Manolov v. Bulgaria (Application no. 23810/05), 4 November 2014
През 1996 г. Кюстендилският окръжен съд постановява смъртна присъда по отношение на жалбоподателя във връзка с повдигнатото срещу него обвинение за грабеж , придружен с убийство, както и за редица други насилствени престъпления. През 1999 г. Софийския апелативен съд потвърждава присъдата, поради влезлите в сила междувременно промени в НК от декември 1998 г. изменя наложената смъртна присъда с наказанието доживотен затвор без право на замяна. От 2000 г. той е преведен в затвора в Бобов дол, където изтърпява присъдата си.
Жалбоподателят повдига оплаквания за лошите битови условия там, изразяващи се в некачествена и недостатъчна храна, липса на отопление през зимните месеци, недостатъчна хигиена в килиите и в тоалетните и др.п.
Наред с това жалбоподателят твърди, че при всяко негово извеждане от килията е бил държан с белезници, макар че не е имал никакви прояви на насилие или неподчинение.
Жалбоподателят водил редица дела по чл. 1 от ЗОДОВ във връзка с лошите материални условия в затвора,както и с твърде суровия режим, на който са били подложени затворниците, изтърпяващи наказание доживотен затвор без право на замяна, но исковете му били отхвърлени от Кюстендилския административен съд.
Жалбоподателят повдига оплакване и по повод липсата в националното законодателство на възможност да се измени наложеното наказание доживотен затвор без право на замяна и единственият път е правомощието на президента за помилване на такива лица.
Европейският съд установява две самостоятелни нарушения на чл. 3.
Първото е свързано с твърде суровия режим, при който е било изтърпявано наказанието, произтичащо от самия характер на действащото законодателство – постоянно заключен в килията си по силата на режима, при който е изтърпявал наказанието. В решението е отбелязано, че няма никакви данни жалбоподателят да е дал основания след осъждането си да бъде подлаган на такава строга изолация. Съдът установява наред с това, че използването на белезници винаги, когато жалбоподателят е бил извеждан от килията си без това да се налага по съображения за сигурност, е в противоречие с чл. 3 и се позовава на своята постоянна практика (Kashavelov v. Bulgaria, no. 891/05, §§ 38-40, 20 January 2011, Piechowicz v. Poland, no. 20071/07, § 174, 17 April 2012, and Horych v. Poland, no. 13621/08, § 99, 17 April 2012)
Съдът взема под внимание, че исковете на жалбоподателя са били разгледани от национален съд и са били отхвърлени като недоказани, но отбелязва, че извън всякакво съмнение е това, че автоматичните ограничения, произтичащи от самия режим на изтърпяване на наказанието, взети в тяхната цялост, са достатъчно сериозни, за да бъдат квалифицирани като унизително и нечовешко отношение.
Второто нарушение е по повод характера на самото наказание доживотен затвор без право на замяна.
Съдът констатира, че от момента, когато присъдата на жалбоподателя е влязло в сила – ноември 2004 г. и до началото на 2012 г. ,не е имало ясни условия, при които тя да може да се разглежда като подлежаща на промяна, съгласно установените стандарти в неговата съдебна практика във връзка с доживотните присъди. Първо, не е ясно дали преди промените в НК от 2006 г. правото на помилване се е разпростирало и по отношение на този вид присъди. На второ място, по начина, по който е било упражнявано това правомощие от президента преди началото на 2012 г. то не е било достатъчно прозрачно и не са съществували конкретни примери, които доказват, че лицата, изтърпяващи присъди доживотен затвор без замяна могат да се надяват да се възползват от упражняването на това свое право и ще получат изменение на присъдата си. В този аспект Съдът се позовава на мотивите , изложени в решението му по делото Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (nos. 15018/11 and 61199/12, 8 July 2014). Той изтъква, че на лицата, осъдени на доживотен затвор без право на замяна трябва да се даде шанс да вярват, че ако положат усилия, един ден могат да получат свободата си. Но за да се реализира той, би следвало тази възможност да бъде истинска чрез включването им в различни образователни курсове и групови дейности, а не чрез пълната им изолация.
Същевременно Съдът изрично подчертава, че установяването на нарушение на чл. 3 в този му аспект не означава, че на жалбоподателя се предоставя перспектива за предстоящо освобождаване.
