На 11 април 2019 г. Европейският съд за правата на човека постанови решението си по делото Mariyka Popova et Asen Popov c. Bulgarie (no 11260/10) . В него беше повдигнато оплакване за нарушаване на правото на справедлив процес, и по-специално – на принципа на правната сигурност, поради установените противоречия в практиката на националните съдилища, което е довело до увреждане правата на жалбоподателите. Европейският съд не установи нарушение. Неговите аргументи са достатъчно сериозни и заслужават внимание, защото „справедливостта“ на съдебния акт в разбирането на голяма част от българските юристи същностно се разминава с тълкуването на тази международна юрисдикция. Би ми се искало особено тези колеги, които подготвят жалби до Европейския съд, да се запознаят с критериите, които Съдът е формулирал при преценката си в случаите, когато се натъкне на противоречие в практиката на националните съдилища при тълкуването и прилагането на националното законодателство. Тук „червената нишка“ е, че не същестува „право на установена съдебна практика“, тъй като това би означавало да не се търси никаква реформа или подобрение.
Фактите
Жалбоподателите са родители на загинала при автомобилна катастрофа жена през 2004 г. По повод пътния инциден е образувано наказателно производство срещу водача на МПС, причинил смъртта й, както и за нанесените психически травми на още едно лице – Т.Б. В съдебната фаза родителите, съпругът и синът на жертвата, както и второто пострадало лице, са конституирани като граждански ищци. Съдът признава за виновен причинителя на катастрофата и уважава гражданските искове, като присъжда на двамата жалбоподатели по 35 000 лв, на съпруга – 100 хил. лв и на сина – 50 хил. лв. Присъдено е обезщетение и на Т.Б. Решението влиза в сила на 18 ноември 2004 г. Макар че се снабдяват с изпълнителни листове, жалбоподателите и другите граждански ищци не успяват да съберат присъдените им суми поради неплатежоспособността на осъденото лице.
През 2005 г. всеки от гражданските ищци предявява самостоятелно искове срещу застрахователната компания, с която причинителят на ПТП е имал сключен застрахователен договор. Цената на исковете е като тази на уважените искови претенции от наказателния съд. По образуваните граждански дела по исковете на съпруга и сина на загиналата и на другото пострадало лице Софийският градски съд уважава частично претенциите. С решение от 1 август 2007 г. на ВКС е оставено в сила решението на апелативния съд, който увеличава размера на претенциите за неимуществени вреди на съпруга и сина на загиналата при автомобилната катастрофа. На 30.04.2008 г. ВКС оставя в сила решението на СГС и по отношение исковата претенция на второто пострадалот от инцидента лице.
Всички съдебни състави мотивират допустимостта на исковете срещу застрахователното дружество с обстоятелството, че въпреки уважените искове срещу причинителя на катастрофата в хода на наказателното производство ищците не са могли да съберат вземанията си от признатото за виновно лице.
Искът на жалбоподателите срещу застрахователното дружество е уважен от СГС, който им присъжда обезщетение за неимуществени вреди от по 20 000 лв на всеки от тях. Това решение от 20.02.2008 г. е обезсилено от Софийския апелативен съд, който преценява, че исковете са били недопустими, тъй като жалбоподателите вече са предявили същите искове по повод същото събитие (смъртта на дъщеря им) в хода на наказателното производство срещу застрахования и те са били уважени. Решението е постановено от съдебния състав, който преди това уважава исковете на съпруга и сина на загиналата с решение от 02.02.2007 г. Позовавайки се на чл. 280, ал. 1 от междувременно влезлия в сила нов ГПК, жалбоподателите депозират касационна жалба, която е отхвърлена като недопустима. ВКС приема, че решението на апелативния съд не противоречи на неговата собствена практика, установена в две решения (Решение № 82 от 07.07.2009г. по т.д. № 28/2009г. на ВКС, Т.К., I т.о.и Решение № 197 от 30.11.2009г. по т.д. № 352/2009г. на ВКС, Т.К., II т.о.), които са задължителни за по-долните инстанции. Съгласно възприетото разрешение не може да се предяви иск срещу застрахователя, ако искът на засегнатото лице срещу причинителя на увреждането е бил уважен.
Оплакването
Оплакването пред Европейския съд е за нарушаване на правото на справедлив процес поради противоречия в практиката на националните съдилища във връзка с приложението на чл. 407, ал. 1(отм.) от ТЗ, който по времето, когато е бил действнащ, е давал право на засегнатото лице да предяви иск не срещу застрахования, а срещу застрахователното дружество, с което последният има сключен договор.
Приложимото право
Във връзка с приложението на този текст съдебната практика е била разделена и е имало състави, които са приемали, че е допустимо да се предяви иск на осн. чл. 407, ал. 1 ТЗ независимо от уважена искова претенция пряко срещу причинителя на увреждането и такива, които са приемали, че иск по чл. 407, ал. 1 е допустим само, ако преди това не е бил уважен иск срещу причинителя на увреждането. През 2010 г. по повод подобен казус е образувано тълкувателно дело и висящите пред ВКС производства са спрени до постановяване на тълкувателно решение.То е постановено на 06.06.2012 г. (ТР № 2/06.06.2012 г. по т.д. № 1/2010, ОСТК). С него се възприема позицията, че ако увреденото лице не може да събере присъдените му суми от извършителя на непозволеното увреждане, то има право да ги претендира от застрахователя. В този смисъл са решени спрените междувременно дела пред ВКС.
Преценката на Съда
Съдът приема, че оплакването е допустимо и напомня, че основните принципи за приложение на чл. 6§1, свързани с оплаквания за противоречия в практиката на най-висшата юрисдикция в държавите, са резюмирани в неговото скорошно решение на Голямото отделение по делото Paroisse gréco–catholique Lupeni et autres c. Roumanie ([GC], no 76943/11, §§ 116-118, 29 novembre 2016), като основният акцент се поставя върху правната сигурност, който се съдържа във всеки един от текстовете на Конвенцията и има за цел по-специално да гарантира определена стабилност на правните ситуации и да насърчи общественото доверие в правосъдието. Въпреки това възможността за разминаване на съдебната практика е естествено присъща на всяка съдебна система, включително и вътре в рамките на една и съща юрисдикция, което само по себе си още не означава, че противоречи на Конвенцията. Следователно изискванията за правна сигурност и защитата на оправданите правни очаквания на физическите лица не предоставят придобито право на установена съдебна практика. Всъщност еволюцията на съдебната практика сама по себе си не противоречи на доброто правораздаване, тъй като изоставянето на динамичен и еволюционен подход може да възпрепятства всяка реформа или подобрение.По принцип Съдът не е длъжен да сравнява различните решения на съдилищата, дори ако споровете изглеждат близки или свързани, тъй като тяхната независимост е обвързваща за него. Критериите, които ръководят Съда в неговата преценка дали противоречивите съдебни решения нарушават чл. 6§1 или не, са първо, наличието на „дълбоко и трайно различие“ в практиката на националните съдилища, второ, дали националното законодателство предвижда механизми за премахване на тези несъответствия и, трето, дали и до каква степен тези механизми са били приложени и какъв е бил ефектът от тяхното прилагане. Съдът добавя, че съдилищата, и по-специално върховните съдилища, трябва да бъдат бдителни, за да открият и отстранят възможно най-скоро различията в съдебната практика.
Връщайки се към конкретния случай, Съдът констатира противоречия в практиката на националните съдилища, наличието на механизъм за преодоляването им, както и прилагането на този механизъм с приемането на тълкувателното решение.
Съдът не пропуска факта, че тълкуването, прието от Върховния съд, би било благоприятно за жалбоподателите, ако касационната жалба, подадена от тях, е била разгледана след 2010 г. Той обаче повтаря, че правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания на страните не дават придобито право на установената съдебна практика. Освен това Съдът отчита, че въпреки неблагоприятния характер на съдебните решения по техния случай последните са добре обосновани и не произволни, поради което не може да бъдат критикувани националните съдилища, че са постановили тези съдебни актове, срещу които жалбоподателите са се оплакали.(§§46-47)
В заключение, Съдът приема, че е било налице „дълбоко и трайно различие“ по отношение на тълкуването на чл. 407, ал. 1 (отм.) от Търговския закон от страна на Върховния касационен съд, което засяга жалбоподателите. Вътрешното законодателство предвижда механизъм за коригиране на това положение, а именно: процедурата, предвидена в чл. 292 от Гражданския процесуален кодекс. Това правно основание е използвано скоро след постановяването на решенията по делото на жалбоподателите и в разумен срок след възникването на несъответствието, което е довело и до стандартизиране на националната съдебна практика в тази област. В това отношение настоящото дело трябва да се разграничава от делата на Iordan Iordanov et autres c. Bulgarie (no 23530/02, 2 juillet 2009, §§ 50-53) и Paroisse gréco–catholique Lupeni et autres c. Roumanie ( §§ 116-118 ), където, обратно на този случай, не са използвани своевременно вътрешни механизми за разрешаване на противоречия във вътрешната съдебна практика.
Тези елементи са достатъчни, за да може Съдът да заключи, че в случая не е нарушен принципът на правна сигурност, поради което и не е допуснато нарушение на чл. 6§1.
