Kostov v. Bulgaria (Application no. 3851/13),16 march 2017
Бащата на жалбоподателя е притежавал съсобствен парцел с къща в гр. София, която е отчуждена през 1981 г. за изграждане на жилищна сграда, срещу предоставянето на тристаен апартамент, чието местоположение и квадратура от 109 кв.м. е определено с отделна заповед през 1987 г. През 1990 г. Столична община го настанява временно в оборотно жилище, което е собственост на държавната фима, на която е възложено строителството на жилищната сграда. През 1996 г. общината сключва договор с дружеството – правоприемник на държавното предприятие и му възлага строителните работи, които е следвало да приключат за две години. Към 2005 г. сградата все още не била построена, а дружеството е обявено в ликвидация. Недостроената сграда е продадена на друга компания. До 2007 г. жалбоподателят така и не получава апартамента, който му е определен като обезщетение и въпреки многократните му писма до Столичната община последната отговаря, че той е следвало да насочи претенциите си към дружеството, което било обявено в ликвидация. През 2007 г. той е изваден от оборотното жилище, в което е бил настанен след отчуждаването на имота.
Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на Kirilova and Others, Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009 и много дуги. Той приема, че със заповедите от 1981 и 1987 г. на бащата на жалбоподателя е признато право на обезщетение, възникнало в негова полза, което не се оспорва от властите и той го определя като „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Съдът констатира продължително неизпълнение на задължението на държавата да предостави апартамента, индивидуализиран с втората заповед и го окачествява като намеса в правата на жалбоподателя, които той анализира по първата хипотеза на §1 на чл. 1 от Протокол 1. Въпреки че правото на жалбоподателя възниква още през 1981 г. Съдът взема предвид само периода след 7 септември 1992 г., когато Протокол 1, както и Конвенцията, влизат в сила за България. Съдът заключава, че производството, свързано с получаване на някаква компенсация от страна на жалбоподателя, който така и не получава апартамент, все още е висящо 36 години след отчуждаването на имота на неговия наследодател, 25 от които след като Конвенцията е в сила за България.Този период очевидно е прекомерен и властите не са представили никакви разумни оправдания за това продължително забавяне. Съдът отбелязва, че решението на общината да превъзложи строителството на друго дружество съвсем не я освобождава от задължението да спази поетия ангажимент към жалбоподателя. Той не може да приеме аргумента на властите, че жалбоподателят е трябвало да отправи претенциите си към частни лица, в какъвто смисъл е получил отговор от общината през 2011 г. Съдът отбелязва, че в случаи като настоящия задължение на властите е да действат своевременно и по подходящ начин. Отделно от това той констатира и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
Съдът постановява, че в тримесечен срок правителството трябва или да предотави на жалбоподателя апартамент , който е равностоен на този, определен като обезщетение, или да му заплати 82 хил евро. Наред с това на жалбоподателя е присъдено обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.