Halil Adem Hasan v. Bulgaria (Application no no 4374/05), 10 March 2015

Жалбата е свързана с лошите условия в затвора на лице, изтърпяващо наказанието доживотен затвор без право на замяна, което във връзка с това повдига оплаквания за нечовешко и унизително третиране.

Жалбоподателят е осъден през октомври 2000 г. на това наказание по повод извършен грабеж, придружен с убийство. Той изтърпява присъдата си последователно в затворите във Варна и в Ловеч. Неговите оплаквания са по повод лошите битови условия (недобра хигиена, недостатъчна и некачествена храна, неудовлетворително медицинско обслужване, липса на свободен достъп до тоалетни, недобро отопление и осветление и пр.). Наред с това поради самия „специален“ режим, на изтърпяване на наказанието той е принуден да бъде заключен в килията си и само за един час има право на разходка, като през останалото време ползва кофа в присъствието на други лица за тоалетни нужди, която се изхвърля три пъти на ден; че не му е позволено да работи и да има социални контакти с другите затворници, а е изолиран в килията си.

Жалбоподателят предявява двукратно искове на основание чл. 1 от ЗОДОВ, претендирайки присъждането на обезщетение за  нечовешките условия в затворите. В тези производства съдилищата приемат, че макар и условията в двата затвора да са неудовлетворителни, те са в рамките на определения по закон режим и са еднакви за всички затворници, както и че  не са достигнали онзи праг на суровост, под който може да се достигне до извода, че нарушават стандартите на Европейския съд във връзка с приложението на чл. 3.

Европейският съд посочва, че ще придържа към общите принципи, установени от него  в §§199-202  на решението му по делото  Harakchiev and Tolumov, както и в многобройните предходни дела, в които вече са повдигани подобни оплаквания във връзка с различните аспекти на лошите условия в затвора (Kehayov v. Bulgaria, no. 41035/98, § 71, 18 January 2005; I.I. v. Bulgaria, no. 44082/98, § 75, 9 June 2005; Iovchev v. Bulgaria, no. 41211/98, § 134, 2 February 2006; Yordanov v. Bulgaria, no. 56856/00, § 94, 10 August 2006; Dobrev v. Bulgaria, no. 55389/00, § 129, 10 August 2006; Malechkov v. Bulgaria, no. 57830/00, § 140, 28 June 2007; Kostadinov v. Bulgaria, no. 55712/00, § 61, 7 February 2008; Gavazov v. Bulgaria, no. 54659/00, § 108, 6 March 2008; Radkov v. Bulgaria (no. 2), no. 18382/05, §§ 48-49, 10 February 2011; Shahanov v. Bulgaria, no. 16391/05, § 53, 10 January 2012; Sabev v. Bulgaria, no. 27887/06, § 99, 28 May 2013).

Що се отнася до последиците върху личността  от самия режим, на който са подложени лицата, осъдени на доживотен затвор без право на замяна, Съдът припомня своите заключения, изведени в решението му по делото Harakchiev and Tolumov.Той посочва, че всички форми на  доживотен затвор без подходящото умствено и физическо стимулиране е вероятно в дългосрочен план да имат вредни последици, което би довело до влошаване на умствените способности и умения на лицата (виж Harakchiev и Tolumov, цитирано по-горе, § 204). Също така, автоматичното  разделяне на тази категория затворници от останалата затворническа популация, по-специално когато няма посочени изчерпателно осования за това и държането им изолирани в самостоятелни килии,  може само по себе си повдигне  въпрос по член 3 от Конвенцията, ако не е обосновано с никакви съображения за сигурност.

Що се отнася до настоящето, дело Съдът отбелязва, че няма спор относно факта, че жалбоподателят е останал в постоянно заключена килия, изолиран от останалите затворници и подложен на  специални мерки за сигурност в съответствие със „специалния режим“,  през целия период след неговото задържане през 2000 г.  Освен това  ограничените възможности за занимания на открито и участието в  разумни дейности не са отречени от самите национални съдилища в техните решения поне за периода до 2007 г. Съдът отбелязва, че  Правителството не се е позовало на никакви  убедителни съображения за сигурност, които са налагали изолацията на жалбоподателя и не е посочило аргументи  защо не е било възможно да се преразгледа режима му, така че да му се предостави адекватна възможност за контакт с хора и за смислени занимания извън килията. Както констатира Съдът,  тази ситуация е до голяма степен в резултат на автоматичното прилагане на законовите разпоредби, регламентиращи режима на изтърпяване на наказанието от  жалбоподателя. Позовавайки се на изводите си в решението  по Harakchiev и Tolumov (§§ 203-09), Съдът приема, че такава автоматична изолация при прилагане на съответните разпоредби на Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. и по-късно на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г., както и на Правилника за прилагането му, е в нарушение на член 3 от Конвенцията. Той не вижда причина да се отклони от тази констатация и  в настоящия случай.

Като взема предвид предвид кумулативния ефект от неудовлетворителните материални  условия в двата затвора в целия период  на задържане на жалбоподателя – около дванадесет и половина години до момента, както и режимът, при който е изтърпявал наказанието си,  Съдът счита, че страданията и трудностите, понесени от жалбоподателя, превишават неизбежния праг  на суровост, присъщ на задържането. Те са били достатъчно сериозни, за да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение.

Съдът намира, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на оплакването му по силата на член 3 от Конвенцията относно условията и режима, в който е бил задържан, поради което установява нарушение и на чл. 13.

Съдът установява нарушение и на чл. 8 във връзка с нарушената тайна на кореспонденцията на жалбоподателя.

Author

Write A Comment