Това е крайният извод от решението на Европейския съд по правата на човека, постановено на 6 октомври 2020 г. по делото Stoyan Krastev v. Bulgaria. То е свързано с оплакване по чл. 5§5 от Конвенцията, съгласно който „всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член,има право на обезщетение.“
Фактите
Жалбоподателят е изтърпявал наказание от три години лишаване от свобода в Софийския затвор в общежитие от открит тип между април 2008 и февруари 2009 г., където е работел като шофьор на външен обект и не е нощувал в общежитието. Поради честите му отсъствия от работното място на 25 февруари 2009 г. е преместен в сградата на затвора. На неуточнена дата през същата година директорът на Главна дирекция за изпълнение на наказанията /ГДИН/е информиран, че жалбоподателят е отправял заплахи към началника на затвора и многократно е подтиквал други затворници да пишат жалби срещу администрацията. На 6 август 2009 г. той участва в сбиване с друг затворник. На 12 август 2009 г. директорът на ГДИН издава заповед за дисциплинарното му наказание – изолиране в наказателна килия за период от четиринадесет дни. В мотивите е посочено, че това е наказание за арогантното му поведение и заплахите, които е отправял към персонала и към затворниците. Наред с това е разпоредено жалбоподателят да бъде преместен в затвора в Бобов дол с оглед възникналото психологическо напрежение и несъвместимост между него и други затворници. Там той изтърпява и наложеното му дисциплинарно наказание.
На 17 август 2009 г., действайки чрез своя адвокат, жалбоподателят оспорва в съда заповедта за наложеното му дисциплинарно наказание.
Съдът установява, че инцидентът на 6 август действително е предизвикал вълнения и е поставил под угроза безопасността на затвора и на задържаните. Но е констатирано, че заповедта е издадена в нарушение както на материалния, така и на процесуалния закон, защото липсват задължителни реквизити – заглавие, какви са мотивите за налагане на наказанието, указание пред кой орган може да се обжалва и в какъв срок. Освен това в нея са били изброени писмените жалби на жалбоподателя до администрацията и това, че той е подтиквал другите затворници да пишат жалби. Съдът отбелязва, че тези действия по своето естество не представляват нарушения, тъй като писането на жалби не е незаконосъобразно. Поради това заповедта е отменена.
След влизане в сила на решението на съда жалбоподателят предявява иск по чл. 1 от ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди. По-специално той посочва в исковата си молба, че в резултат на изолацията си е преживял траен и дълбок дистрес, тежко психологическо разстройство и физическа болка и страдания, тъй като това е влошило симптомите, свързани с дългогодишните му болки в кръста. Исковата претенция е отхвърлена от АССГ и решението е оставено в сила от ВАС. Съдилищата намират, че жалбоподателят не е доказал по никакъв начин как настаняването му в наказателна килия се е отразило на психическото му състояние и поради това не е налице причинна връзка между незаконния административен акт и твърденията за причинени неимуществени вреди.
Оплакването
Жалбоподателят повдига оплакване за това, че не е получил право на обезщетение за незаконното си задържане в изолация по чл. 5§5 от Конвенцията.
Преценката на Съда
Съдът отхвърля възражението за недопустимост на Правителството по отношение на шестмесечния срок, посочвайки, че той следва да се отчита от датата на окончателното решение по чл. 1 от ЗОДОВ, а не от влизане в сила на решението, с което е установена незаконосъобразността на заповедта за дисциплинарно наказание. Колкото до другото възражение – че в случая чл. 5 не намира приложение, Съдът отбелязва, че основният въпрос, на който трябва да отговори във връзка с оплакването на жалбоподателя, е дали поставянето му в изолация за четиринадесет дни представлява самостоятелно лишаване от свобода за целите на член 5 и следователно дали член 5 § 1 от Конвенцията е приложим. Само ако се установи, че той намира приложение, жалбата на жалбоподателя по член 5§5, също ще бъде приложима. Той счита обаче, че този въпрос има тясна връзка с основателността на жалбата, позовавайки се на собствената си практика (подобен подход е приложен в други негови решения: Munjaz v. the United Kingdom, no. 2913/06, § 61, 17 July 2012, and Kasparov v. Russia, no. 53659/07, § 30, 11 October 2016)
Принципният въпрос е дали наложеното дисциплинарно наказание в рамките на изтърпяване на присъда лишаване от свобода може да бъде квалифицирано само по себе си като незаконно лишаване от свобода.
Съдът припомня своята практика, че за да определи дали някой е бил „лишен от свобода“ по смисъла на член 5, изходната точка трябва да бъде конкретната ситуация на лицето и следва да се вземат предвид цял набор от критерии като: вида, продължителността, ефектите и начина на прилагане на въпросната мярка (De Tommaso v. Italy [GC], no. 43395/09, § 80, 23 February 2017)
Съдът не изключва възможността мерките, приети в затвора, да разкрият намеса в правото на свобода при изключителни обстоятелства. Като цяло обаче дисциплинарните мерки, наложени официално или неформално, които имат ефект върху условията на задържане в затвора, не могат да се считат за лишаване от свобода (вж. Bollan v. United Kingdom (решение по допустимост), № 42117/98, ЕСПЧ 2000 V). Такива мерки трябва да се разглеждат при нормални обстоятелства като модификация на условията на законно задържане и следователно попадат извън обхвата на член 5 § 1 от Конвенцията. В определени случаи вместо това могат да възникнат проблеми съгласно чл. 3 и 8 от Конвенцията.
Според Съда, за да установи дали е налице лишаване от свобода в конкретния случай, е необходимо да разгледа конкретната ситуация на жалбоподателя и да оцени вида, продължителността, ефектите и начина на прилагане на въпросната мярка. По негова преценка тези критерии трябва да се прилагат с по-голяма сила, когато се преценява дали лице, лишено от свобода, е било подложено на по-нататъшно лишаване от свобода или просто допълнително е била ограничена свободата му (вж. Munjaz v. the United Kingdom, no. 2913/06, § 67, 17 July 2012) Въпросът за съответствието на тази заповед с вътрешното законодателство не е решаващ за тази проверка. Той би бил от значение само след като бъде даден отговор на предварителния въпрос, а именно – дали задържането в наказателната килия представлява самостоятелно лишаване от свобода.
По отношение на вида на задържането на жалбоподателя Съдът отбелязва, че оспорената заповед от 12 август 2009 г. не е имала за цел да измени правните основания за лишаването от свобода на жалбоподателя. Това е била дисциплинарна мярка, наложена му в рамките на затвора, в който той е бил преместен, за да продължи да изтърпява законно наложената му тригодишна присъда. Що се отнася до продължителността на това задържане – четиринадесет дни, Съдът отбелязва, че този елемент не е решаващ сам по себе си, позовавайки се на решението си по делото Munjaz v. the United Kingdom ( no. 2913/06, 17 July 2012§ 71). По отношение на въздействието, което това задържане е имало върху жалбоподателя Съдът отбелязва, че по това време той е изтърпявал присъдата си при „общ режим“ и е бил непрекъснато задържан. Колкото до условията, при които е държан в изолация 14 дни, безспорно е, че те са били по-сурови, отколкото тези, приложими за „общия режим“, но те са били сравними с условията на изтърпяване на наказанието при „специален режим“ спрямо осъдените на доживотен затвор, разглеждани от Съда в редица дела срещу България по чл. 3 – ограничения в придвижването, хранене в килията, забрана за гледане на телевизия и кслушане на радио.(напр. Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria, nos. 15018/11 and 61199/12, ECHR 2014). Въпреки това, като взема предвид всички релевантни обстоятелства, Съдът не е убеден, че тези различия разкриват нещо повече от вариации в режима и условията, при които жалбоподателят е бил държан в затвора. Той обръща внимание, че многократно е имал повод да се произнася в светлината на чл. 3 по повод оплаквания за прекомерните ограничения, на които са подложени лицата, изтърпяващи наказание при специален режим.Те по своето естество са подобни на тези, на които е бил подложен жалбоподателят 14 дни в наказателна килия ( виж Simeonovi v. Bulgaria [GC], no. 21980/04, §§ 85 to 91, 12 May 2017; Manolov v. Bulgaria, no. 23810/05, §§ 41, 42 and 45, 4 November 2014; Halil Adem Hasan v. Bulgaria, no. 4374/05, § 52, 10 March 2015, and Radev v. Bulgaria, no. 37994/09, § 48, 17 November 2015).
Съдът намира, че изолацията на жалбоподателя като дисциплинарна мярка не е повлияла на съответствието на лишаването му от свобода с изискванията на член 5 (вж.със съответните промени Lavents v. Latvia, no. 58442/00, § 64, 28 November 2002) Следователно, тя не се свежда до по-нататъшно лишаване от свобода по смисъла на член 5 § 1 от Конвенцията. Този текст не е приложим към изолацията на жалбоподателя в наказателна килия като дисциплинарна мярка.
В заключение Съдът достига до извода, че в настоящия случай щом чл. 5§1 не намира приложение, не е налице нарушение и на чл. 5§5. Поради това жалбата е обявена за допустима, но неоснователна.
Вместо заключение
Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.
Вероятно Съдът е преценил, че повдигнатият въпрос в жалбата е достатъчно значим – възможно ли е при законно лишаване от свобода изолирането в наказателна килия като дисциплинарна мярка само по себе си да бъде определено като лишаване от свобода. Чрез направения паралел с анализ на редица решения по допустимост и по същество (виж §§42-47 от решението) Съдът се е опитал да изясни позицията си относно това – кога би приел, че чл. 5§1 намира приложение и оплакване с подобен характер би било допустимо и кога то излиза извън обхвата на този текст.
Наред с това Съдът е обърнал внимание, че в случаи като настоящия оплакването визира по-скоро самите условия за изтърпяване на дисциплинарното наказание в наказателна килия (които са близки до специалния режим на лицата, осъдени на доживотен затвор) Ето защо той е разглеждал подобни жалби в светлината на чл. 3 или чл. 8. Остава да се гадае дали, ако изложението на фактите бе представено така, че да обоснове оплакване по чл. 3, Съдът би установил нарушение, след като става въпрос за краткотраен престой при доста рестриктивни условия, които по принцип са приемани от него като нехуманни.
