбоподателите в съответствие с условията, предвидени в Закона за горската реституция, не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията

Съдът се позовава на многобройните си решения срещу България, в които вече е установил нарушение на член 1 от Протокол 1 поради големите закъснения в процедурите, които са засегнали правото на жалбоподателите на реституция или компенсация при земеделската реституция (Lyubomir Popov v. Bulgaria, no. 69855/01, 7 January 2010; Naydenov v. Bulgaria, no. 17353/03, 26 November 2009; Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, 31 May 2012; and Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, 28 May 2013).  Настоящото дело повдига въпроси, подобни на тези, разгледани в горните случаи.

Съдът отбелязва, че и в двата случая поземлената комисия във Вълчедръм е признала правото на наследниците на г-н М. и г-жа Ф. да получат обезщетение през 2000 г. Към датата на последната комуникация със страните през 2013 г. е установено, че обезщетенията все още не са предоставени на жалбоподателите в пълен обем. Съдът зема предвид, че в случая действително забавянето на процедурата е било усложнено поради факта, че горите са били с високо качество и е било трудно да бъдат предложени земи със същото качество. Въпреки това той отбелязва, че   трудностите, срещани от властите, са били до голяма степен причинени от недостатъчно гъвкавото законодателство, прието от държавата, която, дори и в случаи като настоящия, когато идентификацията на земя, подходяща да бъде предоставена като обезщетение изглежда е било трудно, не предвижда други възможни средства за компенсиране.

Освен това, Съдът не е убеден, че сложността на процеса на реституция и посочените трудности са единствените причини за големите закъснения в настоящия случай, визирайки приетите нови решения от ОСЗГ в Монтана и   прогласяването им за нищожни. Наред с това част от забавянията са и по вина на самия съд, който е възстановил имоти, явно не подлежащи на реституция.

Съдът обръща внимание и на факта, че  властите не са действали с необходимото старание и решителност да се справят със ситуацията, особено в случая с наследниците на г-жа Ф., когато между 2007 и 2013 г. не са предприети никакви конкретни стъпки за намиране на решение. Едва след като жалбата е била съобщена на Правителството то се е опитало да разреши проблема без да даде обяснения за причините за това продължително бездействие.

Съдът достига до заключението, че  националните власти са отговорни за продължителните неоправдани забавяния  на реституцията, които вероятно са поставили жалбоподателите в ситуация на продължителна несигурност.  Поради това той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда на жалбоподателите обезщетение за неимуществени вреди.

………………………………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – дълъг период на несигурност и очакване да получат собственост или обезщетение)+ чл.6§1 (право на справедлив процес –нарушаване принципа на правната сигурност)

Ilieva and Others v. Bulgaria(Аpplication no. 17705/05), 3 February 2015

/ реституция по ЗСПЗЗ/

След приемането на ЗСПЗЗ жалбоподателите започват процедура по възстановяване на земеделските земи, принадлежали на техния общ наследодател, находящи се в землището на с. Рибарица.  С решение от 25 юли 1995 г. поземлената комисия им връща няколко имота, измежду които и ливада от 8290 квадратни метра.На 26 февруари 1996  комисията постановява ново решение за земите на жалбоподателите, с което изменя предходното, но в него не е спомената ливадата от 8290 кв.м. Тъй като това по същество представлява мълчалив отказ да бъде възстановен този имот, решението е обжалвано пред Районния съд в Тетевен. Той заключи, че поземлената комисия не е разполагал с валидни правни основания, за да измени решението си от 25 юли 1995 г.

С окончателно решение от 9 април 1998 г. районният съд в Тетевен отменя решението. Той отбеляза, че през 1985 г. предложението да се експроприира спорния парцел от земеделска кооперация е било отхвърлено от компетентната комисия.

Първоначално възстановеният имот е бил включен в ТКЗС. През 1964 г. общинските власти в Ловеч решават да построят хотел в Рибарица и определят точните граници на имота, върху който той да бъде построен.Строителството е извършено между 1962 и 1968 г., а през 1987 г. е създадено общинско предприятие, на което е възложено оперативното управление върху имота. През ноември 1998 г. министърът на земеделието съставя акт за държавна собственост за хотела и прилежащата земя. В него е отбелязано, че това имущество е включено в капитала на създаденото междувременно еднолично дружество с ограничена отговорност, което е със 100 % държавен капитал.

През август 1998 г. държавното дружество предявява установителен иск срещу жалбоподателите, като твърди, че то е собственик на спорния имот. Жалбоподателите предявяват от своя страна насрещен иск – rei vindicatio, твърдейки, че сградите са незаконно построени, защото земята никога не е сменяла статута си и не е преставала да бъде считана за земеделска. Делото е разгледано на три инстанции и искът на жалбоподателите е отхвърлен. Националните съдилища приемат, че държавното дружество като правоприемник на по-рано създаденото държавно предприятие е станало собственик на целия комплекс, включващ сгради и земя и поради наличието на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ имотът не е подлежал на реституция. Още повече, че този текст не изисква строежите да бъдат законни. Решението на районния съд в Тетевен не е противопоставимо на дружеството, тъй като то не е участвало в предходното съдебно производство и затова гражданският съд има право по реда на косвения съдебен кнотрол да го преразгледа.

През 2006 г. на жалбоподателите е изплатено обезщетение в ПКБ, които те реализират на пазара на двойно по-малка стойност.

Жалбоподателите повдигат оплакване по   член 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността), защото не са успели да възстановят земите си в реални граници, че самата компенсацията   е била неадекватна,  самият процес на реституция е продължил твърде дълго и ги оставил в една продължителна ситуация на несигурност

Европейският съд анализира решенията на поземлената комисия и на районния съд и заключава, че те по същество не са създали „актив“, за да се претендира, че е налице собственост. Той се позовава на своята практика по сходни дела – Karaivanova and Mileva, § 76, cited above; also Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 60, 28 May 2013, and Kupenova and Others v. Bulgaria (dec.), no. 12664/05, § 34, 7 May 2013

Все пак, въпреки че в това решение, както и в решението на Тетевенския районен съд от 9 април 1998 г., се посочва, че се признава правото на жалбоподателите на реституцията на парцела в неговите „реални  граници“, не може да се твърди, че е създаден валиден титул на собственост при наличието на конкуриращи се претенции в лицето на дружеството, което е стопанисвало почивната база. Напротив, подходът на националното законодателство към въпроса означава, че приложното поле на легитимното очакване на жалбоподателите остава предмет на ново определяне. Впоследствие, в хода на производството между жалбоподателите и „Почивно Дело“ ЕООД е установено, че реституцията в реални граници на парцела е невъзможна, поради наличието на „комплекс от строителни и монтажни работи“ по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ.

ОСЗГ в Тетевен  им предоставя компенсаторните записи едва през 2006 г. Следователно, от датата на решението на районния съд в Тетевен през 1998 г. , когато за тях е възникнало легитимното очакване до получаването на предвиденото обезщетение те са останали в състояние на несигурност по отношение на съдържанието на техните реституционни права. Съдът отбелязва, че в множество предишни дела с аналогичен предмет той е установявал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради големите закъснения в процедурата по реституция, която засяга легитимното очакване за реституция или обезщетение – Lyubomir Popov, §§ 119‑24, Sivova and Koleva, §§ 115-19, Nedelcheva and Others, §§ 71‑84, and Karaivanova and Mileva, §§ 79-82, all cited above; see also Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, §§ 139-45, 3 December 2009; Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, §§ 47-53, 31 May 2012; Petkova and Others v. Bulgaria [Committee], nos. 19130/04, 17694/05 and 27777/06, 25 September 2012; and Ivanov v. Bulgaria [Committee], no. 19988/06, 11 December 2012

Съдът критикува възприетия законодателен подход за две независими и самостоятелни производства – едното между претендиращите възстановяване на собствеността и съответната поземлена комисия, в което не се допуска участието на трети заинтересовани лица и другото – между лицата, чиито имоти са възстановени и третите лица със самостоятелни собственически права. Именно това води до прекомерно забавяне на цялата реституционна процедура.  Европейският съд посочва, че колкото и широка да е свободата на преценка на държавите да предприемат социални и икономически реформи, все пак те трябва да организират така своите съдебни и административни системи, че да гарантират правата, защитени от Конвенцията. В настоящия случай, изисквайки от жалбоподателите да участват в две самостоятелни процедури, за да се определи обема и вида на съответната реституция, властите са забавили за неоправдано дълъг период от време ефективното упражняване на тяхното право на реституция . Поради това Европейският съд намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този аспект и присъжда обезщетение за неимуществени вреди.

Съдът не установява нарушение на чл. 6§1.

………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция по ЗСПЗЗ )

Case of Nedelcheva and Others   v. Bulgaria (Application no. 5516/05),3 February 2015

/решение за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията/

С решение от 28 май 2013 г. Европейският съд установи две  нарушения на правото на собственост на жалбоподателите, свързано със земеделска реституция. Първото – поради прекомерната несигурност, в която са били държани относно земи, включени в капитала на ваканционното селище „Дюни“ (които първоначално са им възстановено, а впоследствие дружеството в самостоятелен процес доказва, че то е собственик на тези земи). Второто нарушение е свързано с отказа на Министерството на икономиката да им изплати присъдените от Върховния административен съд  56 997 броя акции, представляващи 0,5496 % от капитала на „Дюни“ АД за други земи, които не могат реално да им бъдат възстановени, поради извършено строителство върху тях.  То предлага на жалбоподателите едва 17 700 акции, тъй като не разполагало с повече. Предложението на жалбоподателите да им бъде изплатена паричната равностойност в едно с дължимите лихви за забава не е прието. С решението си от 28 май 2013 г. съдът след установяване на нарушението, прикани страните към споразумение, но в последвалите преговори такова не бе постигнато. На жалбоподателите бе изплатена само сумата от 17 700 лв.

С решението от 3 февруари 2015 г. Европейският съд осъди държавата да заплати на жалбоподателите остатъка от присъдените им като обезщетение акции по тяхната номинална стойност, а именно – 39 927 лв, еквивалентни на 20 050 EUR.

…………………………………………………

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция по закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд )

Case of Hadzhigeorgievi  v. Bulgaria (Application no. 41064/05), 13 January 2015

/решение за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията/

С решение на районния съд в Разлог от юли 2000 г. е признато правото на възстановяване на земите от горския фонд, притежавани от  наследодателя на жалбоподателите и са определени точните  граници на земите, които следва да им бъдат възстановени. Планът на съответния горски масив е изготвен през 2002 г. Това решение е обжалвано безрезултатно пред националния съд от различни държавни администрации, но не е отменено. Независимо от това земите са актувани като държавни от областния управител на Благоевград.

С решение от 16 юли 2013 г.  Европейският съд намира, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите е била осъществена в нарушение на принципите на законност и правна сигурност  и установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Той посочва, че според него най-приемливото обезщетение за тях би било, ако държавата изпълни в цялост решението на районния съд, като довърши процеса на реституция и възстанови полагаемите им се дялове от тяхната наследствена част. Ето защо Съдът отлага произнасянето по чл. 41 и приканва страните да се споразумеят относно имуществените и неимуществените вреди.

През юни 2014 г. жалбоподателите са въведени във владение на имота си.

С решението от 13 януари Европейският съд им присъжда обезщетение за пропуснатите ползи в резултат на продължилия процес по възстановяване на имота, както и такова за неимуществени вреди.

Наред с това Съдът намира за необходимо да припомни, че съгласно §§ 50-52 от основното му решение и съгласно позицията си, изразена вече по делото Mutishev and Others v. Bulgaria (жалба № 18967/03, § 38, решение за справедливо обезщетение от 28 февруари 2012 г.),  следва да бъдат приети генерални мерки в изпълнение на решенията по подобни дела, които трябва да включват въвеждането в националното законодателство на : а/ясни срокове за изпълнението на окончателните решения, свързани с реституцията на земеделски земи и б/ средства за защита, които да предоставят право на лицата да получат обезщетение, когато тези срокове не бъдат спазени.

…………………………

ЧЛЕН 3 от Протокол №1 – право на свободни избори

Riza and Others v. Bulgaria (nos. 48555/10 and 48377/10)

Жалбоподатели са българският гражданин Рушен Риза и Движението за права и свободи(по първата жалба), обединена за общо разглеждане с жалбите на 101 български граждани(втората жалба) с оплакването за допуснато нарушение на чл. 3 от Първия допълнителен протокол.

На 5 юли 2009 г. са проведени парламентарни избори. Както и в други подобни случаи, в много европейски страни са създадени избирателни секции, за да се предостави възможност на българските граждани, живеещи в чужбина, да упражнят своето активно избирателно право.

На 20 май 2009 г. Централната избирателна комисия /ЦИК/ регистрира партия „Движение за права и свободи“ за участие в изборите. В листата на партията в 8-ми избирателен район/Добрич/ първият жалбоподател е поставен на второ място. След съответната процедура в 59  държави са разкрити общо 259  избирателни секции, 129 от които – в  Република Турция.

Мнозинството от жалбоподателите по втората жалба – 88 от тях, са живяли на територията на Република Турция. Те твърдят, че предварително са изпратили декларации в коя секция ще гласуват, но не са получили отговор от посолството. Останалите 13 сочат, че тъй като предварително са се явили в посолството и консулствата в Република Турция и са попълнили декларации, че желаят да гласуват там, им е било предложено да  вземат участие в работата на секциите в качеството им на секретари, председатели или членове на комиси. Инструктажът, който им е бил направен, е бил в смисъл, че ако дадено лице не е включено в основния избирателен списък, то може да бъде дописано в допълнителен.

След провеждането на изборите и окончателното преброяване на гласовете ЦИК обявява , че 6 партии и коалиции са преминали прага от 4% и влизат в парламента, като ДПС е  получава  14,45 % и става трета политическа сила, следвана от партиите „Атака“, Синята коалиция и „Ред, законност и справедливост“. При разпределението на мандатите са отчетени и получените в чужбина гласове, които са преразпределени  в отделните избирателни райони. Така ДПС получава 33 места, съгласно приложената методика за пропорционалност.Г-н Риза е избран за депутат от листата на ДПС в Добрич, където е преразпределен един от мандатите, получени от гласовете в чужбина.

На 21 юли 2009 г. партия „Ред, законност и справедливост“/РЗС/ и нейният председател отправят искане до Главния прокурор да сезира Конституционния съд на основание чл. 112 от Закона за изборите за Народно събрание, за да бъде анулиран изборът на 7 депутати от ДПС поради допуснати множество нарушения на изборното законодателство. На следващия ден жалбата е препратена в Конституционния съд, който със свое определение от  11.08.2009 г. я обявява   за допустима, конституира заинтересовани страни и им дава срок за становища. През октомври същата година по искане на партията „РЗС“ е назначена тройна експертиза, която да отговори на редица конкретни въпроси във връзка с проведените избори въз основа на първичната документация – избирателни списъци, избирателни протоколи, декларации за гласуване, какъв брой лица биха могли да гласуват в рамките на изборния ден (в отделни избирателни секции са били включени като гласували по 1000 души).

След приемането на основната и допълнителната  експертизи и изслушването им  вещите лица дават заключение, че следва да бъдат изключени 18 351 гласа, 18 140 от които, дадени в полза на ДПС .  Експертизата приема, че технически са могли да гласуват 936 избиратели в една секция. При тези данни в секциите, в които са гласували по–голям брой избиратели, те не са могли реално да упражнят правото си на глас, а това според извършената проверка са 30 секции.

Наред с това съответната администрация, отговорна за ЕСГРАОН към МРРБ,  установява след направено възлагане от ЦИК в съответствие с чл. 23, ал. 1, т.19 от ЗИНП, че 174 лица са дали своя глас повече от един път в деня на изборите, като 74 от тях са направили това на територията на Република Турция. Въз основа на заключенията на експертите Централната избирателна комисия преизчислява броя на мандатите на отделните партии и установява, че ДПС би следвало  да загуби един от получените мандати, който да бъде даден на партия ГЕРБ. Посочено е, че този мандат е от 8-ми избирателен район /Добрич/

На 16 февруари 2010 г. Конституционният съд постановява своето решение № 2 по к.д. № 10 от 2009 г. Той изключва 18358 действителни гласа от базата на разпределение на гласовете, въз основа на която се определят изборните резултати поради незаконосъобразност на проведените избори в 23 избирателни секции в Република Турция и касира избора на трима депутати  от различни политически сили, измежду които е и жалбоподателят Риза. Съдът приема, че неподписването на избирателните списъци на дописаните в изборния ден лица, гласували в чужбина, няма отношение към действителността на подадените от тях гласове. Тяхното изключване от броя на действителните гласове се определя не от опорочаване на вота поради невъзможност да се идентифицира изразената воля на избирателя при редовно проведено гласуване или при гласуване с бюлетина не по установения образец /чл. 97 ЗИНП/, а поради това, че избирателният списък на допълнително вписаните лица в изборния ден няма доказателствена сила за факта на проведеното гласуване в избирателната секция от тези лица.

Европейският съд отхвърля всички възражения за недопустимост на жалбата, изложени от Правителството.

Той на първо място установява, че е налице намеса в активното избирателно право на жалбоподателите по втората жалба и на пасивното избирателно право на г-н Риза.

Съдът по-нататък изследва дали тази намеса е била оправдана. Той констатира, че във вътрешното законодателство е имало редица празноти, които са довели по необходимост Конституционния съд да приложи по аналогия другите изборни закони.В този смисъл законът не е бил достатъчно ясен. Наред с това Европейският съд критикува  твърде формалистичния подход, приложен от българския КС, в резултат на който той е изключил гласовете на значителен брой избиратели от общия брой, подлежащ на определянето на мандатите. Съдът подчертава, че самото касиране на резултатите не създава проблем от гледна точка на установените стандарти за приложение на чл. 3, а невъзможността да се проведат повторно избори в Турция, за да могат живеещите там да упражнят своето активно избирателно право.Този аспект въобще не е бил анализиран от Конституционния съд. „Предвид констатираните недостатъци във вътрешното право, както и липсата на всякаква възможност за нови избори, оспореното решение, което се основава на чисто формални аргументи, е довело до неоправдано нарушаване на правата на   101 жалбоподатели, г-н Риза и ДПС да участват в изборите.“ Европейският съд установява две   отделни нарушения на член 3 от Протокол № 1.(§179)

Оплакването за липсата на достъп до съд, повдигнато от ДПС, е намерено за недопустимо ratione materiae.

Решението е подписано с две особени мнения – на съдиите Здравка Калайджиева и Кщищов Войтичек.

 

 

 

 

Write A Comment