Начало > 2017 г., Европейски съд по правата на човека, Чл. 10 - свобода на изразяването на мнение > Критиката срещу прокуратурата е форма на свободата на изразяване, съгласно чл. 10 от Европейската конвенция

Критиката срещу прокуратурата е форма на свободата на изразяване, съгласно чл. 10 от Европейската конвенция

Европейският съд постанови: По отношение на държавните служители, включително прокурорите, границите на приемливите критики трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните лица.

На 7 септември Европейският съд по правата на човека постанови ново решение срещу България – първото след лятната ваканция. То бе по делото на бившия районен прокурор на Софийската районна прокуратура Славчо Кърджев – Karzhev v. Bulgaria (Application no. 60607/08), 7 September 2017. В него той установи нарушение на чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека по повод неговото осъждане за обида чрез печата на двама прокурори заради интервю, дадено за в-к „Труд“.

Фактите по случая

В периода 2005-2006 г. жалбоподателят е ръководител на Софийската районна прокуратура. По това време той влиза в конфликт с някои от прокурорите  там, измежду които са Б.К. и Г.Ч. Жалбоподателят напуска прокуратурата през 2006 г. по собствено желание Скоро след това е назначена проверка  на неговата дейност като административен ръководител. В определената за това комисия са включени и Б.К. и Г.Ч.

На 12 октомври 2006 г. националният ежедневник „Труд“ публикува интервю с жалбоподателя, в което той декларира, че цял живот се е борил с престъпността, опитал се е да победи мафията в прокуратурата  и  се е провалил, поради което и понася последиците – да бъде проверяван точно от тези прокурори(посочени са Б.К., Г.Ч. и още едно лице),   противопоставили се на неговите методи на работа, чрез които се е повишила ефективността на дейността на прокуратурата. Целта на тези методи е била да се премахнат всички основания за корупционни договорености, свързани с делата. Но това не се е харесало   на тези трима прокурори и на прословутия прокурор Н.Н. Един от проверяващите го – заявява жалбоподателят – е известен сред адвокатите и техните клиенти  като прокурор „Рушветчийски“. Той пояснява пред журналиста, че ако главният прокурор не е информиран какво се случва в прокуратурата, той би му дал тази информация, защото е запознат с корупционните модели и уважава усилията му да победи тези модели. Затова би му дал съвет да провери каква собственост притежават хората, които сега го проверяват. По повод упреците, че е създал лош психологически климат в прокуратурата жалбоподателят уточнява, че ако под този израз се разбира неговата нетолерантнонст към тези прокурори , които изпълняват задълженията си по небрежен начин или присъстват на срещи с адвокати на престъпниците, то такива прокурори има в Софийската районна прокуратура /СРП/ и те са станали цяла група, откакто там е отишъл на работа прокурорът Н.Н., за когото от медийните публикации е известно че притежава много имоти, а фирмите на съпругата му са във връзка с престъпниците.  В отговор на въпрос на журналиста  защо той не е обсъдил въпроса с главния прокурор, жалбоподателят посочва, че това, което в момента прави главният прокурор, е същото, което той се е опитал да направи в СРП – „да изхвърли всички боклуци от къщата.“

През 2007 г. по тъжба на  Б.К. и Г.Ч. е образувано частно наказателно производство срещу жалбоподателя за обида на осн. чл. 148, ал. 1 във вр. с чл. 146 от Наказателния кодекс (за обида, нанесена публично чрез печатно произведение на длъжностно лице при изпълнение на службата му). Районният съд оправдава жалбоподателя, но Пловдивският окръжен съд (подсъдността на делото е определена в този съдебен район – бел.моя, Св.М.) намира, че жалбоподателят е извършил инкриминираното деяние. Жалбоподателят е освободен от наказателна отговорност, но му е наложена административна санкция глоба в размер на 1000 лв и е  осъден да заплати като обезщетение за неимуществени вреди на всеки един от тъжителите по 5 000 лв. През 2008 г. жалбоподателят заплаща общо 14 826 лв(включващи и лихвите от датата на предявяване на исковите претенции).

Оплакванията на жалбоподателя

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 10, 6§1 и чл. 13. Съдът приема, че в случая е подходящо да разгледа оплакванията само в светлината на чл. 10.

Преценката на Съда

Съдът в решението си отбелязва, че централният въпрос, който се поставя  в настоящия случай, е да се установи дали намесата в свободата на изразяване, която е била предвидена в закона, „е необходима в едно демократично общество“ – т.е.  дали тя е съответствала на належаща обществена нужда, дали е пропорционална на преследваната легитимна цел и дали основанията, посочени от националните органи са били уместни и достатъчни(Janowski v. Poland [GC], no. 25716/94, § 30, ECHR 1999‑I).

Що се отнася до границите на приемливата критика, те са по-широки по отношение на държавните служители, отколкото на частните лица. Разбира се, че един държавен служител има право на защита на репутацията си, но изискванията на тази защита трябва да бъдат противопоставени на интересите от един открит дебат  по политически и социални проблеми, защото ограниченията на свободата на изразяване трябвада бъдат тълкувани по един ограничителен начин. (Janowski, cited above, § 33, and Nikula v. Finland, no. 31611/96, § 48, ECHR 2002‑II)

Европейският съд констатира, че жалбоподателят е наказан заради няколко фрази, изречени от него в интервюто му, които фигурират в тъжбата на частните тъжители:  „Опитвах се да победя мафията в прокуратурата“;Най-нездравите елементи в прокуратурата„; „Много парчета боклук излязоха на повърхността … сега ме смазаха„, „прокурор Рушветчийски“. Според Пловдивския окръжен съд, който осъжда жалбоподателя, тези изрази са навредили на честта и достойнството на Б.К. и Г. К. и са провокирали в тях „чувство на унижение“.

Европейският съд обаче отбелязва, че  окръжният съд, съсредоточен върху спорните изрази, е изгубил поглед върху общото съдържание на интервюто на жалбоподателя. Критичните реплики са били изречени докато  той е обсъждал предполагаемата корупция в прокуратурата и    усилията от негова страна да се бори с нея. Той обсъжда наред с това работата на прокуратурата, която е ръководил,  методите, които е въвел, увеличената ефективност на службата, както и проблемите, с които се е сблъскал, и ревизията на работата му, извършена от комисия,  включващо прокурори, с които е бил в конфликт, като Б.К. и Г. К.  Съдът отбелязва, че действително жалбоподателят е използвал твърде „агресивни“ думи и езикът е бил  „неприятен“, както и че е назовал и  критикувал  някои от опонентите си. Независимо от това, Съдът счита, че като цяло интервюто му е част от дебат по въпроси от значителен обществен интерес и то  не е представлявало, както твърди правителството,  безсмислена обида срещу частните тъжители. Затова  изявленията на жалбоподателя по принцип изискват висока степен на защита съгласно член 10 от Конвенцията (Steel and Morris v. the United Kingdom, no. 68416/01, § 88, ECHR 2005-II). Органите са имали задължението да представят особено уместни и достатъчни причини, за да покажат, че намесата в правата на жалбоподателя е пропорционална на преследваните легитимни цели.(§35)

Окръжният съд не е преценил твърдяната тежест на поведението му от гледна точка на неговото право на свобода на изразяване и не е посочил конкретни причини, сочещи необходимостта от налагане на санкция. Той не е направил опит да обясни факта, че оспорваните твърдения са били главно насочени към   дебат със значителен обществен интерес. Той също така не е взел предвид , че по отношение на държавните служители, включително прокурорите, границите на приемливите критики трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните лица, вместо да прилага вътрешното право, което третира служебнното положение на жертвата на предполагаемо обида като автоматично утежняващо обстоятелство ( например Bozhkov v. Bulgaria (no. 3316/04, § 44, 19 April 2011).

Освен това, националните съдилища не преценяват дали оспорваните изявления представляват оценъчни съждения  и дали са налице достатъчно „фактически основания“ за такива преценки (вж. например Morice v. France [GC], no. 29369/10, §§ 155‑157, ECHR 2015) . Съдът многократно е посочвал, че за да се определи дали намесата в правото на свобода на изразяване е оправдана, той трябва да се увери, inter alia, в това, че националните органи са действали в съответствие с принципите, заложени в член 10 от Конвенцията (вж.  Jersild v. Denmark, 23 September 1994, § 31, Series A no. 298, and Uj v. Hungary, no. 23954/10, § 19, 19 July 2011). Той не е убеден, че в настоящия случай те са направили подобна преценка   (виж Cholakov v. Bulgaria, no. 20147/06, § 32, 1 October 2013).

Съдът отбелязва освен това, че няколко дни след отпечатването на обжалваното интервю на жалбоподателя същият вестник публикува позицията на B.K. и Г. К., които упражняват правото си на отговор.

На последно място, в решението е отбелязано, че жалбоподателят е бил осъден да заплати една немалка сума като глоба и обезщетение за неимуществени вреди. Макар и той да не е посочил как това се е отразило на финансовото му състояние, според Европейския съд тази непропорционална санкция му е  била наложена  без достатъчна обосновка или подходящ анализ на различните интереси, за които става въпрос.

Горепосочените съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да заключи, че намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване не е била пропорционална на преследваните законни цели и следователно не е „необходима в едно демократично общество“, както се изисква от член 10 от конвенцията.

Европейският съд присъжда на жалбоподателя обезщетение за имуществени вреди в размера, в който той е бил осъден да заплати  санкцията и обезщетението на частните тъжители. Той намира, че установеното нарушение на чл. 10 от Конвенцията е достатъчно удовлетворение само по себе си за причинените му неимуществени вреди.

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks