Grabchak v. Bulgaria (Application no. 55950/09),1 june 2017
/решение на Комитет/
Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002
Жалбоподателят e украински гражданин, който пристига в България през 1995 г. През следващата година започва връзка с г-жа М., украинска гражданка, от която през 1997 г. му се ражда син. През 2003 г. той получава статут на постоянно пребиваващ. На 6 ноември 2006 г. ръководителят на служба „Национална сигурност“ на МВР издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на жалбоподателя, разпореждайки неговото експулсиране и налагането на десетгодишна забрана за повторно влизане в страната на основание, че присъствието му в България представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени, но е отбелязано, че тя се основава на „предложение №. B4923 „. Пред националния съд са представени твърдения за участие на жалбоподателя в редица престъпления – актове на изнудване, контрабанда, оръжейни сделки и пране на пари, че е работил с големи количества незаконно получени пари, че е установил контакти с български служители, включително полицейски служители, и че е бил в контакт с предполагаеми терористи. Като изброява предполагаемата незаконна дейност на жалбоподателя, предложението се позовава на конкретни дати и имена, но няма доказателства в подкрепа на твърденията. Междувременно преди издаването на заповедта жалбоподателят напуска страната на 29.10.2006 г. Без да знае за министерската заповед от 6 ноември 2006 г., на 15 ноември 2006 г. той се опитва да се върне отново на българска територия, но е спрян на границата и не му е разрешен достъп. Оттогава живее в Киев, докато г-жа М. и неговият син остават в България. Заповедта е обжалвана пред съда. Съдебното производство приключва на 19 март 2009 г. с окончателно решение на Върховния административен съд, който потвърждава заповедта от 6 ноември 2006 г. След изброяването на предполагаемите незаконни действия на жалбоподателя, описани в предложение №. B4923, той просто отбелязва, че оспорваната заповед не е издадена в нарушение на закона. Освен това съдът отхвърля доводите на жалбоподателя относно нарушаване правото му на семеен и личен живот.
Европейският съд отбелязва, че настоящият случай е подобен на редица предходни дела (като напр., C.G. and Others v. Bulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010).
По повод възражението на Правителството за неприложимост на чл. 8 в настоящия случай, защото жалбоподателят нямал „семеен живот“ по смисъла на действащого законодателство, Съдът отбелязва, че той и г-жа М. са имали дете, за което са се грижили заедно, а това показва, че те са били обвързани един с друг в достатъчна степен, за да съставляват „семейство“ по смисъла на член 8 от Конвенцията. Връзката на жалбоподателя със сина му, който е навършил девет години по времето, когато жалбоподателят напусне България, също е част от „семейния живот“, който жалбоподателят е имал в България преди отпътуването си. Поради това е установена намеса в правото на семеен живот на жалбоподателя. Той наред с това твърди, че за 11 години пребиваване в България е установил лични контакти, получил е статут на постоянно пребиваващ, имал е и социално-икономически връзки, които също са били нарушени.С експулсирането е била допусната намеса и на правото му на личен живот.
Съдът констатира, че намесата нито е била „съгласно условията, предвидени в закона“, нито е била поради наличието на заплаха за националната сигурност. Той отбелязва, че националните съдилища са позволили на изпълнителната власт да разшири понятието за национална сигурност извън естествения му смисъл и не са проверили дали служба „Национална сигурност“ е могла да докаже съществуването на конкретни факти, служещи като основа за неговата преценка, че жалбоподателят е представлявал риск за националната сигурност. Освен това Съдът констатира, че вътрешните съдилища са прилагали формалистичен подход и са оставили на една правителствена агенция пълна и неконтролирана свобода на действие да удостовери с малко повече от собствените си общи изявления, че чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде експулсиран. Така е процедирано и в редица предходни случаи – Kaushal and Others, §§ 28-32, and M. and Others, § 98; Amie and Others v. Bulgaria, no. 58149/08, § 98, 12 February 2013.
Съдът отбелязва, че настоящият случай е много подобен на горепосочените. Срещу жалбоподателя никога не е започвало досъдебно производство за приписваните му престъпления, а представеният пред съда документ не е съдържал нищо освен декларационни изявления, непридружени с доказателства. От друга страна ВАС е отказал да изследва въпроса по същество относно основанията за експулсиране и се е задоволил да констатира, че заповедта е формално законосъобразна. Съдът констатира, че подобно на посочените по-горе дела, въпреки наличието на формална възможност за осъществяване на съдебен контрол върху оспорваните мерки, жалбоподателят не се е ползвал с минималната степен на защита срещу произвола, присъща на понятието за законност по Конвенцията. Това означава, че намесата в правото му на семеен и личен живот не е била „в съответствие със закона“, както се изисква от член 8 § 2.
В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са били необходими в едно демократично общество.
Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.
