Zhablyanov v. Bulgaria (Application no. 36658/18)
/липса на нарушение/
Делото засяга основно два въпроса по член 10 от Конвенцията. Първият е дали отстраняването на заместник-председател на българския парламент от поста му поради негови публични изявления може да се разглежда като „намеса“ в правото му на свобода на изразяване по смисъла на чл. 10 § 1, по-специално в светлината на естеството на този пост. Вторият въпрос е дали това отстраняване, което се основава главно на изявление, оправдаващо „Народния съд“ – извънреден наказателен трибунал, действал след установяването на комунистите на власт през периода 1944-48 г., може да се разглежда като отговарящо на изискванията на чл. 10 § 2, и по-специално – че е бил „необходим в едно демократично общество“ .
Жалбоподателят е бил народен представител от листата на Българската социалистическа партия (БСП). През януари 2018 г. той е избран за един от петимата заместник-председатели на парламента след номинация от БСП. През февруари 2018 г., след предложение от група народни представители от ГЕРБ, Парламентът го отстрани от поста заместник-председател.
Твърдяната злоупотреба се отнася до три инцидента от януари и февруари 2018 г. Първият е свързан с пленарно обсъждане на договор между България и Република Македония на 18 януари 2018 г., към който жалбоподателят отправя критика, че е „мъртвороден“ и „измислица“. Вторият е, че в пленарно заседание, проведено на 1 февруари 2018 г., когато е предложено с минута мълчание да се почетат жертвите на комунистическия режим, в частност на осъдените на смърт или дълги срокове лишаване от свобода от създадения „Народен съд“,той многократно взема думата, като посочва, че в края на Втората световна война такива процеси са били провеждани в цяла Европа, за да се съдят сътрудници на Силите на Оста. По думите му трябва да се почетат и жертвите на фашизма и съпротивата. След предупреждение председателят изключва микрофона на жалбоподателя.
Третият инцидент е по повод оповестена декларация на БСП от 13 февруари 2018 г. в знак на протест срещу провеждането на факелно шествие в памет на генерал-лейтенант Луков, убит в София от партизаните на 13 февруари 1943 г. В нея се провъзгласява наред с другото, че „Народният съд“ е създаден след решение на Съюзническите сили и че това е било„необходимо и неизбежно правосъдие по време на война“. Малко след публикуването на декларацията пресаташето на партията уточнява, че партийното бюро не е одобрило нейния текст, а просто е поискало да бъде изготвена. Според някои медии декларацията е била съставена от жалбоподателя, който отрича да я е написал, но по същество се съгласява със съдържанието й.
На 20 февруари 2018 г. 81 народни представители, основно от групата на ГЕРБ, предлагат жалбоподателят да бъде отстранен от поста на зам.-председател на Парламента поради многократно нарушаване на Правилника на народното събрание и дискредитирането на тази институция, позовавайки се на гореописаните три инцидента.На 21 февруари с мнозинство от 110 срещу 61 гласа (без участието на представителите на ДПС, които напускат преди гласуването залата), жалбоподателят е отстранен от поста си на зам.-председател.
На 2 март 2018 г. Конституционният съд е сезиран от 60 народни представители с искане да бъде обявено за противоконституционно решението на Народното събрание за отстраняването на жалбоподателя от поста му на зам.-предзседател, в което е посочено, че то противоречи на редица конституционни текстове и не съответства на Правилника на Народното събрание. С решение от 16 ноември 2018 г. (№ 16 по к. д. № 4/2018 г., обн. ДВ, бр. 95/2018 г.). Конституционният съд отхвърля искането. Той приема, че жалбоподателят систематично е злоупотребявал с правомощията си и този системен характер няма просто количествено измерение. Неговото твърдение за оправданото съществуване на Народния съд противоречи на закона от 2000 г., с който комунистическият режим в България е обявен за престъпен. Наред с това е установено, че жалбоподателят е нарушил и Правилника на парламента.
Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил освободен от длъжност с политическо естество, а не от професионална длъжност като съдия, прокурор, университетски преподавател или държавен служител. Следователно възниква въпросът дали неговото уволнение представлява намеса в упражняването на свободата му на изразяване. Съдът према, че всяка такава намеса е оправдана. Въз основа на мотивите на решението на Конституционния съд и съответните текстове от правилника на българското Народно събрание в областта на злоупотребата с власт, той намира, че освобождаването от поста зам-председател е било „предвидено от закона“ и че е било насочено към защитата на „морала“ и на „правата на другите“.
По повод изявлението на жалбоподателя във връзка с обсъждания международен договор Съдът отбелязва, че то не е споменато в решението на Конституционния съд и не следва да бъде вземано предвид при оценката относно необходимостта от намесата в свободата му на изразяване.
Вторият инцидент – настояването на жалбоподателя да се почетат и жертвите на фашизма – е направено в деня, посветен на възпоменанието на жертвите на комунизма. Жалбоподателят е говорил като представител на политическата партия, която е била наследник на комунистическата партия, най-отговорна за създаването и функционирането на „Народния съд“. Той възхвалява политическото насилие, в което тази партия е участвала в миналото, осмива депутата и оценката му за „Народния съд“, защитава работата на този трибунал и по същество пренебрегва всички хора, осъдени от него. Съдът дава оценка на същността и работата на този съд, позовавайки се на мотивите от решението на Конституционния съд. Това е бил трибунал, създаден и действащ в противоречие с най-елементарните изисквания за справедлив процес и се възприема в България като неразривно свързан с репресиите, извършвани от комунистическия режим. От това следва, че всяко категорично и цялостно оправдание на този съд може да се разглежда като противоречащо на основните ценности на Конвенцията Затова Съдът намира, че това изказване не заслужава повишената защита, която обикновено се предоставя на изразяването по въпроси от обществен интерес.
Що се отнася до третото твърдение, както мълчаливо се приема от мнозинството от Конституционния съд, жалбоподателят е автор на частта от декларацията, която оправдава „Народния съд“. Европейският съд посочва, че по принцип не се произнася по въпроси, свързани с чисто исторически факти, но в случая възприемането на ролята на „Народния съд“ в историята на България е важно, за да се разбере значението на думите на жалбоподателя. През 90-те години на миналия век много присъди, постановени от „Народния съд“, са били отменени, тъй като, наред с другото, са били политически мотивирани и не са се основавали на конкретни доказателства. Както българският Върховен съд, така и Конституционният съд характеризират „Народния съд“ като извънреден трибунал, който противоречи на основните принципи на наказателното право и правосъдието и не отговаря на изискванията за справедлив процес. През 2000 г. законодателната власт приема и специален закон, осъждащ „Народния съд“ като инструмент за политически репресии (Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен). За самия Съд всяко категорично и цялостно оправдание на такъв трибунал, което е било в противоречие с най-основните изисквания за справедлив процес, може да се разглежда като противоречащо на основните ценности на Конвенцията. Всъщност Съдът последователно е подчертавал важното място, което правото на справедлив съдебен процес заема в едно демократично общество.По отношение на този аспект на делото чл. 17 от Конвенцията играе важна роля при насочването на оценката за необходимостта от намеса в правото на жалбоподателя да направи изявление.
Изявлението на жалбоподателя няма нюанси, то не е направено в разгара на момента, а е в писмена форма и формулировката му по всичко личи, че е доста целенасочена и преднамерена. Следователно то е било в противоречие с демократичните ценности и не е заслужавало повишена защита.
Съдът отбелязва наред с това, че необходимостта от отстраняване на жалбоподателя от поста му следва да се прецени на фона на историята на България след Втората световна война и тоталитарния характер на комунистическия режим. Като се има предвид близката им история, държавите, които са преживели комунистически репресии и жестокости, имат специална морална отговорност да се дистанцират от тях. Липсата на подходящо разследване на тези жестокости и сравнително слабата обществена осведоменост за тях, отбелязани в Резолюция 1481 (2006) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, правят тази отговорност още по-неотложна в известен смисъл. Едва ли може да се каже, че твърденията за „Народния съд” в България са имали само историческо значение. Следователно изминалото време не е направило неуместна реакцията под някаква форма на властите по повод изявлението на жалбоподателя.
Що се отнася до тежестта на санкцията, Съдът отбелязва, че това отстраняване не е имало дългосрочни последици за жалбоподателя, нито е довело до подобни последици за неговата политическа партия, която номинира друг заместник-председател на негово място. По този начин ефектите от мярката са били предимно символични и не са имали дълготрайни последици за жалбоподателя, въпреки че се е стигнало до намаляване на заплащането му. Жалбоподателят не е загубил мандата си на депутат и не е бил възпрепятстван да разпространява възгледите си.
Така Европейският съд достига до извода, че в светлината на всички горепосочени фактори – естеството на спорните изявления, контекста, в който българските власти са реагирали на тях, и естеството на мярката, която са предприели в отговор – твърдяната намеса в правото на жалбоподателя на свободата на изразяване може да се разглежда като „необходима в едно демократично общество“. Решениеето му е, че жалбата, мащкар и допустима, е неоснователна и не е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.
Решението е категоризирано във второ ниво по значимост.
