Ekimdzhiev and Others v. Bulgaria (Application no. 70078/12), 11 january 2022
Решението е класифицирано в първо ниво по значимост.
Жалбоподатели са две неправителствени организации – Асоциация„Европейска интеграция и права на човека“ и Програма „Достъп до обществена информация, както и двама български адвокати. Те твърдят, че характерът на тяхната дейност ги излага на риска да бъдат обект на тайно наблюдение и съответните държавни органи да следят тяхната кореспонденция и комуникация, основавайки се на действащото законодателство (Закон за специалните разузнавателни средства /СРС/ и НПК – чл. 172-176), което позволява подобни практики. Наред с това достъпът до тези данни и процедурата по унищожаването им са лишени от съответните гаранции за злоупотреба с тази информация.
В решението е направен подробен преглед на действащото законодателство в тази област, както и на практиката по приложението му. Наред с това са анализирани основните международни актове .
Съдът приема, че, макар и да са извършени редица промени в действащото законодателство след постановеното решение по делото European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (no. 62540/00, 28 June 2007), то, както и практиката по прилагането му все още не отговарят на изискваните минимални гаранции срещу произвол и злоупотреби съгласно член 8 от Конвенцията в следните отношения:
а) вътрешните правила, уреждащи съхранението и унищожаването на материали, получени чрез наблюдение, не са били достъпни за обществеността (§ 296 );
б) терминът „обекти“ в член 12, ал. 1 от Закона от 1997 г. не е дефиниран по начин, който да гарантира, че не може да служи като основа за безразборно наблюдение (§303);
в) прекомерната продължителност на първоначалното разрешение за наблюдение от съображения за национална сигурност – две години – значително отслабва съдебния контрол, на който е подложено такова наблюдение (§305);
г) процедурата за разрешаване както действа на практика не е в състояние да гарантира, че се прибягва до наблюдение само когато е „необходимо в едно демократично общество“ (§§ 307 – 322);
д) съществуват редица пропуски в законовите разпоредби, уреждащи съхраняването, достъпа, проверката, използването, съобщаването и унищожаването на получените данни от използваните СРС ( §§326- 332);
е) системата за надзор, както е организирана в момента, не отговаря на изискванията за достатъчна независимост, компетентност и правомощия (§§ 335-347);
ж) условията за уведомяване на засегнатите лица са твърде ограничени (§§349-351 ); и
(з) специалното средство за защита, иск по чл. 2 от ЗОДОВ не е налично на практика във всички възможни хипотези, не гарантира проверка на обосновката на всеки случай на наблюдение (чрез позоваване на разумно подозрение и пропорционалност), не е достъпен за юридически лица и е ограничен по отношение на наличните облекчения (§§ 266-73 и 352-355 ).
Поради това Съдът достига до извода, че тези недостатъци в правния режим изглежда са оказали действително въздействие върху функционирането на системата за тайно наблюдение в България. Повтарящите се скандали, свързани с тайното наблюдение (посочени в §§ 56, 57, 59 и 67) предполагат съществуването на злоупотреби с практики за наблюдение, които изглежда поне отчасти се дължат на неадекватните правни гаранции. Следователно, българските закони, уреждащи тайното наблюдение, не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да гарантират, че „намесата“, произтичаща от системата за тайно наблюдение в България, е„необходимо в едно демократично общество“ .Поради това е е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.
Наред с това Съдът подлага на анализ и системата за запазване на прихванатите комуникационни данни, достъпа до тях и унищожаването им. Той констатира, че законодателството в тази област е било значително усъвършенствано след решението на Съда на Европейския съюз по делото Digital Rights Ireland and Others и
решението на Конституционния съд от 2015 г.( № 2 от 12.03.2015 г. по к. д. № 8/2014 г., КС, обн., ДВ, бр. 23/2015 г).Въпреки това обаче то, както и практиката по прилагането му, не отговарят на минималните гаранции срещу произвол и злоупотреби, изисквани от чл. 8 от Конвенцията в следните насоки:
а) процедурата за даване на разрешения не изглежда способна да гарантира, че органите имат достъп до запазените комуникационни данни само когато това е „необходимо в едно демократично общество“ ( 400- 406);
б) не са определени ясни срокове за унищожаване на данни, достъпни до органите в хода на наказателното производство (§408);
в) не съществуват публично достъпни правила за съхраняване, достъп, проверка, използване, съобщаване и унищожаване на комуникационни данни, достъпни до органите (§409 );
г) системата за надзор, както е организирана понастоящем, не изглежда способна ефективно да проверява злоупотребата (§§410-415);
д) разпоредбите за уведомяване на засегнатите лица, действащи в момента, са твърде ограничителни(§§416 и 417); и
е) не изглежда, че има ефективно средство за защита (§§ 379-381 и 418).
Поради изложеното Съдът достига до заключението, че тези закони не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да гарантират, че „намесата“, произтичаща от системата за запазване и достъп до комуникационни данни в България, е „необходимо в едно демократично общество“ .
Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията и в това отношение.
