Stanevi v. Bulgaria (Application no. 56352/14), 30  May 2023

Жалбоподателките са майка и дъщеря, чийто съпруг и баща загива при автомобилна катастрофа, причинена от Т.Х. на 21 август 2010 г. В хода на образуването досъдебно производство се установява, че това лице е страдало от биполярно афективно разстройство и към момента на злополуката е било в състояние на невменяемост.  Т.Х. е бил диагностициран през 1999 г., но в резултат на медикаментозното му лечение успява да завърши университет, да започне работа и е притежавал правото да управлява МПС. След назначената психолого-психиатрична експертиза непосредствено след злополуката и заключението на експертите досъдебното производство е прекратено без на Т.Х. да му бъде повдигнато обвинение.

Тъй като водачът е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“,  двете жалбоподателки предявяват иск срещу застрахователното дружество, застраховало автомобила на Т.Х. В хода на съдебното производство е изслушана съдебно-психиатрична експертиза, изготвена на базата на материалите от  досъдебното производство без да бъде извършен медицински преглед на Т.Х. С решение от 23.07.2012 г. СГС уважава исковите претенции срещу застрахователното дружество и присъжда на жалбоподателките по 90 хил. лв за неимуществени вреди. Решението е обжалвано от  ответното дружество. Софийският апелативен съд /САС/допуска двама свидетели. Майката свидетелства, че както непосредствено преди инцидента, така и след него, синът й е бил в „нормално“ състояние. Лекарят свидетелства, че никога преди това неговият пациент не е имал подобни тежки психотични епизоди.

С решение № 491 от 14.03.2013 г.  САС отменя решението на долната инстанция и отхвърля предявените искове. Въззивната инстанция приема за безспорно, че е оборена презумпцията за вина, като се позовава на съдебно-психиатричната експертиза, изслушана в хода на производството пред СГС /независимо че в нея са преразказани факти от другата такава, направена по време на досъдебното производство/. Предвид функционалната зависимост между отговорността на застрахователя от отговорността на делинквента, то съдът приема, че тя не може да бъде ангажирана поради липсата на виновно поведение от страна на извършителя на ПТП. Това решение е оставено в сила от ВКС след жалба на жалбоподателките. Техният основен аргумент е бил, че в производството пред двете предходни инстанции презумпцията за виновност не  е била оборена, тъй като не е била назначена експертиза от гражданския съд, въз основа на която да се достигне до подобен извод, а свидетелските показания са недопустими в тези случаи.

Успоредно с това производство се развива и друго, в което ищец е само първата жалбоподателка за причинените й на нея лично тежки травматични увреждания от Т. в резултат на същото ПТП. Производството протича аналогично пред първите две инстанции, но ВКС достига до извода, че презумпцията за виновност на Т. не е била оборена и поради това присъжда обезщетение на първата жалбоподателка за неимуществени вреди. В мотивите си  ВКС констатира, че в Кодекса за застраховането не е предвидена хипотеза, при която в случаи като настоящия Гаранционният фонд следва да носи отговорност да изплати обезщетение и препоръчва на законодателя да допълни кодекса с такава хипотеза.

Съдът намира, че в случая е приложим чл. 2 от Конвенцията по повод пътен инцидент, причинен от трето лице, когато пряката жертва е починала, позовавайки се на своята практика (Vanyo Todorov v. Bulgaria (no. 31434/15, 21 July 2020; Anna Todorova v. Bulgaria, no. 23302/03, § 72, 24 May 2011, and Ciobanu v. the Republic of Moldova, no. 62578/09, § 32, 24 February 2015). Той отбелязва, че оплакванията на жалбоподателките се фокусират върху един от аспектите на позитивното  процесуално задължение на държавата по член 2 , а именно – задължението да въведе ефективна система, позволяваща при    причиняване на смърт по непредпазливост  да се предоставя  подходящо обезщетение. В случая те не са получили такова. Правителството твърди, че се е стигнало дотук, тъй като жалбоподателките не са обжалвали нито постановлението за прекратяване на досъдебното производство, нито са предявили иск срещу самия водач на МПС.  Европейският съд приема аргумента на жалбоподателките, че не е имало смисъл да се обжалва прокурорското постановление, тъй като те не оспорват, че Т. не е могъл да бъде наказателно отговорен поради психичното си заболяване. Ето защо  не са предявили директно срещу него и граждански  иск в самостоятелно производство. За тях е било много по-сигурно да насочат исковите си претенции срещу застрахователното дружество. Затова Съдът намира, че не е  било необходимо след неуспешния процес срещу застрахователната компания да се започва производство срещу причинителя на ПТП.

Съдът не приема аргумента на Правителството, че жалбоподателките са пропуснали разумен шанс да спечелят делото, тъй като не са доказали, че Т. сам е бил виновен за психическото си състояние преди инцидента. Той отбелязва, че този въпрос въобще не е бил предмет на обсъждане на национално ниво нито в производството по повод смъртта на г-н Станев, нито в другото – за уврежданията на първата жалбоподателка. Не е направено подобно твърдение и в доклада на медицинския експерт, разгледан от националните съдилища, който изглежда приписва възбудата, стреса, пиенето, липсата на храна и липсата на сън на T. в дните преди пътнотранспортното произшествие на психичното му заболяване. За Съда искът срещу застрахователното дружество е бил най-разумното и ефикасно средство за защита за получаване на обезщетение. Той е отхвърлен, защото е установено, че след като T. не може да носи гражданска отговорност, то  и неговият застраховател също не носи отговорност. Съдът не счита, че позицията на жалбоподателките в производството относно смъртта на г-н Станев е била неадекватна или че липсата на усърдие от тяхна страна е била причината за отхвърлянето на иска им. Основните им аргументи –  че   липсата на наказателна отговорност на Т.  не изключва автоматично отговорността на застрахователя и че презумпцията за вина не е била опровергана в гражданското производство , са били разумни и подходящи.

Съдът достига до извода, че при конкретните обстоятелства по настоящото дело държавата-ответник не е осигурила система, позволяваща подходящо обезщетение, както се изисква съгласно член 2 от Конвенцията и установява нарушение на тази разпоредба в нейните позитивни процесуални аспекти.

На жалбоподателките са присъдени обезщетения за неимуществени вреди.