X and Y v. Bulgaria(Application no. 23763/18) 6 February 2020
Жалбоподатели са майка (Х) и нейният син (У). Г-жа Х. е живяла на семейни начала с известен местен бизнесмен от 2009 г., от когото ражда син през 2010 г.(втория жалбоподател У), а през 2012 двойката има и второ дете. През декември същата година те се разделят и майката взема със себе си малкото дете. Версиите за причините за раздялата и последвалите събития са коренно различни. Според жалбоподателката през цялото им съжителство тя била подлагана на психически, емоционален и финансов тормоз, а след раздялата В.Д. създавал системно пречки за срещите й с по-голямото дете, с което тя е имала само ограничени контакти, тъй като В.Д. или не водел детето в апартамента й, или я карал да чака с часове в града, но невинаги го водел. Според В.Д. той никога не възразявал на тези срещи, а само е бил загрижен за благополучието на по-гоямото си дете, като многократно канел жалбоподателката да се върне при него.
През юли 2013 г. първата жалбоподателка завежда дело пред районния съд с искане да й бъдат присъдени родителските права върху детето. След изслушването на съответните доклади на социалните работници и експертизи съдът уважава иска на жалбоподателката и й присъжда родителските права. Това решение е обжалвано пред Окръжния съд, който го оставя в сила. Съдът заключава, че би било в интерес на двете деца да живеят заедно постоянно с един от родителите – в случая с първия жалбоподател.ВКС не допуска до касация жалбата на бащата и решението влиза в сила.
Въпреки постановеното в неин интерес съдебно решение, издаването на изпълнителен лист и образуването на изпълнително дело, първата жалбоподателка в продължение на години изпитва затруднения да получи фактическото попечителство върху втория жалбоподател и той за продължителни периоди от време не е живял при нея. Тя многократно уведомява социалните служби, съдебния изпълнител и прокуратурата , като се оплаква, че е възпрепятствана да упражнява своите права на попечителство, въпреки постановените от съда решения.
Междувременно през 2015 г. В.Д. предявява иск за промяна на родителските права. Исковата претенция е отхвърлена от съда, който констатира, че предходното решение не е било изпълнено, а детето е имало възможност да се вижда с майка си само в помещенията на социалните служби, но не и в дома й. Продължаващите ограничения на контакта на втория жалбоподател с майка му биха довели до отчуждението му от нея, което не е в най-добрите му интереси. За него е важно да живее с по-малкия си брат, който е на подобна възраст. Решението е обжалвано от В.Д. пред Окръжния съд, който констатира, в периода преди май 2015 г. бащата редовно не е спазвал режима на контакт, определен от съдилищата, като не е връщал детето на майката в определения час и в определения ден, което се е отразило негативно както върху психологическото състояние на детето, така и върху ефективността на определените мерки сами по себе си.
Цялостното поведение на В. Д. показа, че той не е положил достатъчно усилия, за да помогне на детето да се адаптира към средата на майка си. Пренебрежението, което бащата демонстрира с неизпълнението на окончателното решение, с което той е бил длъжен да се съобрази, е показателно за липсата му на родителски капацитет.Първата жалбоподателка показва много по-голям родителски капацитет, но ако детето продължава да бъде отделяно от майката непрекъснато, последиците за него биха били много по-сериозни, отколкото стресът от това – да бъде предаден да живее при майката. Затова въззивната инстанция оставя решението в сила.
Оттогава ситуацията не е променена. Вторият жалбоподател живее с баща си от 2016 г. Според майката тя все още не е в състояние да живее с по-голямото си дете или да има редовен контакт с него. Според бащата по-голямото дете има редовен контакт с майка си – както лично, така и по телефона, но отказвал да живее с нея в апартамента й. Той виждал по-малкия си брат често, почти всеки уикенд, в апартамента на В. Д. Първата жалбоподателка се среща с по-голямото си дете за няколко минути, когато предава по-малкото дете на бащата.
Европейският съд припомня, че основните принципи във връзка с взаимоотношенията родител – дете са изложени от него в делото Strand Lobben and Others v. Norway ([GC], no. 37283/13, see in particular §§ 202-204, 207 and 211, 10 September 2019).
Той констатира, че от 18.09.2013 г., когато националният съд предоставя привременни мерки в полза на майката, тя изпитва системни затруднения при упражняване на родителските права, а от 2016 г. вторият жалбоподател продължава да живее с баща си против волята на майка си и в нарушение на две съдебни решения. В този аспект бързината на действие на властите е особено важна, защото различните институции – съдебният изпълнител, социалните служби, полицията, прокуратурата – имат отговорности да улесняват контакта между жалбоподателите при изпълнението на съдебните решения. Той отбелязва, че с оглед малката възраст на детето, адекватността на мерките, предприети от властите, трябва да се преценява по бързината на тяхното прилагане, тъй като изтичането на време може да има непоправими последици за отношенията между детето и родителя. Съдът констатира, че няма пропуски в хода на двете съдебни производства. Но за разлика от заключенията на вътрешните съдилища, че другият родител упорито възпрепятства изпълнението на съдебните решения, съдебният изпълнител и прокуратурата са игнорирали поведението му и последиците от това и не са предприели никакви задължителни мерки по отношение на него. Установени са големи периоди на бездействие от страна на съдебния изпълнител, както и многократни откази на прокуртурата да започне наказателно производство срещу В.Д., дори и след като съдилищата констатират неизпълнение на влязлото в сила решение. Съдът установява неефективност и бездействие и от страна на социалните работници.(§§89-92)
Така на основата на обстоен анализ на поведението на властите Съдът достига до извода, че те не са направили всичко възможно по разумен начин, за да съберат отново майката и детето. С оглед на това Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството, че жалбоподателката Х не е изчерпала всички налични вътрешни средства за защита и намира, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по отношение на двамата жалбоподатели.
С оглед разглеждането на случая в светлината на чл. 8 Съдът достига до извода, че не се налага да се произнася самостоятелно и по чл. 13.
