Simeonov c. Bulgarie (requête no 30122/03)  28 janvier 2010

На 1 октомври 2002 г. жалбоподателят е задържан от полицията. На 4 октомври 2002 г. е изправен пред Добричкия районен съд, който постановява мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съдът преценява, че са налице достатъчно данни, за да бъде заподозрян жалбоподателят в извършването на кражба с взлом. Самият факт, че вече има шест присъди и три висящи наказателни дела срещу него, показва, че има опасност той да се укрие или да извърши нови престъпления.

Съдът установява, че жалбоподателят е бил задържан по подозрение, че може да извърши престъпление по смисъла на член 5 § 1 с) от Конвенцията, от 1 oктомври 2002 г. до 10 май 2004 г. и от 2 юли 2004 г. и 20 декември 2004 г.  Неговото задържане под стража за целите на член  5 § 3 е продължило две години и един месец.  Според установената практика на Съда съществуването на обосновано подозрение, че арестуваното лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законността на продължаващото задържане, но след изтичането на известен период от време само подозрението не  е достатъчно. В тези случаи Съдът трябва да установи дали другите основания, посочени от съдебните власти, продължават да оправдават лишаването от свобода. Съдът отбелязва, че жалбоподателят не оспорва наличието на сериозни причини за подозрението, че може да извърши ново престъпление, а по-скоро оспорва аргументите на вътрешните съдилища за неговото задържане под стража през целия период от повече от две години. В тази връзка Съдът отбелязва, че  молбите за освобождаване са били отхвърлени с мотивите за постоянна опасност от укриване или извършване на нови престъпления, тежки обвинения по настоящото дело, както и предишни присъди на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е имал шест предишни присъди за кражби и няколко висящи наказателни производства по едно и също време. Той констатира наред с това, че на 10 май 2004 г. жалбоподателят е осъден на лишаване от свобода в рамките на други наказателни производства срещу него.  С оглед на тези факти Съдът не може да критикува държавните органи, според които е налице реална и сериозна опасност от извършване на друго престъпление, както и от укриване на жалбоподателя. Съдът счита, че основанията на вътрешните съдилища са „относими“ и „достатъчни“ за задържането на жалбоподателя през целия период.Последният въпрос, който е анализиран, е дали властите са действали с особено усърдие и бързина в хода на наказателното производство. Той не установява значими недостатъци в досъдебната фаза от наказателното производство.  Относно разглеждането на делото на първа инстанция Съдът отбелязва, че шест от общо тринадесет съдебни заседания са били отложени, но само два от тези шест случая на отлагане са свързани със съдебните органи: един поради заболяване на съдията и един поради нередовно призоваване на страна по наказателното дело. Съдът не констатира забавяне на наказателното производство по вина на ответната държава. Той достига до извода, че наказателното производство е било проведено с необходимото усърдие.Поради това не е установено нарушение на чл. 5§3 от Конвенцията.Съдът установява нарушение на чл. 8 поради това, че на жалбоподателя е била наложена забрана за свиждане със съпругата му в продължение на повече от две години.

Author

Write A Comment