Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (Applications nos. 15018/11 and 61199/12), 8 July 2014
Двамата жалбоподатели са осъдени съответно на доживотен затвор без право на замяна / за първия с влязла в сила присъда през 2004 г./ и на доживотен затвор със замяна /за вторият с присъда от 2000 г./ за извършени от тях въоръжени грабежи, придружени с по две убийства. Г-н Харакчиев изтърпява присъдата си в Старозагорския затвор, а г-н Толумов – в Пловдивския.
Те повдигат оплаквания по повод твърде строгия режим на изтърпяване на наказанията, на който са били подложени и който според тях е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Според тях с изключение на ежедневния 1 час за разходка и оставането им заключени за останалото време в изолирани от останалите затворници килии, без достатъчно проветряване, течаща вода, достъп до тоалетна, отопление на килиите, недостатъчна хигиена, храна и медицински грижи – представлява нечовешко и унизително третиране.
Г-н Харакчиев повдита оплакване по чл. 3 и на плоскостта на самия характер на наказанието доживотен затвор без право на замяна, отнемащо му всяка надежда за живот извън затвора от момента на налагането му. Според него това е нечовешко и унизително наказание, което е в нарушение на чл. 3, защото липсва недискреционна процедура, допускаща замяната му с по-леко.
На плоскостта на чл. 13 двамата повдигат оплаквания, че не са разполагали с никакво ефективно вътрешноправно средство за защита по повод оплакванията си по чл. 3.
Повдигнати са оплаквания и за нарушение на чл. 8 по повод контрол над кореспонденцията им. Съдът намира оплакването на г-н Харакчиев по този текст за недопустимо поради липсата на всякакви доказателства за истинността на подобни твърдения и в решението си по допустимост от 19 февруари 2013 г. приема да разгледа освен оплакванията по чл. 3 и чл. 13 и това по чл. 8, повдигнато от г-н Толумов.
В решението си по основателност Съдът прави подробен преглед на санкциите в българското наказателно законодателство от Освобождението и първия наказателен закон до настоящия момент /включително и на относимите текстове от проекта за нов НК/, като подробно се спира на дебатите в българския Парламент по повод отмяната на смъртното наказание и въвеждането на новите видове наказания – доживотен затвор със и без право на замяна. Той анализира наред с това правомощието за помилване на Президента и практиката по прилагането му от 2002 г. до настоящия момент и въведените правила в работата на комисията по помилване към президента през 2013 г. Направен е преглед практиката на българските съдилища по разглеждането на дела за лоши условия в затворите и твърде строгия режим на лишените от свобода със и без право на замяна по ЗОДОВ и по чл. 256-257 от АПК. Представена е и правната рамка относно „специалния режим” на изтърпяване на наказанието на осъдените на доживотен затвор съгласно ЗИН (отм.) и действащия ЗИНЗС от 2009 г. Съдът посочва наред с това и относимите международни актове и други международни инструменти на ООН и на Съвета на Европа, както и констатациите от всички доклади на Комитета за превенция на изтезанията при неговите посещения в български затвори от 1999 г. до 2012 г. /CPT – §§165-174/. Той взема предвид и докладите Българския хелзинкски комитет.
Правителството прави възражение за недопустимост по повод оплакванията на жалбоподателите за суровите условия на изтърпяване на наказанието, като твърди, че е налице злоупотреба с правото на жалба, тъй като, макар и да са били в различни затвори, твърденията на жалбоподателите били идентични с тези на затворник, който изтърпявал наказание в съвсем друг затвор. То е отхвърлено от Съда /§§184-185/. Колкото до възражението за не изчерпване на вътрешните средства за защита, Съдът приема, че то е тясно свързано с оплакването по чл. 3 и решава, че ще разгледа съвместно двата въпроса /относно допустимостта и сонователността/.
По повод режима и условията на изтърпяване на наказанието доживотен затвор Съдът припомня, че е изяснил стандартите за съответствието на това наказание с чл. 3 в своето решение от 12 април 2012 г. по делото BabarAhmadandOthersv. theUnitedKingdom (nos. 24027/07, 11949/08, 36742/08, 66911/09 and 67354/09, §§ 200-14, както и в това на Chervenkovv. Bulgaria (no. 45358/04, §§ 60-66 от 27 ноември 2012 и AnanyevandOthersv. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, 10 January 2012).
Той установява нарушение на чл. 3 поради кумулативния ефект на условията на задържане, в които са поставени жалбоподателитне, а именно: пълната им изолация в продължение на 21-22 часа на ден в килиите, макар че останалите затворници са били в съседство; незадоволителните материални условия в продължение на 12 и 14 години /респективно за всеки един от тях/; липсата на подходящи форми на физическо или умствено стимулиране; ограничени възможности да прекарват на чист въздух.
Съдът отбелязва, че такава изолация на затворниците може да бъде оправдана само поради особени съображения за сигурност. Подобна мярка не е ооснователна в случаите на жалбоподателите. Особено по отношение на втория от тях, за когото самото Правителство признава, че още със самото си постъпване в затвора е показал старание и усърдие за спазване на правилата и не е създавал никакви проблеми и рискове за околните и за себе си. Затова и Съдът посочва, че няма обяснение кое е налагало той да продължи да бъде на такъв режим. Друг аспект, който се анализира в тази връзка и се установява несъответствие с изискванията на чл. 3, е разходките на открито и осигуряването на някакви занимания или дейности, които да осмислят пребиваването в места за лишаване от свобода. Той достига до извода, че до голяма степен тя е в резултат на автоматичното прилагане на разпоредбите на вътрешното законодателство относно режима на изтърпяване на наказанието, а не толкова – на съображения за сигурност с оглед тяхното поведение. По повод лошите битови условия Съдът „е поразен” по повод липсата на тоалетни в килиите и разрешението само по три пъти на ден да се посещават санитарните възли. /§ 211/
Съдът достига до извода, че анализираните аспекти на условия на режима на изтърпяване на наказанието и на материалните условия, в които се реализира то, взети заедно, са достатъчно сериозни, поради което ги квалифицира като форма на нечовешко и унизително отнасяне и установява нарушение на чл. 3 в този аспект.
Във връзка с лошите материални условия в затворите Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, като се позовава на добре установената си практика по делата Ананиев и др. срещу Русия(посочено по-горе) иTorreggianiandOthersv. Italy (nos. 43517/09, 46882/09, 55400/09, 57875/09, 61535/09, 35315/10 и 37818/10, §§ 50-51, 8 January 2013. Той посочва, че към настоящия момент исковете по ЗОДОВ и АПК (чл. 256-257 АПК) не могат да бъдат такова средства, тъй като няма механизми, чрез които да се подобри положението на затворниците. Оплакванията от самия характер на режима /поради неговата суровост/ сами по себе си са «законови», поради което няма как да бъде уважена претенция за нанесени неимуществени вреди.
По повод самото наказание доживотен затвор без право на замяна Съдът препотвърждава новата си практика, установена с решението си по делото VinterandOthersv. theUnitedKingdom ([GC], nos. 66069/09, 130/10 and 3896/10, ECHR 2013. Той посочва, че само по себе си това наказание би било в съответствие с чл. 3, ако, от една страна, съществува шанс за освобождаване на осъдения и възможност за контрол от момента, в който започне изтърпяването му. Освен това един осъден на доживотен затвор без право на замяна трябва да има правото да знае при какви условия той би се надявал, че може да се предвиди неговото освобождаване.Съдът констатира, че от момента на влизане в сила на присъдата на г-н Харакчиев през ноември 2004 г. и до началото на 2012 г. той не е можел да се надява тя бъде намалена. През този период условията за упражняване на правомощията на президента за помилване, които биха могли да доведат до намаляване на наказанието му, са били неясни. Не са съществували никакви формални или неформални гаранции в този смисъл. Няма и нито един пример, в който тогава президентът да е упражнил това свое правомощие по отношение на лице, изтърпяващо подобно наказание. Макар че Конвенцията не предвижда правото на реабилитация, властите са длъжни да дадат на всяко едно лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна, някаква перспектива, колкото и слаба да е тя, че то един ден може да получи свободата си. Нещо повече, самата цел на всяко едно наказание /вкл. и по българския НК/, е лицето да бъде поправено и превъзпитано, да се работи за неговата ресоциализация и връщането му в обществото. Ето защо, колкото и широка да е свободата на преценка на държавата при определянето на режима и условията на изтърпяване на това наказание, тези аспекти не могат да бъдат пренебрегнати от Съда и той не може да остане безразличен към тях. Европейският съд достига до извода, че е допуснато нарушение на чл. 3 поради това, че г-н Харакчиев е бил лишен от всяка надежда за освобождаване през периода 2004 – 2012 г., което е утежнило поради своята суровост неговите условия на задържане. Все пак Европейският съд прави уговорката, че тази негова констатация в никакъв случай не предоставя на жалбоподателя гаранции за неговото освобождаване.
Европейският съд отбелязва, че след приемането на ясни правила за работа на Комисията по помилването към Президента от 2012 г. начинът, по който той упражнява своите правомощия за помилване вече се основават на ясни правила за освобождаване или редуциране на наказанието. Съдът прави подробен преглед на работата на тази комисия, основавайки се на нейните месечни доклади и достига до извода, че наказанието доживотен затвор без право на замяна, наложено на жалбоподателя, поне формално, може да се счита, че би могло да се редуцира.
Освен присъдените обезщетения за нанесените им в тази връзка неимуществени вреди Съдът намира за необходимо да се произнесе и на основание чл. 46 от Конвенцията – т.е. да препоръча на властите какви общи мерки следва да предприемат, за да изпълнят точно решението му по повод установените нарушения на Конвенцията. Той постановява, че България следва да реформира, за предпочитане – по законодателен път, правната рамка, регламентираща режима на изтърпяване на наказанието по отношение на осъдените на доживотен затвор със и без право на замяна. В частност следва да бъде премахнат автоматизмът на определяне на твърде суровия режим на задържане и изолация на всички затворници, на които са наложени тези наказания.
Съдът не установява нарушение на чл. 8 по отношение оплакването на г-н Толумов за нарушаване на тайната на кореспонденцията между затворник и адвокат.
