Sabeva c. Bulgarie (requête n° 44290/07), 10 juin 2010
На 14 юли 2006 г. бившият съпруг на жалбоподателката подава молба в Старозагорската районна прокуратура за издаване на съдебна заповед за подлагане на жалбоподателката на задължително лечение. Той твърди, че нейното психично здраве се е влошило внезапно и че тя не се грижи за децата им. На 8 септември 2006 г. Старозагорската районна прокуратура подава искане до Старозагорския районен съд за издаване на заповед за задължително лечение на жалбоподателката. Съдът й назначава адвокат и разглежда случая на заседание, проведено на 3 октомври 2006 г. Той изслушва жалбоподателката, която отрича, че страда от психично разстройство,както и експерт по психиатрия, който е на мнение, че тя наистина има такова разстройство, но на въпроса дали то изисква задължително лечение, експертът казва, че може да отговори само след по-обстоен преглед.
Назначена е съдебно-психиатрична експертиза, в която е посочено, че жалбоподателката страда от „персистиращо психично разстройство” и „параноиден синдром с халюцинации за преследване”. В експертизата е посочено, че липсата на лечение може да има отрицателно въздействие върху здравето й и се препоръчва тя да бъде лекувана в психиатрично заведение от затворен тип най-малко два месеца. Ако показва по-критично отношение към своето разстройство, тя може да бъде лекувана и в извънболнични условия. Тъй като заключението е оспорено от жалбоподателката, съдът назначава тройна съдебно-психиатрична експертиза, която потвърждава констатациите на първия експерт.
С решение от 1 ноември 2006 г. Старозагорският районен съд разпорежда жалбоподателката да бъде подложена на задължително лечение в психиатрична болница от затворен тип в Раднево за период от два месеца На 31 януари 2007 г. Старозагорският окръжен съд потвърждава заповедта за задържането на жалбоподателката, съгласявайки се напълно с аргументите на по-долния съд. Той установява, че експертните доклади са обективни и ясни и се основават основно на прегледите на жалбоподателката, а не на други материали. На 6 февруари 2007 г. тя е информирана, че заповедта за нейното задължително настаняване е окончателна. Тъй като се страхувала, че може да бъде принудително задържана, тя отива в психиатричната болница в Раднево, за да научи кога трябва да постъпи доброволно и какви принадлежности да вземе със себе си. Дежурният лекар настоява жалбоподателката да остане в болницата. Въпреки протестите и обясненията й, че трябва да се върне в дома си, за да организира някой да се грижи за кучето й по време на нейното отсъствие, тя е задържана.
Жалбоподателката твърди, че по време на престоя й в болницата в Раднево е държана в отделение, предвидено за най-трудните пациенти, и е била лишена от всякакви контакти с външния свят. Можела е да напуска отделението само по време на трите дневни хранения. Според обясненията й материалните и хигиенните условия в отделението са били ужасни.
В настоящия случай Съдът констатира, че освен нейните собствени твърдения, направени за пръв път в производството пред него, за които няма данни да са представяни на вниманието на вътрешен орган, жалбоподателката не представя конкретно доказателство, свързано с условията на нейното задържане. Тя не представя твърдения и на други задържани с нея лица или на други лица, които биха могли да разполагат с относима информация, като например приятелят, който я е посетил по-малко от месец след приемането й в болницата, нито медицинско доказателство, показващо въздействието на условията, в които е държана, върху нейното физическо или психическо състояние. Съдът не може да открие конкретни потвърждения на нейните твърдения в доклада на Комитета за предотвратяване на изтезанията, който е свързан с други институции, а не с болницата в Раднево.
Съдът не е убеден „извън всякакво разумно съмнение”, че тя е била подложена на нечовешко или унизително отношение. Затова достига до извода, че не е налице нарушение на член 3 от Конвенцията.
Повдигнатите оплаквания по чл. 5§1е, чл. 5§4 и чл. 5§5 са обявени за допустими, но неоснователни.
