Dimova and Peeva v. Bulgaria (no 20440/11), 19 january 2017
/не е установено нарушение/
Жалбата е по повод отказ на българските съдилища да разрешат на едно дете да замине в чужбина заедно с майка си без съгласието на неговия баща.
Жалбоподателките са майка и дъщеря. През 2008 г., когато детето е на 3 годинки, майката се развежда с бащата, като родителските права са предоставени на нея. През март 2009 г. тя отправя искане до Варненския районен съд да й даде заместващо съгласие, за да замине с детето си в Обединеното кралство и да заживее с него там, защото има сериозна връзка с българин, който се е установил и живее постоянно в страната, и за когото тя има намерение да се омъжи. През октомври с.г. съдът отказва да удовлетвори молбата й, намирайки, че това не е в най-добря интерес на детето. Решението е обжалвано пред окръжния съд, който уважава молбата й. ВКС отменя решението след жалба на бащата през декември 2010 г. и отказва да даде заместващо съгласие вместо бащата детето да замине без неговото съгласието в чужбина, тъй като подобно разрешение може да бъде дадено само за ограничен период от време и за точно определени дестинации и само, ако това е в най-добрия интерес на детето. Касационната инстанция отбелязва, че майката не е представила никакви гаранции както относно това – къде ще бъде отведено детето, така и за начините, чрез които ще бъдат осъществявани неговите контакти с бащата. Съдът посочва важен аргумент за решението си – обстоятелството, че майката не е поискала да бъде променен режимът на срещите между бащата и детето след като е имала намерение да се засели в Обединеното кралство. През декември 2011 г. първата жалбоподателка се омъжва в България за своя приятел и няколко дни по-късно бащата на детето дава изричното си писмено съгласие детето да отпътува зад граница, за да заживее и учи там. След своето заминаване втората жалбоподателка поддържа постоянни контакти с баща си по телефон и скайп, а през летните ваканции е с него.
Повдигнатото оплакване по чл. 8 е свързано с отказа на националните съдилища да дадат разрешение за пътуването на детето без ограничения при съгласието от страна на неговия баща, тъй като по този начин е било нарушено тяхното право на неприкосновен личен и семеен живот.
Съдът отбелязва, че релевантната национална и международна пратика са обобщени в неговите две решения по подобни български дела – Penchevi v. Bulgaria, no. 77818/12, §§ 25-39, 10 February 2015, and Lolova and Popova v. Bulgaria (dec.), no. 68053/10, 20 January 2015. Съгласно принципите, изведени там, не е негова задача да замества националните съдилища в преценката им дали и кога да предоставят такова съгласие, а по-скоро да направи преценка доколко те са направили задълбочено проучване на цялата ситуация и дали са взели предвид редица фактори – от емоционален, психологически, материален и медицински характер и доколко тази преценка е била пропорционална с оглед интересите на всички страни, но най-вече – изхождайки от най-добрия интерес на детето.
Съдът разграничава ситуацията в настоящия случай от тази по делото Пенчеви, посочвайки, че тук става въпрос за намеса в правата само на първата жалбоподателка (на майката), защото отказът на ВКС да даде съгласие детето да отпътува с нея е направил невъзможен тя да замине в чужбина. От гледна точка на качеството на закона преценката на Съда е, че той е ясен и предвидим, както и че намесата е преследвала легитимна цел – защитата на правата на бащата. Той не приема оплакването за непропорционалност на намесата в правата на двете жалбоподателки, защото изискването на закона детето да пътува в чужбина със съгласието на двамата родители е средство да се гарантира защитата на родителя, чието дете може да бъде отвлечено от другия родител. Такава мярка според него не е непропорционална. Наред с това, за разлика от Пенчеви, в настоящия случай ВКС не просто се е позовал на постоянната си утвърден практика, според която е въпрос на принципна позиция, че разрешение за пребиваване в чужбина следва да бъде дадено и от двамата родители. В настоящия случай той е анализирал конкретните обстоятелства по делото и е направил преценка за различните засегнати интереси. Затова и съвсем уместно е преценил, че първата жалбоподателка не е доказала, че може да осигури адекватни материални условия на дъщеря си в Обединеното кралство или че най-малкото – е съществувал източник на доходи, за да се гарантира поне временна стабилност независимо от добрата воля на трета несвързана страна – човекът, за когото първата жалбоподателка заявява, че има намерение да се омъжи.
На последно място Съдът намира, че нито жалбоподателите повдигат оплакване относно продължителността на производството за вземане на решение за пътуване на детето, нито Правителстото е повдигнало този въпрос, за да бъде този аспект обект на самостоятелен анализ от гледна точка на пропорционалността на решението за отказ от пътуване. Поради това не е установено нарушение на чл. 8.
По отношение на оплакването за нарушение на чл. 13 Съдът отбелязва, че не е необходимо да се произнася по чл. 13, доколкото този въпрос е в сърцевината на оплакването по чл. 8.
