Жалбоподателите са трима български граждани, лишени от жилище от 140 кв.м. в централната градска част на София, на основание чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти. До предаване на владението му те са живели в него 46 години, от които 35 като собственици. Договорът им е прогласен за нищожен поради това, че е бил подписан от зам.-председателя на изпълкома, а не от председателя. След постановяване на решението от Софийския градски съд, действащ като въззивна инстанция, те не получават съобщение за изготвянето му /към онзи момент все още не е въведена задължителността на триинстанционното производство/, поради което пропускат срока, за да подадат молба за преглед по реда на надзора.Опитите им да бъде разгледана жалбата им от ВКС, като бъде възстановен пропуснатият срок за обжалване, се оказват безуспешни. През март 2004 г. жалбоподателите предават владението на апартамента на някогашните собственици.
Жалбоподателите не се възползват от възможността да получат обезщетение под формата на жилищно-компенсаторни записи поради неосигурената от държавата ясно регламентирана процедура за обезщетение.
През 2003 г. общината им предоставя двустайно общинско жилище под наем, в което се настаняват тримата жалбоподатели и децата на първите двама. Пред ноември 2005 г. общината предлага на жалбоподателите да закупят общинското жилище. Поради финансовите им затруднения, общината приема да продаде апартамента на дъщерята на първите двама жалбоподатели. Цената на жилището е в размер на 31 300 лева. Тя обаче е заплатена след сключен договор за кредит с българска банка. Реалната стойност на продаденото жилище е описаната в погасителния план към договора за кредит – 56 427.29 лева.
През 2003 г. жалбоподателите предявяват иск срещу държавата на основание чл. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Искът им е отхвърлен, а решението – оставено в сила от по-горните инстанции.
Правителството изтъква съображения за недопустимост на жалбата, поради това, че жалбоподателите са пропуснали възможността да обжалват решението на въззивната инстанция пред ВКС и така не са използвали всички възможни вътгрешноправни средства за защита.Второто им възражение за недопустимост е свързано с неизползваната от тях възможност за получаване на обезщетение под формата на компенсаторни записи.Наред с това, алтернативно правителството излага аргументи и за неоснователността на жалбатга, тъй като жалбоподателите са били настанени в общинско жилище, те са имали право на триинстанционно производство, а предвидената законова възможност за обезщетяване с ЖКЗ е в съответствие с изискванията на чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията.
Съдът отхвърля първото възражение за недопустимост поради това, че в онзи период ВКС винаги е приемал в своята практика, че при подписан договор за продажба от страна на зам.-председател, а не председател на ИК на РНС, договорът е нищожен. Ето защо, дори и случаят на жалбоподателите да е бил разгледан по същество, при установилата се съдебна практика нищо не би се променило. А когато се представят доказателства, че едно вътрешноправно средство не е ефективно, не е необходимо то да бъде използвано.Европейският съд обсъжда и въпроса дали жалбата е допустима, след като е депозирана след изтичането на 6-месечния срок от последния вътрешно-съдебен акт и приема, че в настоящия случай е налице продължаващо нарушение, което приключва една към момента на получаване на обезщетение. Доколкото жалбоподателите повдигат оплакване не само поради прогласяването нищожността на договора им за покупко-продажба, но и поради липсата на адекватно обезщетение в светлината на практиката и законодателните промени след 2000 г., Съдът приема, че преценката на преживяните страдания от жалбоподателите и съответствието на получената компенсация в една или друга форма, включително и възможността на жалбоподателите да си осигурят нов дом, е решаващ елемент при проучването на жалби от този тип в светлината на решението по делото Великови и др.(жалби №№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 и 194/02 – решение от 15 март 2007). В тази връзка Съдът отхвърля и второто възражение на правителството за недопустимост и приема, че жалбата е недопустима.
Прилагайки критериите, изложени в §§183-192 от делото Великови и др. Съдът приема, че жалбоподателите са били лишени от собственост поради прогласяване нищожността на договора им на основания, за които те не носят отговорност и в този смисъл техният казус е сходен със случаите на Богданови и Цилеви, разгледани по делото Великови и др. Основният въпрос е дали в случая им е било предложено адекватно обезщетение. Съдът установява, че действително на жалбоподателите е било предоставено под наем общинско жилище, но това обстоятелство не би могло да се приеме като адекватно обезщетение. Независимо че през 2000 г. те биха могли да поискат ЖКЗ, което не са сторили, дори и да бяха получили такива, биха могли реално да ги продадат за 15-25 % от номиналната им стойност. Ето защо, според Съда, пропускът да се възползват от законово предвидената възможност за обезщетение би следвало да се разисква в светлината на чл. 41 от Конвенцията (когато се обсъжда размерът на дължимото обезщетение), но не и като обстоятелство, което да доведе до отхвърляне на жалбата им по чл. 1 от Протокол 1 като неоснователна. Ето защо Съдът приема, че на жалбоподателите не е била осигурена яснота и предвидимост относно възможността им за адекватна компенсация, поради което е намерил нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
Съдът, позовавайки се на решението си за справедливо удовлетворяване на причинените вреди по делото Тодорова и др. срещу България (жалби №№ 48380/99, 51362/99, 60036/00 и 73465/01 от 24 април 2008 г.), намира че в конкретния случай е подходящо да присъди обща сума за имуществени и неимуществени вреди. Съдът взема предвид и сумата, която евентуално щяха да получат жалбоподателите, ако бяха се възползвали от възможността за получаване на ЖКЗ и им присъжда 97 000 евро обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, както и разноски в размер на 3 910 евро.
