Affaire Rahbar-Pagard c. Bulgarie (Requêtes nos 45466/99 et 29903/02), 6 avril 2006
На 7 април 1990 г., докато шофирала своя автомобил в центъра на гр. Пловдив, първата жалбоподателка предизвиква пътна злополука, която отнема живота на две момичета и причинява тежки наранявания на четирима други младежи. Делото е гледано в нейно отсъствие, тъй като не е била открита. С решение на Районния съд на гр. Пловдив от 21 януари 1993 г., тя е призната за виновна за непредумишлено убийство, предизвикано от неспазване на правилника за движение по пътищата и извършено в пияно състояние. На 16 януари 1995 г. е задържана в Германия, за да бъде впоследствие екстрадирана. Предадена е на българските власти на 1-ви април 1996 г. и затворена в Сливенския затвор в приложение на постановеното решение. Вследствие на жалбата, подадена от жалбоподателката за преразглеждане на делото, с решение от 7 май 1998 г. Върховният касационен съд отменя присъдата от 21 януари 1993 г., аргументирайки решението си с допуснати съществени нарушения и връща делото на Пловдивски районен съд за ново гледане по същество. Първата жалбоподателка остава в ареста на основание на постановлението за налагане на мярка задържане под стража от 5 декември 1990 г. С определение от 1-ви юни 1998 г., съдия-докладчикът, сезиран по преписката, предприема служебно разглеждане на мярката задържане под стража и потвърждава постановлението за задържането на жалбоподателката. Въззивната жалба на първата жалбоподателка срещу това решение е обявена за недопустима на 19 юни 1998 г. с аргумента, че същата не подлежи на обжалване. С решение от 5 октомври 1999 г., първата жалбоподателка е призната за виновна за причиняване на смърт по непредпазливост и причиняване на телесни повреди в пияно състояние и е осъдена на шест години лишаване от свобода. По нейна жалба Пловдивският апелативен съд частично отменя решението на районния съд, по-конкретно, обстоятелството за шофиране в пияно състояние и намалява присъдата на четири години и седем месеца лишаване на свобода. Това се равнява на времето, прекарано от жалбоподателката в ареста.
Съдът приема, че периодът, който следва да бъде взет под внимание, започва на 7 май 1998 г. с отменяне на присъдата на първата жалбоподателка. Той установява две нарушения на член 5 § 3 от Конвенцията: а/ поради неизправянето на жалбоподателката пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции (тъй като след екстрадирането й от Германия задочната присъда е отменена и нито един друг съдебен орган не се е произнасял по мярката й за неотклонение, а първоинстанционният съд служебно е потвърдил първоначално наложената й мярка от 1990 г.); б/ по отношение на срока и обосноваването на наложената мярка задържане под стража (тъй като съдилищата по никакъв начин не са обосновали продължаващия да съществува риск от бягство, няколко години след първия процес и предвид вече прекараното време в затвора. Самият районен съд признава липсата на такъв риск, за да аргументира промяната на мярката задържане под стража на 17 август 1999 г., но все пак налага на жалбоподателката мярката домашен арест). Поради това Съдът счита, че българските власти не са обосновали с релевантни и достатъчни аргументи продължаването на мярката на задържане на първата жалбоподателка.) Съдът констатира наред с това, че молбата за освобождаване от 15 март 1999 г. е била окончателно отхвърлена от апелативния съд на 3 юни 1999 г., или 79 дни след подаването й. Дори молбата да е била разглеждана от две съдебни инстанции, Съдът счита, че такъв срок не би могъл да мине за съвместим с изискването за крайна неотложност, чието определение се съдържа в член 5 § 4. Поради това той установява нарушение и на чл. 5§4
Наред с това са констатирани нарушения на чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.