Ali Reza c. Bulgarie (Requête no 35422/16), 17 mai 2022
/жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост/
Жалбоподателят е иракски гражданин, който през 2000 г. пристига в България. Две години по-късно той получава хуманитарен статут поради войната в родината му и право на пребиваване първоначално за една година, което впоследствие е удължено. На 30 юни 2015 г. ДАНС издава заповед, с която му отнема разрешението за пребиваване и разпорежда експулсирането му от страната .
С друга заповед от 30 юни 2015 г. на Агенцията е разпоредено настаняването на жалбоподателя за 6 месеца в Дом за временно настаняване на бежанци. След като е призован от властите, същия ден той е настанен в ДВНЧ в Бусманци. Заповедта е обжалвана пред АССГ, който я оставя в сила с решението си от 06.10.2015 г.. Съдът преценява, че е налице опасност жалбоподателят да се укрие, тъй като не разполага със стабилни доходи и работа. ВАС от своя страна не уважава касационната жалба и потвърждава решението на 15.03.2016 г. На 10 декември 2015 г. Дирекция „Миграция“ към МВР разпорежда продължаването на срока на задържане на жалбоподателя с още 6 месеца, считано от 30.12.2015 г. Досието е изпратено на АССГ на 4 януари 2016 г. за осъществяване на служебен администпративен контрол. Продължаването на срока е обосновано с обстоятелството, че експулсирането не е могло да се осъществи, тъй като жалбоподателят не е разполагал с паспорт, а иракското посолство не издава документи за пътуване на свои граждани, които не желаят да бъдат върнати в страната си, какъвто е настоящият случай, тъй като лицето категорично е възразило да сътрудничи за връщането му в Ирак. С писмо от 13.01.2016 г. Дирекция „Миграция“ прави запитване до иракското посолство относно условията, при които то може да издаде документи за пътуване на жалбоподателя. В отговора от 21.01.2016 г. посолството информира, че не издава такива документи на свои граждани, които не желаят да се завърнат в Ирак. С определение от 25.01.2016 г. АССГ приема, че макар и да не може да бъде изпълнена мярката по експулсиране поради липсата на съответните документи за пътуване, изглежда, че жалбоподателят е представил достатъчни гаранции, че няма да се укрие, а наред с това компетентните органи не са проявили достатъчно усърдие, за да получат такива документи в предходните 6 месеца. Съдът приема, че не е оправдано задържането за още 6 месеца, позовавайки се на Европейската директива относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (2008/115/СЕ). Със заповед от 29 януари 2016 г. директорът на дирекция „Миграция“ отменя своята заповед за удължаване престоя на жалбоподателя в Бусманци и разпорежда той да се явява веднъж в седмицата в полицейското управление за осъществяване на административен контрол. Същия ден жалбоподателят е освободен.
Пред Съда жалбоподателят се оплаква, че не са били предприети никакви мерки за неговото експулсиране и затова задържането му за повече от 6 месеца не е било оправдано в светлината на чл. 5§1f. Възраженията на правителството за недопустимост поради неизчерпване на вътрешните средства за защита са отхвърлени от Европейския съд. По съществото на спора той констатира, че жалбоподателят е бил задържан за повече от 7 месеца в очакване да бъде експулсиран. Тази продължителност не е била оправдана от гледна точка на процедурата за законността на експулсирането, тъй като по българското право заповедта влиза в сила незабавно и не спира изпълнението й докато продължава обжалването й.
Що се отнася до усърдието на властите Съдът констатира, че те не са предприели никакви мерки за получаването на съответните документи за пътуване през първите 6 месеца на задържането на жалбоподателя и са сторили това едва през януари 2016 г. Единствените действия преди това са били насочени да го убедят да се върне доброволно в своята страна, но той категорично е отказвал с оглед съществуващите рискове за него. Според Съда властите е трябвало да са наясно с тези трудности и да проверят дали все още има реалистични перспективи за експулсирането на жалбоподателя (подобни доводи са изложени в решенията Amie et autres c. Bulgarie, no 58149/08, § 72, 12 février 2013, et Feilazoo c. Malte, no 6865/19, §§ 103-104, 11 mars 2021).
Ето защо Съдът достига до извода, че първоначалното основание за задържането на жалбоподателя с оглед неговото експулсиране не е било валидно за целия период на лишаването му от свобода като се вземе предвид липсата на достатъчно усърдие на властите да изпълнят тази мерка. Затова е установено нарушение на чл. 5§1f.
Оплакването по чл. 5§4 е прието за недопустимо, тъй като жалбоподателят не е изчерпал вътрешните средства за защита, предвидени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно който може да се претендира обезщетение при наличието на нарушение на чл. 5§1-§4 от Конвенцията.
В частта относно оплакванията по чл. 3, 8 и 13 Съдът приема, че е налице основанието на чл. 37, §1b и жалбата следва да бъде заличена от списъка от делата, тъй като заповедта за експулсиране не може да бъде изпълнена.
