Относно шестмесечния срок за депозиране на жалби в светлината на решението на Голямото отделение по делото Idalov v. Russia[1]
Когато задържането на жалбоподателя е за различни непоследователни периоди и той е можел да подаде жалбата си по Конвенцията в периодите, в които е бил на свобода, задържането му не следва да се отчита като един общ период
В своето решение по горното дело Европейският съд уеднаквява практиката си при преценката на началния и крайния момент за отчитане на 6-месечния срок за депозиране на жалба пред Европейския съд в случаите на приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Фактите по делото са следните:
На 11 юни 1999 г. жалбоподателят бил задържан по подозрение за отвличане. Седмица по-късно му било предявено обвинението. Освободен бил под гаранция през юли 2001 г., когато делото му влязло в съда. През октомври 2002 г. съдът изменил мярката му за неотклонение от гаранция в задържане под стража. По време на първото заседание по делото – през септември 2003 г. – жалбоподателят бил отстранен от съдебната залата заради неспазване на реда и не бил допуснат за участие в нито едно от последващите пет съдебни заседания. На първа инстанция делото приключило с осъдителна присъда на 24.11.2003 г. Жалбоподателят бил допуснат в залата едва за изслушването на последната му дума след приключването на съдебните прения. По жалба на жалбоподателя апелативния съд намалил наложеното му наказание от 15 на 10 години лишаване от свобода.
В периода октомври 2002 г . – декември 2003 г. жалбоподателят бил задържан отново в центъра за задържане под стража IZ-77/2, където периодично бил местен в различни килии.
Едно от оплакванията на жалбоподателя е по чл. 5, § 3 за неразумния срок на цялото предварителното задържане – от 11.06.1999 г. до 24.11.2003 г.
Правителството направило възражение за недопустимост на оплакването на жалбоподателя относно първия период на задържането му под стража. Съдът напомня, че при спор относно продължителността на едно предварително задържане на преценка подлежи периодът между деня на задържането и деня на постановяването на присъдата или деня, в който е била изменена мярката за неотклонение. В настоящия случай жалбоподателят е бил задържан за около две години, след това е бил освободен и задържан отново година и четири месеца по-късно за период от 13 месеца – до ноември 2003 г., когато е бил осъден. Възниква въпросът дали е следвало да подаде жалба относно продължителността на първия период на задържане в шестмесечен срок след освобождаването си.
Съдът прави анализ на практиката си до този момент и на разработените два подхода, а именно – този, възприет по делото Neumeister (Neumeister c. Autriche, 27 juin 1968) и другият – по делото Kemmache (Kemmache c. France (no 1 et no 2), 27 novembre 1991, série A no 218). Съдът приема, че когато задържането на жалбоподателя е за различни непоследователни периоди и той е можел да подаде жалбата си по Конвенцията в периодите, в които е бил на свобода, задържането му не следва да се отчита като един общ период, както се прави по делото Kemmache, а по-късно и по делата Митев срещу България (Mitev c. Bulgarie, no 40063/98, 22 décembre 2004) и Колев срещу България (Kolev c. Bulgarie, no 50326/99, 28 avril 2005),. В настоящото решение Съдът уеднаквява практика си и приема, че правилен е подходът по делото Neumeister – т. е. веднъж на свобода, жалбоподателят е длъжен да подаде в шестмесечен срок от освобождаването си всички свои оплаквания по отношение на предварителното си задържане. Следователно периоди на предварително задържане, които са приключили повече от шест месеца преди подаването на жалба до Съда, не могат да бъдат разглеждани на основание чл. 35, § 1 от Конвенцията. Когато обаче периодите на задържане са част от едно и също наказателно производство срещу жалбоподателя Съдът при преценката на разумния срок на задържането за целите на чл. 5, § 3 може да отчете факта, че жалбоподателят е бил лишаван от свобода и по-рано. Така например, ако жалбоподателят е бил задържан периодично, дори и периодите на задържане да са кратки, Съдът ще може да постанови, че при наличието на предходни периоди на задържане продължителността на последния период, който сам по себе си е кратък, въпреки това е неразумна.[2]
В светлината на горепосочения подход е постановеното съвсем неотдавна решение на тричленния състав на Европейския съд по жалбата Ivanov v. Bulgaria[3]. Жалбоподателят бил задържан под стража между 22.06.1994 г. и 04.03.1997 г. по обвинение за извършен грабеж. На 01.06.1998 г. СГС го оправдава, а Апелативният съд оставя в сила оправдателната присъда, която става окночателна на 28.05.2001 г. През юни същата години жалбоподателят предявява иск срещу прокуратурата и Столичната следствена служба по чл. 2 от ЗОДОВ. Основната му претенция била, че наказателното производство срещу него и задържането му е било незаконно, защото той е бил оправдан. Съдебното производство приключило с постановеното решение на ВКС на 14.07.2005 г. с частично уважаване на исковете.
Жалбоподателят сезирал Европейския съд с жалба, регистрирана на 31.10.2005 г., в която повдигнал оплаквания за нарушения по чл. 5§ § 1, 3, 4 и 5 поради това, че при ареста му през 1994 г., той не е бил изправен своевременно пред съдия, че предварителното му задържане е било незаконно и прекалено продължително,че молбата му за освобождаване не са били разгледани бързо и той не е имал изпълняемо право на обезщетение за задържането му в нарушение на Конвенцията.
Правителството направило възражение за недопустимост на тази част от жалбата, изтъквайки, че оплакванията са направени извън 6-месечния срок, тъй като жалбоподателят е бил освободен на 4 март 1997 г., а процедурата по ЗОДОВ е неотносима към тях.
Европейският съд отбелязва, че една от хипотезите на дължимо обезщетение по чл. 2 от ЗОДОВ е наличието на оправдателна присъда без оглед на това дали задържането под стража е било законосъобразно и обосновано и каква е неговата продължителност. Той подчертава, че многократно в своята практика е имал повод да констатира, че по националното право не е предвидена възможност за обезвреда в нито една от хипотезите на оплаквания по чл. 5, поради което не се налага да се предявява иск по ЗОДОВ, за да се изчерпи това вътрешноправно средство за защита, при положение, че то не предоставя такава (Nikolov v. Bulgaria (dec.), no. 38884/97, 19 September 2000, I.I. v. Bulgaria (dec.), no. 44082/98, 25 March 2004; Hamanov v. Bulgaria (dec.), no. 44062/98, 11 May 2000 and Andrei Georgiev v. Bulgaria, no. 61507/00, § 80, 26 July 2007, Vachev v. Bulgaria, no. 42987/98, § 80, ECHR 2004‑VIII)
В заключение Европейският съд достига до извода, че жалбата в тази си част е недопустима и разглежда единствено оплакването относно неразумната продължителност на наказателния процес, което намира за основателно.
[1] Жалба № 5826/03, решение от 22.05.2012 г.
[2] Подробно резюме на решението може да бъде прочетено в Бюлетин № 20 „Съдебна практика по правата на човека“, издание на фондация „Български адвокати за правата на човека“ : www.blhr.org.
[3] Жалба № 41140/05, решение от 5 юли 2012 г.