На 5 септември 2019 г. Европейският съд за правата на човека постанови решение по делото Agro Frigo OOD v. Bulgaria (Application no 39814/12 ). В него той достигна до извода, че повдигнатите оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1 са допустими, но неоснователни. Това е първо решение във връзка с отпускането на субсидии от ДФ „Земеделие“ по програмата САПАРД и в този смисъл представляват интерес мотивите на Европейския съд, още повече, че става въпрос за възприемането на позицията на националните съдилища, че отмяната на влязло в сила решение поради засегнати интереси на трета страна, неучаствала в спорното производство, не води в конкретния случай до нарушаване върховенството на закона.
На 11 април 2019 г. Европейският съд за правата на човека постанови решението си по делото Mariyka Popova et Asen Popov c. Bulgarie (no 11260/10) . В него беше повдигнато оплакване за нарушаване на правото на справедлив процес, и по-специално – на принципа на правната сигурност, поради установените противоречия в практиката на националните съдилища, което е довело до увреждане правата на жалбоподателите. Европейският съд не установи нарушение. Неговите аргументи са достатъчно сериозни и заслужават внимание, защото „справедливостта“ на съдебния акт в разбирането на голяма част от българските юристи същностно се разминава с тълкуването на тази международна юрисдикция. Би ми се искало особено тези колеги, които подготвят жалби до Европейския съд, да се запознаят с критериите, които Съдът е формулирал при преценката си в случаите, когато се натъкне на противоречие в практиката на националните съдилища при тълкуването и прилагането на националното законодателство. Тук „червената нишка“ е, че не същестува „право на установена съдебна практика“, тъй като това би означавало да не се търси никаква реформа или подобрение.
Това е препоръката, направена от Европейския съд по правата на човека, на основание чл. 46, ал. 1 от Европейската конвенция, която се включва в т.н. общи мерки, визиращи всички подобни случаи като този по цитираното дело.
На 1 юни 2017 г. Европейският съд установи нарушение на правото на мирно ползване на собствеността на четирите жалбоподателки, които неоснователно, по силата на самия ЗСПЗЗ, са лишени от своята собственост без правото да получат каквото и да е обезщетение.
Жалбата е свързана с проблемите, възникнали при прилагането на ЗСПЗЗ във връзка със земеделската реституция и конкуренцията на правото на собственост, която възниква между различните категории собственици.
Това е първото дело по земеделска реституция, поставящо проблеми, сходни на тези, анализирани от Европейския съд по ЗВСОНИ.
На 9 юни 2015 г. Европейския съд по правата на човека постанови две решения, в които установи нарушения на чл. 6§1 от Европейската конвенция. Общото между тях не е само това, че са свързани с проблемите на българската земеделска реституция. По-същественото и в двете е това, че българските власти в лицето на администрацията демонсрират правен нихилизъм и пренебрежение към задължителността на съдебните решения на българските съдилища. Така се стига и до осъдителните решения на Съда в Страсбург.
Решението Дечева и други срещу България – поредният упрек към съда
На 26 юни 2012 г. Европейският съд по правата на човека постанови три решения срещу България, но медиите насочиха вниманието си единствено върху това, което бе по повод жалбите на деветима работници на плевенската рафинерия „Плама“ – решението Христова и други (Requêtes nos 11472/04, 40590/08) . В него обаче просто бе констатирано едно повтарящо се нарушение, което вече бе установено три години по-рано – в решението Белев и други срещу България.[1] Тогава Европейският съд постанови, че държавата е нарушила позитивните си задължения, защото е създала пречки за изпълнение на влезлите в сила решения в полза на всеки един от жалбоподателите (по трудови спорове за присъждане на трудови възнаграждения и различни по характера си обезщетения). Със своите действия и бездействие тя е нарушила правото на справедлив процес и правото на собственост по отношение на 42-ма работници от „Плама“. В решението си от 26 юни Съдът изтъква, че не намира основания да промени своята позиция, изложена в цитираното по-горе решение и за пореден път установи същите нарушения.