A.E. v. Bulgaria (Application no. 53891/20), 23 May 2023
Жалбоподателката по време на събитията е била на 15 години. След смъртта на баща й през 2018 г. тя е била в конфликтни отношения с майка си и започва връзка с 23-годишен младеж – Д.М. През април 2019 г. заживява в неговата къща на село. По думите й приятелят й редовно я биел. Вечерта на 8 септември 2019 г. той й нанася побой, след който тя търси медицинска помощ. Прегледана е в спешно отделение от съдебен лекар, който в медицинското си заключение описва всички нейни наранявания и посочва, че А. е получила травматични увреждания (хематоми и натъртвания по главата, врата и тялото), които биха могли да бъдат причинени по описания от нея начин и да са й причинили болка и страдание. На 10 септември майката подава сигнал до социалните служби, че дъщеря й е била бита от Д.М. На 26 септември социалните служби уведомяват прокуратурата за извършено престъпление спрямо непълнолетно лице, описвайки горния инцидент, както и няколко по-ранни побоища, и са поискали образуване на досъдебно производство. В писмото е посочено, че в случая са извършени няколко престъпления срещу момичето – опит за убйство по чл. 115, тъй като Д.М. е съборил А.Е. на пода, натискал е врата й с ръце, което се доказва от белезите по шията й. Освен това данните сочат и за престъпление по чл. 187 НК – малтретиране на непълнолетно лице, намиращо се под грижите на Д.М. Наред с това той е живеел на съпружески начала с лице под 16 г., което е и престъпление по чл. 191 от НК. Районният прокурор на Костинброд разпорежда на полицията извършването предварителна проверка, след което отказва да образува досъдебно производство, като намира, че извършеното престъпление представлява лека телесна повреда и то се преследва по частен път. Жалбите до по-горните прокурорски инстанции са оставени без уважение.
Жалбоподателката повдига оплакване по чл. 14 във връзка с чл. 3 основно поради това, че неуспехът на властите да й осигурят защита както по закон, така и на практика, произтича от по-широката институционална толерантност към домашното насилие и от безразличието им в такива случаи, които безспорно засягат жените повече от мъжете. Правителството оспорва тези твърдения.
Съдът отбелязва, че това е трето по ред дело срещу България, в което установява нарушение на Конвенцията, произтичащо от реакцията на властите по повод актове на домашно насилие срещу жени.(останалите две са Bevacqua and S. v. Bulgaria, no. 71127/01, 12 June 2008; Y and Others v. Bulgaria, no. 9077/18, 22 March 2022– бел. моя, Св.М.) При липсата на официални статистически данни той взема предвид информацията, предоставена от жалбоподателката, че в България преобладаващият брой жертви на домашно насилие са жени и техният брой е най-висок в Европейския съюз. Според Съда жалбоподателката е представила очевидно доказателство, че като жена жертва на домашно насилие е била в неравностойно положение, което е изисквало действия от страна на властите, за да компенсира неблагоприятната ситуация, свързана с нейния пол в този контекст. Правителството обаче не е показало какви конкретни политики са насочени към защита на жертвите на домашно насилие и наказване на нарушителите.
Съдът преценява, че съответните законови разпоредби, разгледани в настоящия случай, не са в състояние да отговорят адекватно на домашното насилие, на което по-голямата част от жертвите в България са жени. Въпреки че не може да се каже, че българското законодателство изобщо не е успяло да се справи с проблема с домашното насилие, начинът, по който са формулирани законовите разпоредби, оценени в настоящия случай и тълкуванието на съответните власти са лишили редица жени, жертви на домашно насилие, от официално наказателно преследване и по този начин – от ефективна защита. Подчертавайки, че не е в правомощията му да се произнася дали дадена държава трябва да ратифицира международен договор или не, тъй като това е политическо решение, той отчита все пак, че отказът да се ратифицира Истанбулската конвенция би могъл да се разглежда като показател за нивото на ангажимента на българските власти за ефективна борба с домашното насилие.
Гореизложеното е достатъчно за Съда да заключи, че властите не са опровергали първоначалното твърдение за общата институционална пасивност по въпросите, свързани с домашното насилие в България. Според представените саттистически данни жените са продължили да страдат непропорционално от домашно насилие и властите не са показали, че са се ангажирали адекватно с проблема. Ето защо не се налага жалбоподателката да доказва, че тя лично е била обект на предразсъдъци от страна на властите. С оглед изложеното Съдът установява нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 3.
Установено е и нарушение на чл. 3 в неговите материални и прочцесуални аспекти.
На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.
Жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост.
