Kandzhov v. Bulgaria(Application no. 68294/01 6 November 2008
В началото на юли 2000 г. жалбоподателят заедно с няколко приятели и политически поддръжници създава инициативен комитет за провеждане на кампания за оставката на тогавашния министър на правосъдието по повод съдебния процес в Либия срещу българските медицински сестри, когато последният прави изявление пред медиите, че „Либия не е бяла държава“. На 7 юли 2000 г. той уведомява кмета на Плевен, че на 10, 11 и 12 юли 2000 г. в центъра на Плевен поддръжници на СДС ще събират подписи с искане за оставка на „топ идиота на българското правителство – Теодосий Симеонов“(цитатът е взет от статия на един национален вестник). Провеждането на митинга не е разрешено от изпълняващия длъжността кмет в този момент. На 10 юли 2000 г., докато отива към една от масите за събиране на подписи, жалбоподателят е спрян пред районното полицейско управление от ръководителя на полицейското управление, който го информира за отказа на заместник-кмета. Жалбоподателят, който е решен да продължи с изпълнението на плана си, отива в кметството и се среща със заместник-кмета, но не постига съгласие с него.
В 11:35 ч. същия ден полицейски служител предупреждава писмено жалбоподателя, че последният следва да прибере масите, докато местоположението им бъде одобрено от заместник-кмета. Жалбоподателят отказва да ги прибере, тъй като счита, че поставянето на маси на обществена площ не представлява нарушение на обществения ред и че законът не изисква от него да иска разрешение от кмета за това.Час по-късно друг полицейски служител издава заповед за арест на жалбоподателя на основание чл. 70, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., чл. 148, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 325, ал. 2 от НК. Тя не посочва конкретните действия, които се твърди, че са извършени от жалбоподателя. Незабавно след това полицията арестува жалбоподателя и изземва двата плаката. По-късно същия ден полицейският служител, издал заповедта за арест на жалбоподателя, образува наказателно разследване срещу него за публична обида срещу министъра на правосъдието в качеството му на длъжностно лице, в нарушение на член 148, ал. 1, т.т. 1 и 3 от НК и за извършване на непристойни действия, които са в грубо нарушение на обществения ред и демонстрират явно неуважение към обществото, характеризиращи се с изключителна циничност и дързост, в нарушение на чл. 325, ал. 2 от НК. На 11 юли 2000 г. Районна прокуратура – Плевен получава оплакване от г-н Симеонов, който иска образуването на наказателно производство за обида по член 148 и за хулиганство по член 325 от НК срещу жалбоподателя. В тази връзка е издадено постановление за 72-часово задържане на жалбоподателя до определянето от страна на съда на мярката за неотклонение. На 14 юли жалбоподателрят е изправен пред съда и след като са изслушани становищата на обвинението и защитата съдът определя мярка за неотклонение парична гаранция и разпорежда освобождаването на жалбоподателя.
В последвалото съдебно производство районният съд приема, че жалбоподателят е извършил престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, тъй като брутално е нарушил обществения ред и го осъжда за хулиганство. Окръжният съд отменя тази присъда, приемайки, че той е невинен. Оправдателната присъда е оставена в сила от ВКС, който намира, че не са налице обективните и субективните елементи на престъплението по чл. 325, ал. 1 НК.
Жалбоподателят повдига оплакване относно незаконното му лишаване от свобода за периода 10-14 юли, през който на него не му е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, а първоначално е бил задържан на основание ЗМВР, а впоследствие – на основание чл. 152 НПК от прокурор преди да бъде изправен пред съд. Във връзка с тези свои оплаквания, той излага твърдението, че е малко вероятно един негов иск по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ да има успех, защото не попада в нито една от хипотезите му.
Европейският съд приема, че един иск по член 2, т. 2 от ЗОДВПГ не може да се разглежда като способен да предостави компенсация по отношение оплакването на жалбоподателя по член 5§3 от Конвенцията, че не е изправен своевременно пред съдия. Ето защо той отхвърля възражението на Правителството, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита.
Съдът установява, че по настоящото дело жалбоподателят е арестуван и задържан като предполагаем извършител на две престъпления: хулиганство и обида. Поради тази причина неговото лишаване от свобода е „арест или задържане“, извършено „с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление” по смисъла на буква (c) от член 5§1. Първото повдигнато обвинение в обида не би могло да послужи като основание за задържането на жалбоподателя между 10 и 14 юли 2000 г. съгласно член 152a, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., тъй като след измененията в НК от март 2000 г. това е престъпление то частен характер. Що се отнася до хулиганството, Съдът приема, че действията на жалбоподателя са представлявали събиране на подписи под искане за оставката на министъра на правосъдието и два плаката, наричащи го „топ идиот“.Тези действия на жалбоподателя не са квалифицирани като такива, грубо нарушаващи обществения ред нито от страна на окръжния съд, нито от ВКС. Ето защо Съдът намира, че лишаването от свобода на жалбоподателя не е било законно, поради което е налице нарушение на чл. 5§1 с) от Конвенцията.
Съдът констатира наред с това, че жалбоподателят е арестуван по обвинения в малозначително и ненасилствено престъпление и вече е бил прекарал двадесет и четири часа в ареста, когато полицията предлага на прокурора по делото да поиска от компетентния съд да наложи на жалбоподателя задържане под стража. Ето защо той установява нарушение и на чл. 5§3.
Съдът намира нарушение и на чл. 10 от Конвенцията.
