Stefanovi v. Bulgaria (Application no. 65688/12), 30 March 2017
/Решение на Комитет/
През 1990 г. жалбоподателите (съпрузи и техният син) купуват жилище – държавна собственост, което някога е било национализирано. След приемането на ЗВСОНИ срещу тях е предявен иск по чл. 7 от закона от бившите собственици. С окончателно решение от февруари 2004 г. сключеният договор е прогласен за нищожен, тъй като районът, в който се е намирал апартаментът, бил предназначен за високо строителство над три етажа, а имало забрана за продажба на жилища в по-ниски сгради. През 2005 г. жалбоподателите предявяват иск срещу Столична община (която се явява субституент на държавата) в качеството й на продавач на имота. С окончателно решение на ВКС от 12 април 2012 г. исковата претенция е уважена, като съдът приема, че дължимата цена, която ответникът е длъжен да възстанови, е тази, която е била заплатена към датата на продажбата на жилището през 1990 г., а именно – равностойността на около 12 EUR.
Съдът разглежда случая в светлината на решението си по делото Velikovi and Others v. Bulgaria (nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, §§ 110‑41, 15 March 2007, както и Dimitar and Anka Dimitrovi v. Bulgaria, no. 56753/00, 12 February 2009; Panayotova v. Bulgaria, no. 27636/04, 2 July 2009; and Madzharov v. Bulgaria, no. 40149/05, 2 September 2010). Той не приема предложението на Правителството да прекрати производството, като приеме едностранната декларация, с която се признава допуснатото нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и се предлага на жалбоподателите заплащането на 42 000 EUR, които да покрият всички имуществеи, неимуществени вреди и разноски.
Съдът приема, че жалбата е допустима, тъй като е налице продължаващо нарушение (Georgievi v. Bulgaria, no. 10913/04, § 26, 7 January 2010) по повод процедурата по чл. 7 ЗВСОНИ. Същевременно, що се отнася до следващото производство, инициирано срещу Общината, депозираната жалба е в рамките на 6-месечния срок.
Съдът констатира, че лишаването от собственост не е било съпроводено с пропорционално и адекватно обезщетение, което е необходимо с оглед спазването на чл. 1 от Протокол 1. Жалбоподателите не са информирали съда дали те са се възползвали от правото си или не да получат ЖКЗ. Но доколкото в онзи период тази схема на компенсация не е осигурявала адекватно обезщетение с достатъчна степен на сигурост, което е констатирано в предходни дела (Madzharov, § 27, and Panayotova, § 24), Съдът посочва, че предвидената възможност не може да е от решаващо значение при преценката на въпроса за присъждането на обезщетение. Съдът достига до извода, че не е бил намерен онзи справедлив баланс между обществения интерес и необходимостта от защита на правата и интересите на жалбоподателите. Той им присъжда обезщетение в размер на 75 000 EUR.
