Vasil Vasilev v. Bulgaria (Application no. 7610/15),16 november 2021
Жалбоподателят е адвокат по наказателни дела. През периода 2009-2010 г.той е упълномощен от бивш министър на отбраната да го представлява в поредица от наказателни дела, по които последният е привлечен като обвиняем. В самите пълномощни е посочен адресът на кантората, както и телефонния номер на адвоката. На 4 април 2010 г., при запознаване с доказателствените материали по едно от делата, жалбоподателят констатира, че един от документите е препис от телефонен разговор, който е провел с клиента на 21 март 2010 г., когато той му се обадил от мобилния си телефон. Записът е възпроизведен в цялост в решението на Съда. По-късно се установява, че по искане на прокуратурата председателят на Бургаския апелативен съд е разрешил подслушване на двата телефона на клиента на жалбоподателя по повод друго наказателно производство за срок от 60 дни. Мотиви от страна на съда не са изложени.
Същия ден жалбоподателят уведомява Софийската градска прокуратура за случая, като настоява, че от съдържанието на засечения разговор става ясно, че той е бил между адвокат и клиент. Позовавайки се на член 33ал.3 от Закона за адвокатурата от 2004 г.(съгласно който „Разговорите между адвокат и негов клиент не могат да се подслушват и записват. Евентуално направените записи не могат да се използват като доказателствени средства и подлежат на незабавно унищожаване“), той отправя искане съответните длъжностни лица, които не са унищожили прихванатия материал, да бъдат санкционирани. Копие от жалбата е изпратено и до Висшия адвокатски съвет, който го препраща на Върховната касационна прокуратура /ВКП/. През юли ръководителят на инспектората на ВКП отказва да удовлетвори искането на жалбоподателя с аргумента, че към момента, когато е била съставена стенограмата от засечения разговор, собственикът на телефонната линия, използвана от жалбоподателя, все още е бил неизвестен на властите и че разговорът не е засягал никакви поверителни въпроси, обхванати от тайната адвокат- клиент . Отказът е обжалван пред главния прокурор, но е оставен без уважение с мотива, че по принцип използването на СРС е легитимен инструмент за борба с престъпността, както и че няма доказателства за умишлено нарушаване на чл. 33, ал. 2 от Закона за адвокатурата от страна на прокуратурата.
През ноември 2010 г., по време на процеса срещу клиента на жалбоподателя по наказателното дело, във връзка с което е извършено подслушването, в СГСса изслушани няколко записа на подслушвани телефонни разговори на клиента, включително този с жалбоподателя на 21 март 2010 г. Те са представени като доказателство от прокуратурата. Според жалбоподателя на процеса са присъствали много журналисти, които след това съобщават за него.
Производството по това дело приключва с влязла в сила оправдателна присъда. В мотивите и на трите съдебни инстанции (СГС, САС и ВКС) се посочва, че целият доказателствен материал, събран въз основа на одобреното искане за подслушване на телефонни разговори следва да бъде изключен, тъй като председателят на Бургаския апелативен съд не е бил компетентен нито с оглед принципа за местна подсъдност, нито с този за лична компетентност да одобрява подобно разрешение.
Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 8, тъй като подслушването на телефонния разговор е било незаконно и не е било необходимо.
Възраженията за недопустимост на жалбата от страна на Правителството са отхвърлени като неоснователни.
По съществото на спора Съдът най-напред отбелязва, че подслушването не е било предназначено да проследява телефонните разговори на жалбоподателя, а е било по повод даденото разрешение за проследяване на комуникацията на неговия клиент с други лица. Записването на разговора и последващото изготвяне на веществени доказателствени средства /ВДС/ представляват намеса в правото на зачитане на личния живот и кореспонденция на жалбоподателя. Тя /намесата/ би била оправдана само при наличието на няколко задължителни предпоставки. Първата е да се основава на закона. Съдът изследва „качеството на закона“, който трябва да е „особено прецизен и е от съществено значение да съдържа ясни и подробни правила. Нещо повече – необходими са специфични процесуални гаранции, когато става въпрос за защита на поверителността на комуникацията между адвокат и клиент“(§89)Без значение е дали тази комуникация засяга предмета на делото, дали се дават правни съвети или не, самият й характер винаги засяга въпроси от личен и поверителен характер. Анализирайки нормата на чл. 33, ал. 3 от ЗА, както и съответните разпоредби на НПК и на Закона за СРС, той констатира, че липсват гаранции за незабавното унищожаване на случайно прихванати записи на разговори между адвокат и неговия клиент. Липсва и установеноа съдебна практика по случая. Този въпрос е уреден единствено в Инструкция на Главния прокурор, но Съдът изказва съмнение дали и там се предвиждат достатъчно гаранции за защита на случайно прихванати комуникации между адвокат и клиент, тъй като липсва регламентация как следва да се обработват и унищожават такива прихванати материали. Наред с това изглежда, че тя не обхваща и всички видове комуникация между адвокат и клиент, а само случаите, когато е налице висящ наказателен процес. Съдът изразява съмнение и относно окачествяването на инструкцията като „закон“ по смисъла на чл. 8§2 от Конвенцията, доколкото тя представлява вътрешен акт на прокуратурата. Извън горните му съображения той посочва, че тя е издадена една година след събитията, предмет на настоящата жалба и в нейния преамбюл е посочено, че цели да уеднакви противоречивата практика до този момент.
В резултат на извършения анализ Съдът достига до извода че „липсата на достатъчна яснота в правната рамка и липсата на процесуални гаранции, свързани конкретно с унищожаването на случайно прихванати комуникации между адвокат и клиент, означават, че намесата в правата на жалбоподателя по член 8 от Конвенцията не е била „в съответствие с закон”. (§94) Поради това е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Съдът не намира за необходимо да анализира нарушената процедура по даденото разрешение за използване на СРС, както и доколко и дали намесата е била пропорционална на преследваната цел.
Установени са и две самостоятелни нарушения на правото на справедлив процес по чл. 6§1 в неговите гражданскоправни аспекти поради липсата на публичност на процеса и на публичност на самото съдебно решение в производството за обезщетение за вреди от неказокното подслушване.
Решението е квалифицирано във второ ниво по значимост.
