Делото Dimcho Dimov v. Bulgaria (No. 2)
На 29 юни 2017 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по делото Dimcho Dimov v. Bulgaria (No. 2) (Application no. 77248/12)
Той не установи нарушения на чл. 3 от Конвенцията във връзка с оплакванията на затворник за това, че затворническият персонал не го е защитил в достатъчна степен от посегателствата на друг затворник, както и поради неположените достатъчни медицински грижи за получените от него травми като резултат от побоя на другия затворник.
Решението не повдига въпроси, които вече да не са били разглеждани от Съда. Независимо от това то заслужава внимание (особено на практикуващите в тази област адвокати), защото в него е направен двоен анализ както на възможните средства за защита при оплаквания по чл. 3(от страна на затворници за лоши условия в затвора и прилагането на същия стандарт и при оплакванията за недостатъчни и неадекватни медицински грижи), така и на изискванията за допустимост на жалби от такъв характер.
Фактите по случая
Жалбоподателят изтърпява наказание от 18 години лишаване от свобода понастоящем в затвора в гр. Враца. Той страда от редица хронични заболявания и личностово разстройстов, поради което има няколко случая на самонаранявания и опити за самоубийство. Пре 2012 г., когато е настанен във Варненския затвор, възникват два инцидента между него и друг затворник, с когото той е в обтегнати отношения – на 15 и 22 февруари. След първия сблъсък, при който жалбоподателят твърди, че е бил ударен в главата и носа от другия затворник, той е изолиран за един ден в друга килия. Социалният работник разговаря с двамата и се опитва да потуши конфликта. Поради това, че са получени оплаквания от други затворници от същия отряд, социалният работник подготвя докладна до началника на затвора с предложение жалбоподателят да бъде преместен в друг отряд. На 22 февруари, когато жалбоподателят е отведен в старата си килия, за да вземе своите вещи, минавайки покрай другия затворник, той употребил обидни думи и го заплашил. В отговор на това последният го ударил по челюстта. След депозиран доклад от охраната същия ден нападателят е наказан.
След втория инцидент на 21 февруари жалбоподателят неколкократно посещава медицинския център към затвора с оплаквания за болки в лявото ухо и намаляване на слуха, както и в челюстта, но получава само обезболяващи. Едва в края на април той е прегледан от отоларинголог, който препоръчва консултация с челюстно лицев хирург. Тя е извършена през май, направена е рентгенова снимка и специалистът констатира фрактура на челюстта, която причинява и болките на жалбоподателя. Препоръчана е физиотерапия, която няколко месеца по-късно е осъществена в болницата към Софийския централен затвор. В следващите месеци той неколкократно посещава медицинския център към затвора във Варна и получава болкоуспокояващи и антибиотици.
Междувременно започва производство срещу затворника, нанесъл удари на жалбоподателя. То приключва с влязла в сила присъда за причиняване на средна телесна повреда на насилника и осъждането му да изплати обезщетение за неимуществени вреди в полза на жалбоподателя. Колкото до депозираната жалба по повод бездействието на затворническата администрация, която според него има вина за това, че не е предприела адекватни мерки във връзка с инцидентите от 15 и 21 февруари, прокуратурата намира, че няма данни за извършено престъплание.
През септември 2014 жалбоподателят предявява иск за вреди срещу ГДИН към МП и затвора в гр. Варна. В исковата си молба той твърди, че повече от два месеца затворническата администрация на Варненския затвор не му е предоставила адекватни медицински грижи за болките в дясното ухо, фрактурата на челюстта и изтръпването на лявата му ръка. След проведени две съдебни заседания пред Варненския административен съд жалбоподателят оттегля своята искова молба и производството е прекратено.
Оплакванията
Пред съда жалбоподателят повдига две оплаквания по чл. 3: а/ че затворническата администрация не е предприела дължимите действия, за да го защити от нападението на другия затворник при инцидента от 22 февруари 2012 г. и б/ че той не е получил адекватна медицинска грижа след нараняването му.
Решението
По повод първото оплакване Съдът констатира, че инцидентите с жалбоподателя не са били нито систематични, нито продължителни и още след първия от тях по предложение на социалния работник двамата затворници са били разделени в отделни отряди. Вярно е, че се е наложило жалбоподателят да се върне в старата си килия, но това е било съвсем за кратко и социалният работник е разговарял преди това с другия затворник. Затворническите власти са съзнавали, че жалбоподателят е изложен на известен риск от другия затворник, както и че двамата са емоционално нестабилни, склонни към насилие, и вече са показали враждебност един към друг скоро преди това. В резултат на тази преценка администрацията на затвора решава да ги държи отделно, а социалният работник, отговарящ за тяхната група, се опитал да успокои конфликта , като разговаря с двамат Самият факт, че пазачът не е реагирал достатъчно бързо при втория инцидент, за да попречи на другия затворник да удря жалбоподателя, не може да доведе до заключението, че властите не са изпълнили задължението си да предприемат разумни мерки, за да го защитят. Има доказателства и за това, че жалбоподателят е провокирал другия затворник и че цялата ситуация се е развила много бързо. Няма доказателства, че действията на охраната са били неразумни или че тя не е била добре обучена. Съдът преценява, че охраната на затвора е взела превантивни мерки непосредствено след първия инцидент. От друга страна, безпокойството на жалбоподателя, причинено от риска от по-нататъшни атаки от страна на другия затворник, не е достигнало до степен на сериозност, която да го постави в обхвата на член 3 от Конвенцията.
Поради това Съдът не установява нарушение на това оплакване по чл. 3.
Във връзка с второто оплакване – за неполучените адекватни медицински грижи след инцидента, правителството възразява, че не са били изчерпани наличните вътрешни средства за защита, а именно – иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Жалбоподателят твърди, че тъй като все още не е бил подложен на хирургична операция за фрактурата на челюстта, липсата на адекватна медицинска помощ от страна на затворниците е продължаваща ситуация. Следователно искането за обезщетение за вреди не е било ефективно средство за защита в неговия случай.
ЕСПЧ отбелязва, че според неговата съдебна практика, за да бъдат считани за ефективни, правните средства за защита по отношение на предполагаемите нечовешки или унизителни условия на задържане трябва да имат както превантивен, така и компенсаторен характер: т.е. да са в състояние както бързо да доведат до прекратяване на продължаващото нарушение, така и до обезщетение за всяко минало нарушение. Той се позавава на изложените доводи в § 181 от решението Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12,77718/12 and 9717/13) Съдът посочва, че същото важи и за правните средства за защита срещу нечовешко или унизително отнасяне, когато се твърди, че то е резултат от невъзможността да се осигури подходящо медицинско обслужване на задържания.(§72) От гледна точка на изискванията за допустимост на жалбата по чл. 35§1 от Конвенцията следва да се вземе предвид, че ситуацията се променя, когато самото нарушение е приключило. За да изпълнят изискването за изчерпване на вътрешните средства за защита, задържаните, които се оплакват от условията на тяхното задържане и са били освободени, трябва да използват каквито и да е компенсаторни средства за защита. Няма причина, поради която същата логика да не се прилага и при жалби, свързани с осигуряването на адекватна медицинска помощ при задържане.(§73) И в настоящия случай Съдът констатира, че жалбоподателят, макар че е предявил иск по чл. 1 от ЗОДОВ, по необясними причини го е оттеглил. Няма доказателства да му е оказван натиск. Наличието на съмнения относно благоприятния развой на съдебния процес не е достатъчно, за да се приеме, че не е било необходимо да се изчерпи такова средство (Vučković and Others v. Serbia (preliminary objection) [GC], nos. 17153/11 and 29 others, §§ 74 and 84 in fine, 25 March 2014; Avotiņš v. Latvia [GC], no. 17502/07, § 122, ECHR 2016; и Posevini v. Bulgaria, no. 63638/14, § 54, 19 January 2017).
Ето защо Съдът намира, че това оплакване е недопустимо поради неизчерпване на наличните вътрешни средства за защита.
