Kurilovich and Others v. Bulgaria (Application no. 45158/09),1 June 2017

/решение на Комитет/

Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002

Първият жалбоподател пристига в България през 1997 г. През 2001 г. той получава статут на дългосрочно пребиваващ, а през 2003 г. –  на постоянно пребиваващ. През 2005 г. той се жени за втората жалбоподателка (българска гражданка), а през 2007 г. се ражда третият жалбоподател, техният син, който също е български гражданин. На 29 май 2008 г. ръководителят на НСС  издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на първия жалбоподател, като разпорежда експулсирането му и му налага десетгодишна забрана за повторно влизане в страната на основание, че неговото присъствие тук представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени, а е   отбелязано, че тя се основава на „предложение №. B 848 „.

В него е записано, че  първият жалбоподател е бил член на „руска престъпна група“, замесена в пране на пари, изнудване, контрабанда, незаконни оръжейни сделки и финансирането на „терористични групи“ на територията на Руската федерация. Посочено е също, че той е накърнил международната репутация на България, като „ангажира страната във финансирането на терористични организации, транснационалната престъпност, корупцията и трафика на наркотици“. Няма приложени доказателства, които да обосноват тези твърдения.

На 12 юни 2008 г. първият жалбоподател подава жалба срещу заповедта от 29 май 2008 г. Той оспорва обвиненията срещу него и заявява, че семейството му е пребивавало в България и че мерките срещу него нарушават правата му по Конвенцията. Освен това той представи удостоверение, че не е имал наказателни присъди в България. С окончателно решение от 8 януари 2009 г. ВАС отхвърля жалбата и намира, че заповедта от 29 май 2008 г. е законна. След обобщаване на твърденията, направени в предложение №. B 848, той само приема, че те са достатъчни, за да оправдаят заключението, че първият жалбоподател представлява заплаха за националната сигурност. Освен това той отхвърля доводите  относно накърняване на правото му на  семеен живот, като посочва, че „Всяко ограничение на правата по Конвенцията е оправдано [когато се основава] на съображения за национална сигурност в случаите, когато поведението на чуждестранните граждани заплашва националната сигурност и обществения ред на държавата, в която пребивават„.

Първият жалбоподател е експулсиран на 24 април 2009 г. През 2012 г. на първия и втория жалбоподател се ражда второ дете.

Правителството оспорва намесата в семейния живот на втория и третия жалбоподатели, тъй като властите не са предприели никакви мерки срещу тях, а и не е имало пречка да уредят семейните си отношения  в друга държава. Съдът обаче отбелязва, че първият  жалбоподател пристига в България през 1997 г. и законно е пребивавал тук на основание на разрешенията за постоянно пребиваване. До 2009 г. семейството е живяло само в България. Преди експулсирането на първия жалбоподател през 2009 г. семейството е живяло само в България. Съответно, експулсирането, което ефективно води до разделяне на семейството, представлява  намеса в правото на жалбоподателите на семеен живот (Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, § 115, 20 June 2002, and Lupsa v. Romania, no. 10337/04, §§ 26-7, ECHR 2006‑VII).

Тази намеса би била в нарушение на член 8 от Конвенцията, освен ако не може да бъде обоснована съгласно чл.8§2  – да е  „в съответствие със закона“, като и да  преследва една или повече от легитимните цели, изброени в нея, а наред с това, трябва да е  „необходима в едно демократично общество“, за да се постигне съответната цел. Съдът се позовава на своята практика по аналогични дела срещу България – C.Gand Others vBulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010. Той констатира, че настоящият случай е много сходен с тях. Заповедта за експулсиране срещу първия жалбоподател е основана на изявления, които го обявяват за член на международна престъпна група, участваща в изнудване, изпиране на пари, контрабанда, трафик на наркотици и други престъпни дейности и поради това представлявал заплаха за националната сигурност. Въпреки това към документа, съдържащ тези изявления, предложение №. B848, не са приложени никакви  доказателства, на които се основават тези твърдения. Освен това не се сочи, че първият жалбоподател е бил обвинен за   престъпления от българските власти. По този начин заповедта за експулсиране изглежда се основава на чисто вътрешна оценка от Националната служба за сигурност, направена въз основа на неразкрити доказателства.

От друга страна ВАС е отказал да изследва въпроса по същество относно основанията за експулсиране и се е задоволил да констатира, че заповедта е формално законосъобразна. Съдът констатира, че подобно на посочените по-горе дела, въпреки наличието на формална възможност за осъществяване на съдебен контрол върху оспорваните мерки, жалбоподателят не се е ползвал с минималната степен на защита срещу произвола, присъща на понятието за законност по Конвенцията. Това означава, че намесата в правото му на семеен и личен живот не е „в съответствие със закона“, както се изисква от член 8 § 2.

В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са необходими в едно демократично общество.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

Author

Write A Comment