На 26 октомври 2017 г. комитет от трима съдии постанови решение по делото Zhivko Gospodinov and Others v. Bulgaria (Applications nos. 34639/07 and 9 others).
Жалбоподателите са 10 български граждани, изтърпяващи наказание доживотен затвор (петима) или доживотен затвор без право на замяна(петима) в различни български затвори – Белене, Бобов Дол, Варна, Враца, Пловдив и Стара Загора. Жалбите им са регистрирани през периода 2007 – 2013 г., но съгласно правило 42 § 1 от Правилата на Съда, предвид общността на повдигнатите от тях оплаквания, Съдът ги е обединил за произнасяне в едно решение.
Първото оплакване на четирима от жалбоподателите е, че самото наказание доживотен затвор без право на замяна към датата на неговото налагане от националните съдилища е нечовешко и унизително и е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
Европейският съд се позовава на промяната в своята практика с решението Vinter and Others v. the United Kingdom ([GC], nos. 66069/09 and 2 others, §§ 119-22, ECHR 2013, потвърдено впоследствие и в българското дело Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (nos. 15018/11 and 61199/12, §§ 51-107, ECHR, в които установява нарушение на чл. 3 по повод неподлежащите на преразглеждане наложени наказания доживотен затвор без право на замяна. Той отбелязва също така, че в решението си по допустимост делото Sabev v. Bulgaria (dec.), no. 57004/14, §§ 13–15, 12 May 2015) той е изяснил, че продължаващото положение на липсата на механизъм по българското право, позволяващ реалистична възможност за преразглеждане на наказанията доживотен затвор, е продължил най-късно до 21 януари 2013 г. С оглед на установената от него практика и като отбелязва, че жалбите в четиримата жалбоподатели (повдигнали това оплакване) са подадени пред Съда преди или в рамките на шест месеца от 21 януари 2013 г. и че те засягат целия период след налагането на наказанието, Съдът намира, че от момента на налагане на наказанията доживотен затвор на първия, четвъртия и шестия жалбоподател и след 2 септември 2010 г. по отношение на деветия жалбоподател, до 21 януари 2013 г., е налице нарушение на член 3 в резултат на липсата на реалистична перспектива за преразглеждане на присъдите , с които им е наложено наказание доживотен затвор без право на замяна. След 21 януари 2013 г. съответно, според Съда няма нарушение на чл. 3 в този аспект.
Второто оплакване е свързано с твърде строгите условия, свързани с определения специален режим, при който се изпълнява наказанието доживотен затвор в двете му форми. То е повдигнато от шестима от жалбоподателите, които наред с това се оплакват и от лошите материални условия в местата, където изтърпяват наказанията си.
Съдът отбелязва, че що се отнася до ефектите от изолацията върху личността на затворника, всички форми на изолирано задържане без подходящо психическо и физическо стимулиране вероятно биха имали вредни последици в дългосрочен план, което би довело до влошаване на умствените и социалните способности , позовавайки се на решението Harakchiev and Tolumov v. Bulgariа,§204,212, както и на решението на голямото отделение по делото Simeonovi v. Bulgaria ([GC], no. 21980/04, §§ 88‑91, 12 May 2017). Вземайки предвид кумулативния ефект от горепосочените условия, независимо дали те произтичат от приложимата регулаторна рамка или от нейното практическо прилагане, и периода на задържането на жалбоподателите – съответно между шест и петнадесет години, както и трудностите, претърпени от жалбоподателите, които не са били облекчени от материалните условия, в които са били държани (виж §§6-7,10,13,16-19,21,24-26,28-30 от решението),Съдът заключава, че те превишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането. Съответно, той установява, че по отношение на тези жалбоподатели е било допуснато нарушение на правото им да не бъдат подлагани на нечовешко и унизително отношение по чл. 3 от Конвенцията.
Оплакванията на жалбоподателите за нарушение на чл. 13 във връзка с повдигнатите от тях оплаквания по чл. 3 са обявени за недопустими поради тяхната необоснованост. Съдът посочва, че чл. 13 не гарантира правна защита до такава степен, че да бъдат оспорени законите на една държава пред национален орган на основание, че противоречат на Конвенцията. Той се позавава на решението си по делото Harakchiev and Tolumov v. Bulgariа(§§ 126-28 от него) в този смисъл.
Първият жалбоподател, осъден на доживотен затвор без право на замяна и изтърпяващ наказанието си от 2004 г. в затвора в Белене, повдига оплакване и по чл. 8 по повод наблюдението на кореспонденцията му, която е била редовно проверявана от администрацията и от липсата на ефективно средство за защита в това отношение.
Съдът припомня, че в предходни свои решения е установявал нарушение на това право поради безразборното проверяване на цялата кореспонденция на затворниците на основание разпоредбите на отменения Закон за изпълнение на наказанията.(Petrov v. Bulgaria, no. 15197/02, § 44, 22 May 2008, and Halil Adem Hasan v. Bulgaria, no. 4374/05, § 80, 10 March 2015). Що се отнася до периода след февруари 2010 г., когато съответната нормативна уредба е променена, Съдът не намира основание да приеме, че кореспонденцията на затворниците след тази дата е систематично задържана и четена от администрацията на затворите. В настоящия случай правителството не е представило никаква информация или аргумент, за да убеди Съда да стигне до различно заключение. Като има предвид съдебната практика по този въпрос, Съдът намира, че по отношение на периода до февруари 2010 г. е налице нарушение на член 8 от Конвенцията поради системното наблюдение на кореспонденцията на първия жалбоподател.
Що се отнася до оплакването по чл. 13, че не е имал ефективно вътрешноправно средство за защита, Съдът отбелязва, че контролът върху кореспонденцията на жалбоподателя в затвора не е резултат от индивидуално решение на администрацията на затвора или на друг орган, а от прилагането на самите разпоредби на закона.Поради това Съдът приема, че това оплакване е явно неоснователно и го отхвърля на основание чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.
На жалбоподателите, предявили претенции за неимуществени вреди, са им присъдени обезщетения.
