Alexov v. Bulgaria (Application no. 54578/00) 22 May 2008
На 28 август 1999 г. жалбоподателят бил задържан в Пазарджик по разпореждане на следовател, одобрено от прокурор, първоначално за 24 часа по подозрение за извършена взломна кражба. Част от откраднатите вещи били намерени в жилището му и той направил признания не само за тази кражба, но и за четири други. Обвиненителният акт бил изготвен през октомври 1999 г. и през декември бил внесен в районния съд.
През април 1998 г. жалбоподателят бил задържан за извършени няколко кражби в Монтана, където живеел. Тъй като имал постоянен адрес там, му била определена мярка за неотклонение „подписка“. През февруари 1999 г. било образувано досъдебно производство за престъпленията, извършени в Монтана. През октомври с.г. следователят разпоредил той да бъде задържан по повод тези кражби, тъй като не бил открит на посочения от него адрес. Мярката била потвърдена от прокурор. Производството било спряно на 18 октомври 1999 г. На 23 май 2000 г. той бил задържан в Пловдив във връзка с постановлението за задържане на следователя от Монтана. Жалбоподателят обжалвал постановлението по повод мярката за неотклонение пред районния съд в Монтана, който уважил жалбата и променил мярката в „подписка“. Жалбоподателят бил освободен на 26 юни, а през септември производството било прекратено поради липса на доказателства.
Жалбоподателят повдига оплаквания за това, че и в двата случая, когато бил задържан (на 28.08.1999 г. и на 23.05.2000 г.), той не е бил своевременно изправен пред съдия. Съдът, отбелязвайки, че българското законодателство преди 1 януари 2000 г. е предвиждало задържането под стража да бъде извършвано само с постановления на следовател, одобрявани от прокурор и позовавайки се на своята практика по други български дела (Assenov and Others v. Bulgaria, judgment of 28 October 1998, §§ 144-50; Nikolova v. Bulgaria [GC], no. 31195/96, §§ 25-36, ECHR 1999-II §§ 49-53, and Shishkov v. Bulgaria, no. 38822/97, §§ 52-54), намира, че и в настоящия случай чл. 5§3 е бил нарушен. Той установява две самостоятелни нарушения по повод двете задържания на жалбоподателя, тъй като той не е бил незабавно изправен пред съдия.
По повод оплакването по чл. 5§3 относно прекомерната продължителност на задържането Съдът намира, че първото задържане на жалбоподателя в продължение на два месеца и 14 дни (от 28 август до 10 ноември 1999 г.) е било оправдано и мотивирано от властите, тъй като жалбоподателят не е имал постоянен адрес, местел се е от град на град, имал е много извършени престъпления и е създавал опасност, че може да се укрие. Затова Съдът не намира нарушение на чл. 5§3 в този аспект. Що се отнася обаче до второто задържане, разпоредено от следователя от Окръжната следствена служба в гр. Монтана, съдът установява, че то нито е било мотивирано, нито оправдано и се е основавало само на „личността“ на жалбоподателя. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 5§3 по повод задържането му от 23 май до 26 юни 2000 г., тъй като властите не са доказали необходимостта от такова.
Доколкото властите са приели, че задържането на жалбоподателя е съответствало на националното законодателство, а Законът за отговорността на държавата не предвижда хипотеза, при която в случаи като настоящия би могло да се претендира обезщетение, Съдът намира, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита. Ето защо той установява нарушение и на чл. 5§5.
Установени са нарушения и на чл. 3 и чл. 8, както и на чл. 13 във връзка с посочените две нарушения.
…………………………………………………………………………………..
