Affaire Djalti c. Bulgarie (Requête no 31206/05),le 12 mars 2013
През януари 2004 г. жалбоподателят пристига нелегално от Турция в България и депозира молба да му бъде предоставен статут на бежанец. Издадено му е разрешение за временно пребиваване в страната. Молбата му не е удовлетворена от националната агенция за бежанците, а заповедта в същия смисъл е оставена в сила от съда. На това основание през юли 2004 г. е издадена заповед за задържане на жалбоподателя с цел депортирането му извън територията на страната. С втора заповед е разпоредено той да бъде настанен в Дом за временно настаняване на пълнолетни лица в гр. София поради невъзможността да бъде изпълнена първата заповед, тъй като жалбоподателят не разполага нито с валидни документи за пътуване в чужбина, нито с финансови средства. В деня на издаване на двете заповеди – 12 юли 2004 г., жалбоподателят е задържан, но заповедта не му е връчена, нито е информиран, че има право да я обжалва. Едва по-късно той успява да разбере това и да се свърже с адвокат. На 4 октомври той депозира жалба до Административния съд на София-град, в която изтъква, че не оспорва мярката за депортиране, а по-скоро липсата на мерки с оглед реалното й изпълнение, поради което е налице нарушение на в член 5 § 1 f) от Конвенцията. С решение от 16 февруари 2005 г., съдът намира, че по време на издаването на обжалваната заповед са били налице предпоставките, даващи основание за задържането на лицето (липсата на документи за пътуване и финансови ресурси). Той обаче приема, че с оглед продължителността на задържането властите не са показали достатъчно старание, за да осигурят документи на жалбоподателя и средства за депортирането му, така че да бъде изпълнена мярката по депортиране, поради което задържането на жалбоподателя вече не е оправдано по силата на член 5 § 1 f) от Конвенцията. На това основание заповедта за настаняване е отменена При обжалването от страна на администрацията, това решение е потвърдено с решение на Върховния административен съд от 27 септември 2005. На 14 октомври 2005 г. жалбоподателят е освободен след като адвокатът му депозира молба, основавайки се на влязлото в сила решение на съда.
Европейският съд намира, че оплакването по чл. 5 § 1 f) от Конвенцията е допустимо, макар че националните съдилища са установили, че то е било твърде продължително и затова са отменили заповедта. Но в съдебните решения не е установено, че е налице първоначално незаконно лишаване от свобода, нито е посочено от кой момент продължителността на наложената мярка вече е незаконна, поради което и би било твърде съмнително, че при тази хипотеза един иск по чл. 1 от ЗОДОВ би бил ефективно вътрешноправно средство за защита.Съдът установява, че оплакването е и основателно, позовавайки се на констатациите и изводите на националните съдилища, от които не намира основание да се разграничи. Той приема, че макар и първоначално да е имало основание жалбоподателят да бъде задържан, не е било оправдано той да бъде лишен от свобода в продължение на близо 13 месеца поради липсата на достатъчно старание от страна на властите да изпълнят мярката за депортиране. Ето защо е установено нарушение на чл. 5 § 1 f).
Съдът констатира наред с това, че макар и жалбоподателят да е имал право да оспори пред съда незаконното си лишаване от свобода, това средство за защита не е отговаряло на изискванията на чл. 5§4. На първо място, жалбоподателят е бил информиран, че има право на съдебно обжалване цели три месеца след задържането си. В този период той не е имал достъп до адвокат и не е могъл да предприеме никакви действия в своя защита. На второ място, от момента на депозиране на жалбата до момента на разглеждането й от първата инстанция минават 4 месеца, а до съдебното заседание пред втората инстанция – още 7 месеца. Поради това Съдът заключава, че процедурата от повече от 11 месеца не отговаря на изискванията за произнасяне „в кратък срок“, съгласно чл. 5§4. Наред с това, съгласно действащото в онзи момент законодателство, националният съд не е имал правото да разпореди незабавното освобождаване на жалбоподателя, както го изисква Конвенцията, поради което е било налице и допълнително забавяне. Ето защо е установено н арушение и на чл. 5§4.