Kaushal et autres c. Bulgarie (requêtе no 1537/08), 2 septembre 2010
Жалбоподателят – индийски гражданин, се заселва в България през 1990 г., а през 1992 г. се жени за втората жалбоподателка. От брака им се раждат две деца през 1994 и 1998 г. На неуточнена дата получава разрешение за постоянно пребиваване, научава български език и започва свой бизнес. На 28 ноември 2005 г. директорът на Национална служба „Сигурност” на Министерството на вътрешните работи издава заповед за експулсирането на г-н Каушал поради това, че представлява заплаха за националната сигурност. Заповедта забранява г-н Каушал да влиза или пребивава на територията на България за срок от десет години. В нея е записано, че тя подлежи на незабавно изпълнение. На 1 декември 2005 г. той е експулсиран в Индия. Впоследствие се установява в Солун, Гърция, където съпругата и дъщерите му го посещават.
Въпреки, че заповедта не подлежи на обжалване, СГС я разглежда по същество, позовавайки се на решението на ЕСПЧ по делото Ал-Нашиф срещу България (№ 50963/99, от 20 юни 2002 г.). Той намира, че тя е основателна с оглед наличието на данни за участие на жалбоподателя в терористична организация и че информацията за това е събрана по надлежния ред. Съдът не се произнася по оплакването, свързано с нарушаването на правото на семеен живот на жалбоподателя, намирайки, че предприетите административни мерки са целяли да предотвратят противозаконната му дейност.
Решението от 16 декември 2006 г. е обжалвано пред ВАС. В жалбата е посочено, че за жалбоподателя не става ясно с кои свои действия е застрашил националната сигурност, тъй като посоченото в самото предложение за експулсиране подлежи на доказване. В нея той подчертава отново факта, че има семейство в България. ВАС оставя решението на СГС в сила. Съдът приема, че данните, свързани с твърдяната незаконна дейност на първия жалбоподател, са събрани в съответствие със закона и че оспорваната заповед за експулсиране „се отнася логично към фактите, изложени в Предложението”. Процесът е бил справедлив, тъй като жалбоподателят е имал адвокатска защита, а тежестта на доказване, че не се е занимавал с противозаконна дейност, е била негова. Колкото до твърдението за нарушаване на правото му на семеен живот, ВАС се позовава на ограниченията в чл.8§2, тъй като това право не е абсолютно.
Жалбоподателите се оплакват, че експулсирането на първия жалбоподател от България и последвалата раздяла на семейството са довели до нарушение на тяхното право на зачитане на семейния им живот, защитено по силата на член 8 от Конвенцията, както и че не са разполагали с ефективни правни средства за защита в това отношение, както се изисква от член 13 от Конвенцията.
Съдът приема, че са налице всички предпоставки, за да приеме, че чл. 8 е приложим в настоящия случай – след установяването на първия жалбоподател в страната и женитбата му с втората жалбоподателка се раждат двете им деца и до датата на експулсирането му те са били семейство. Няма признаци, които да опровергават твърдението за наличие на семеен живот. От 1990 г. до експулсирането му през 2005 г. първият жалбоподател е пребивавал законно в България. Той научава български език и започва свой бизнес. След като е отстранен принудително от България, семейството е разделено. Ето защо Съдът заключава, че мерките, предприети от властите срещу първия жалбоподател, съставляват намеса в правото му на зачитане на семейния му живот, защитено по силата на член 8 от Конвенцията. Той анализира след това въпроса дали тази намеса е в нарушение на чл. 8 и отбелязв, че за да не е такова, тя трябва да е „в съответствие със закона“, да преследва законна цел съгласно алинея 2 и да е „необходима в едно демократично общество“ за постигане на тези цели.
Съдът се позовава на решението си от 24 април 2008 г. по делото C.G. and Others v. Bulgaria (Application no. 1365/07). След като подробно анализира подхода на националните съдилища към ситуация, подобна на тази в настоящото дело, той заключава, че въпреки че е имал формално възможност да потърси съдебно преразглеждане на решението да бъде експулсиран, г-н C.G.. не се е ползвал и с минимална степен на защита срещу произвол от страна на властите, тъй като: а/ националните съдилища са допуснали изпълнителната власт да разтегли понятието за национална сигурност извън обичайното му значение и б/ те не разглеждат въпроса дали изпълнителната власт може да докаже наличието на конкретни факти, а решението им почива на неподкрепени твърдения.Тъй като за разлика от цитираното дело (по което жалбоподателят е бил обвинен, че участва в трафик на наркотици, който трудно може да бъде свързан със заплахата за националната сигурност), а тук основанието е за участието на първия жалбоподател в терористична групировка, Съдът отбелязва, че няма да поставя под съмнение преценката на властите, които разполагат с много по-голяма свобода на действие. Дори когато става дума за национална сигурност обаче, понятията „законност” и „върховенство на закона” в едно демократично общество изискват в случаите, когато определени мерки засягат основни права на човека, тези мерки да бъдат предмет на някаква форма на състезателно производство пред независим орган, компетентен да разгледа мотивите за решението и съответните доказателства, при необходимост със съответните процесуални ограничения за използването на класифицирана информация. Лицето трябва да може да оспори твърдението на изпълнителната власт за наличие на риск за националната сигурност. Оценката на изпълнителната власт за това какво е заплаха за националната сигурност естествено ще има значителна тежест. При все това независимият орган трябва да може да реагира в случаите, когато позоваването на понятието не почива на разумни доводи относно фактите или разкрива тълкуване на „национална сигурност“, което е незаконно или противоречащо на здравия разум и е произволно. Съдът счита, че на жалбоподателите не е предоставена защита от произволни действия. В това отношение Съдът намира за особено поразително, че в решението г-н Каушал да бъде експулсиран не се споменават фактическите основания, на които това решение почива. Решението посочва само приложимите законови разпоредби и обявява, че присъствието му (на г-н Каушал) в България представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Този извод почива на неназована информация, съдържаща се в тайното вътрешно предложение. Нещо повече, съдилищата отказват да извършат каквато и да било проверка по случая, като се позовават на предложението на МВР. Съдът посочва, че националните съдилища пропускат да разгледат решаващ аспект от делото, а именно – дали изпълнителната власт е могла да демонстрира наличието на конкретни факти, които са послужили за основа на преценката, че г-н Каушал представлява риск за националната сигурност. Вместо това те са се ограничили до чисто формално разглеждане на решението за експулсиране на г-н Каушал и не са разгледали други доказателства, за да потвърдят или оборят твърденията срещу него, и решенията им се позовават единствено на непотвърдени данни, предоставени от Министерството на вътрешните работи(Lupsa v. Romania, no. 10337/04, § 41, ECHR 2006‑VII, and, mutatis mutandis, Chahal v. the United Kingdom, 15 November 1996, §§ 121, and 130, Reports of Judgments and Decisions 1996‑V, and A. and Others v. the United Kingdom [GC], no. 3455/05, §§ 212-24, ECHR 2009). Поради това е установено нарушение на чл. 8.
Колкото до оплакването за нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8, Съдът подлага на преценка доколко производството, до което прибягва първият жалбоподател, представлява ефективно правно средство за защита по смисъла на член 13 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че Върховният административен съд не е взел предвид съществени обстоятелства, като например факта, че втората, третата и четвъртата жалбоподателки са родени в България и очевидно са живели там през целия си живот. По време на експулсирането на баща им третата и четвъртата жалбоподателки са били съответно на 13 и 7 години. Следователно може да се очаква те да срещнат сериозни трудности при адаптирането към живот в друга страна. Освен това, преди да бъде експулсиран, първият жалбоподател също е живял в България в продължение на много години. Той е научил български език и е започнал собствен бизнес и очевидно е изградил здрави социални, семейни и културни връзки със страната. Подобни фактори трябва да се вземат предвид при преценката дали дадена мярка за експулсиране е необходима в едно демократично общество и дали е съразмерна с търсената законна цел. Тъй като в случая националните съдилища не са ги обсъдили и отчели, Съдът намира, че развилото се съдебно производство не представлява ефективно вътрешно средство за защита.
Затова той установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.
Съдът установява нарушение и на чл. 1 от Протокол 7.
