Banevi c. Bulgarie (Requête no 25658/19), 12 octobre 2021
Жалбоподатели са съпрузите Баневи и майката на г-н Банев.
В началото на 90-те години г-н Банев учредява приватизационен фонд, чрез който придобива редица предприятия от различни отрасли на промишлеността. През 2010 г. голяма част от тях преустановяват своята дейност, а през 2012 започва процедура за обявяването им в несъстоятелност. През септември 2018 г. специализираната прокуратура образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител за участие в организирана престъпна група /ОПГ/ с основна дейност присвояване на корпоративни активи, пране на пари, измами и данъчни престъпления. В хода на това производство започва разследване срещу жалбоподателите.
Издадено е постановление за привличането им като обвиняеми. От телефонен разговор с жалбоподателя се установява, че към момента той и съпругата му са в чужбина, но ще се завърнат в края на октомври и той изразява готовността си да съдейства на следствието. Издадена е европейска заповед за арест, в изпълнение на която жалбоподателите са задържани на летището в Ница на път за България, а след изпълнение на съответните съдебни процедури на 6 декември те са екстрадирани в България, където незабавно са задържани на основание повдигнатото им обвинение за участие в ОПГ с цел присвояване на корпоративни активи, пране на пари, измами и данъчни престъпления.
На следващия ден след задържането им двамата жалбоподатели са изправени пред специализирания съд, който им определя най-тежката мярка за неотклонение. Макар че приема, че няма опасност те да се укрият предвид постоянното им местожителство, според съда съществува риск те да извършат други престъпления. Определението е потвърдено от апелативния специализиран наказателен съд /АСНС/. На 1 февруари, 11 април и 26 юни 2019 г. са подадени отново молби за промяна на мярката за неотклонение на жалбоподателите, които не са уважени. На 12 юли е променена мярката за неотклонение на г-жа Банева поради здравословни причини и е заменена с „подписка“. На 25 юли 2019 г. в СНС е внесен обвинителният акт. Между 9 август 2019 и 24 февруари 2021 г. са разгледани и отхвърлени 14 последователни молби с мотиви, че има опасност от укриване на жалбоподателя предвид контактите му по телефона, намерен в килията му в края на декември 2018,тежестта на повдигнатите обвинения, сериозността на предвидените за тях наказания, големите му финансови възможности, опасността да се въздейства върху свидетели и др.п. Не са приети възраженията, че е надхвърлен максималният период на задържане, предвид обстоятелството, че в хода на процедурата по изпълнение на европейската заповед за задържане той е бил задържан и два месеца във Франция. Не са отчетени и обстоятелствата от опасността за заразяване с COVID в следствения арест. СНС аргументира отказите си с комплексността на делото, голямото количество събрани доказателства и липсата на значителни забавяния в хода на наказателното производство. Колкото до оплакванията от влошеното здравословно състояние на жалбоподателя съдът намира, че условията в следствения арест не са несъвместими с него. Мярката за неотклонение е заменена с домашен арест и носене на електронна гривна на 19 май 2021 г.
На 22 юли 2020 г. жалбоподателите предявявят иск срещу прокуратурата на осн. чл. 2 от ЗОДОВ, претендирайки обезщетение за неимуществени вреди поради незаконното им задържане под стража, неговата продължителност, нарушаването на законодателството на ЕС и незачитането на периода на задържането им във Франция. Това производство все още е висящо.
Правната рамка на националното право и правото на ЕС, както и съответната съдебна практика са анализирани в §§ 53-70.
Жалбоподателите повдигат оплаквания на първо място за незаконното им задържане под стража след 26 юни 2019 г., тъй като според тях периодът е надхвърлил максималния срок съгласно националното законодателство, тълкувано в светланита на правото на ЕС. Те отчитат началото на този период от датата на задържането им във Франция. Европейският съд намира, че търкуването на националните съдилища на българското законодателство в светлината на правото на ЕС (по-специално на Рамковото решение 2002/584) не е произволно и незаконно, поради което оплакването по чл. 5§1 е недопустимо, а на това основание е недопустимо и това по чл. 5§5 от Конвенцията.
Съдът приема за допустимо оплакването по чл. 5§3, свързано с прекомерната продължителност на лишаването от свобода (тук се включва и променената мярка „домашен арест“ в светлината на практиката на ЕСПЧ), липсата на основателни причини да бъде заподозрян в престъпленията, за които е обвинен, както и на други обстоятелства, които да оправдаят твърде дългото му лишаване от свобода. Той припомня основните принципи на своята практика във връзка с приложението на цитираната разпоредба относно началото на периода; необходимостта да се извършва не абстрактна, а конкретна преценка на обстоятелствата, обосноваващи продължителността на задържането не само първоначално, но и за всеки последващ период; дали съдът е проявил особено внимание при преценката си може ли да се осигури присъствието на лицето по делото и чрез алтернативни мерки (извън задържането под стража и домашния арест) и др.п.
Съдът констатира в конкретния случай, че жалбоподателят е бил задържан от 6 декември 2018 г. и до датата на последната получена информация – 21 август 2021 г. – т.е. две години и девет месеца. Според него тази продължителност е притеснителна и тя задължава националните съдилища да аргументират особено убедително необходимостта от налагането и продължаването й. С оглед многобройните доказателства по делото, включително и броя на свидетелите би могло да се приеме от един обективен наблюдател, че действително са съществували основателни съмнения в извършването на редица престъпления от жалбоподателите, за които им е повдигнато обвинение. Европейският съд подлага на анализ и въпроса дали са били анализирани други обстоятелства наред с тежестта на обвиненията, като риска от извършване на други престъпления, възможността да се въздейства върху свидетелите (173-ма на брой) и събирането на други доказателства. Той достига до извода, че след внасянето на обвинителния акт в съда (на 25 юли 2019 г.) такива опасности не са били налице, тъй като всички доказателства са фигурирали в делото. Колкото до риска жалбоподателят да се укрие той очевидно е бил незначителен, след като АСНС е отбелязал това в мотивите на определението си от 2 декември 2020 г. предвид ситуацията с COVID – 19 , но въпреки всичко не е променил мярката за неотклонение.
Съдът достига до извода, че дори и да са съществували достатъчно елементи за обоснованото подозрение в извършването на престъпления, мотивите на националните съдилища след 2 декември 2020 г. да не променят мярката за неотклонение (както и жалбоподателят да продължи да бъде лишен от свобода и към настоящия момент) не са обосновани и достатъчни по смисъла на чл. 5§3 от Конвенцията. Поради това е установено нарушение на този текст.
Що се отнася до оплакването по чл. 5§4 относно липсата на ефективно средство за защита по повод оплакването по чл. 5§3, Съдът не намира за необходимо да го разгледа самостоятелно в светлината на аргументите по чл. 5§3, позовавайки се на сходни мотиви по делото Maksim Savov c. Bulgarie ( no 28143/10, §§ 57-58, 13 octobre 2020). Оплакването по чл. 5§5 е прието за допустимо, но необосновано поради наличието на възможност за претендиране на обезщетение и висящия съдебен процес към настоящия момент.
Съдът установява нарушение и на презумпцията за невинност по чл. 6§2 във връзка с отделни изявления на прокурори от специализираната прокуратура и мотиви на определения на СНС по повод мярката за неотклонение.
Установено е нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§2.
С частично решение по допустимост оплакването на третата жалбоподателка за нарушаване правото й на личен живот е обявено за недопустимо.
По повод повдигнатите няколко оплаквания за нарушаване на чл. 8 Съдът намира същите за необосновани.
