ЗА НАЧАЛОТО И КРАЯ НА ШЕСТМЕСЕЧНИЯ СРОК ЗА ДЕПОЗИРАНЕ НА ЖАЛБИ В СВЕТЛИНАТА НА РЕШЕНИЕТО НА ГОЛЯМОТО ОТДЕЛЕНИЕ ПО ДЕЛОТО SABRİ GÜNEŞ c. TURQUIE [1]
Началният момент за отчитане на шестмесечния срок е датата, следваща деня на постановения окончателен вътрешносъдебен акт, а крайният – полунощ на последния календарен ден от този срок независимо дали това е работен или почивен ден.
…………………………………………………………………………………………………………………
Съгласно чл. 35§1 от Европейската конвенция за правата на човека едно от изискванията за депозиране на жалба пред Европейския съд е да не са изминали 6 месеца от постановяването на окончателния вътрешносъдебен акт. Въпреки че текстът е пределно ясен, той води до разнообразни тълкувания, поради което не са редки случаите, когато жалбата бива обявявана за недопустима. Има обаче и хипотези, които представляват предизвикателство и за самите съдии в Страсбург. Един от тези примери е съвсем отскоро. Той установява стандарт, който оттук нататък ще се съблюдава неизменно от всички отделения на Съда. Поради това е важно да се познава. Той е установен с решението на Голямото отделение, постановено по случая на г-н Сабри Гюнеш.
Жалбоподателят пострадал докато изпълнявал военната си служба и дясното му коляно било оперирано нееднократно през 2001 г. По повод увреждането му било изплатено обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди. През април 2003 г. той поискал от министерството на отбраната да му изплати допълнително обезщетение поради трайното му инвалидизиране. Тъй като не получил никакъв отговор, той обжалвал мълчалвия отказ пред Върховния военен административен съд. В хода на съдебната процедура била изслушана експертиза, която определила размера на причинените му вреди. Върховният военен административен съд уважил исковете за имуществени и неимуществени вреди в помалък размер, а не съобразно изслушания доклад на експертите. Жалбоподателят депозирал молба през министерството, основавайки се на тези експертизи, за да му бъде изплатено допълнително обезщетение, но не получил отговор. Той отново сезирал съда по повод мълчаливия отказ на министерството, като поискал поправка на съдебното решение. Върховният военен административен съд се позовал на решение на конституционния съд и на административния кодекс относно срока за депозиране на жалба и отхвърлил искането с мотив, че то е подадено извън срока.Това решение било постановено на 16 ноември 2005 г. и му било съобщено на 28 ноември същата година.
В жалбата си до Европейския съд по правата на човека г-н Гюнеш повдигнал оплакване за отказ за достъп до съд, поради което е било нарушено правото му на справедлив процес. Тя била депозирана на 29 май 2006 г. В своето решение от 24 май 2011 г. второ отделение на съда приело, че жалбата е допустима, тъй като началният момент за отчитане на 6-месечния срок е 29 ноември – датата, следваща деня на постановеното окончателно вътрешно съдебно решение, а 28 май, когато изтичал 6-месечният срок, бил неработен ден (неделя).
По искане на Правителството, допуснато за разглеждане, Голямото отделение анализира проблема за допустимостта на жалбата и изтъква, че е компетентен дори служебно да се произнася по този въпрос, макар и той да е повдигнат за пръв път в искане за преразглеждане на делото пред него. (Assanidzé c. Géorgie [GC], no 71503/01, § 160, CEDH 2004‑II, Walker c. Royaume‑Uni (déc.), no 34979/97, CEDH 2000-I).
Съдът приема, че началната дата за отчитане на 6-месечния срок е денят, следващ датат, на която окончателният съдебен акт е бил доведен до знанието на жалбоподателя, т.е. – 29 ноември. Що се отнася до крайния срок, той приема, че не е длъжен да се съобразява с правилата на националното законодателство, тъй като в такъв случай би следвало непрекъснато да следи календара и да отчита всеки един неработен ден, а правилото на чл. 35§1 е автономно. Той напомня, че в материята относно процедурата и срока едно от основните изисквания е това за юридическата сигурност, което осигурява равнопоставеността на страните пред закона. Този принцип е имплицитно прокаран в тестовете на Конвенцията и представлява един от основните елементи, които гарантират наличието на правова държава (Beian c. Roumanie (no 1), no 30658/05, § 39, CEDH 2007‑V).Що се отнася до крайния момент на изтичане на 6-месечния срок, Голямото отделение се позовава на утвърдилата се постоянна практика на бившата Европейска комисия по правата на човека по този въпрос (решенията по допустимост по жалба K.C.M. c. Pays‑Bas,no 21034/92, décision du 9 janvier 1995, DR 80-B, pp. 87-88; Istituto di Vigilanza c. Italie, 22 septembre 1993, § 14, série A no 265‑C, Figus Milone c. Italie, 22 septembre 1993, § 14, série A no 265‑D, et Goisis c. Italie, 22 septembre 1993, § 9, série A no 265‑E). В тях Комисията приема, че срокът от 6 месеца започва да тече от деня, следващ датата на окончателното съдебно решение и изтича шест календарни месеца по-късно в полунощ (Pollard c. Royaume–Uni, déc. no 28189/95, décision de la Commission du 12 avril 1996). В отделни случаи както Кимисията, така и Съдът са приемали, че когато този срок изтича в неработен ден, за последен срок ще се приема първият работен ден, който го следва (Fondation Croix–Etoile, Baudin et Delajoux c. Suisse (no 24856/94, 11 avril 1996).
В своето решение от 29 юни Голямото отделение разграничава две групи случаи. В първата се включват тези, при които съдебното решение се съобщава на засегнатото лице писмено (в случай, че в националното законодателство е записано, че това следва да бъде извършено по този начин). Тогава за начална дата се приема тази, следваща датата на писменото му уведомление, независимо, че решението е било постановено в публично заседание (Worm c. Autriche (déc.), no 22714/93, 27 novembre 1995). Във втората група се включват хипотези на т.н. продължаващо нарушение и/или, в които не съществува никакво вътрешноправно средствo за защита. В тези ситуации началният момент започва да тече във всеки един ден, докато ситуацията не приключи, от която дата реално се отчита и началото на този 6-месечен срок (Varnava et autres c. Turquie [GC], nos 16064/90, 16065/90, 16066/90, 16068/90, 16069/90, 16070/90, 16071/90, 16072/90 et 16073/90, § 159, CEDH 2009).
Затова Съдът, вземайки предвид различните ситуации и хипотези, приема, че срокът от шест месеца представлява едно автономно правило, което следва да се интерпретира и прилага към всяка отделна жалба по такъв начин, че да осигурява ефективното упражняване на правото на индивидуална жалба. Той подчертава, че прилага свои собствени правила за отчитане на срока без да е длъжен да се съобразява с националните правила, за да осигури добро администриране на правосъдието и ефективност на механизмите на Конвенцията. Ако Съдът при определяне на dies ad quem (крайната дата на изтичане на срока) държи сметка за националните практики, би следвало да изготви подробен календар за неработните дни на всяка една от 47-те държави, ратифицирали Конвенцията. Още повече, че в съвременния свят на многобройни средства за комуникация, с които разполагат потенциалните жалбоподатели, срокът от шест месеца е повече от достатъчен, за да преценят възможността да депозират жалба пред Европейския съд, съобразявайки се със съдържанието на чл.47 от Правилата на Съда.
В контекста на своите принципни аргументи Голямото отделение изтъква, че след като жалбоподателят е бил уведомен за решението на съда на 28 ноември 2005 г., срокът, определен от чл. 35§1 на Конвенцията е започнал да тече на 29 ноември и е изтекъл в неделя, 28 май 2006 г. в полунощ, поради което жалбата, депозирана на 29 май 2006 г. е просрочена. Съдът отбелязва, че за него е без значение, че по националното право срокът е изтичал в първия работен ден, тъй като жалбоподателят е бил представляван от адвокат, който е трябвало да познава практиката му в тази насока и да действа според обстоятелствата. Поради тази причина Голямото отделение приема че жалбата, депозирана след изтичане на 6-месечния срок, не може да бъде разгледана по същество.
